Животът е любов, не експертиза
Биобюрокрацията и юридическата дефиниция на родеността
На 27 юли 2014 г. беше приета Наредба № 12 от 21.07.2014 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Акушерство и гинекология“, обнародвана в Държавен вестник, бр. 66 от 8 август 2014 г.
В т. 13 на параграф 1 от Наредбата е дадена юридическата дефиниция за раждане:
- “раждане” е цялостна (включваща плод и плодни придатъци) експулсия или екстракция на плод, независимо дали е жив или мъртъв, който отговаря на следните критерии:
а) телесна маса при раждането 800 и повече грама и/или гестационна възраст 26 и повече гестационни седмици;
б) телесна маса при раждането под 800 грама и/или гестационна възраст под 26 гестационни седмици – при условие, че плодът е роден жив (sic!) и е живял поне 3 денонощия.
т. 1 на параграф 1 от Наредбата: "Аборт" е загуба или прекъсване на бременност преди плодът (плодовете) да отговарят на критериите по посочената т. 13.
т. 7 на параграф 1 от Наредбата: "Жив плод" е плод, който проявява признаци на кръвна циркулация.
От посочените текстове следва, че един жив плод, който към момента на раждането тежи 750 грама и не успее да преживее три дни, за правото никога не е живял като дете (като човек), а е бил абортиран. Това означава, че тялото му не е човешки труп, а биологичен отпадък. В сравнение с предишната наредба (Наредба № 32 от 30.12.2008 г.), посочените критерии за разграничение между раждане и аборт (тогава дадени с оглед понятието “потенциална жизнеспособност”) се увеличават както следва: от 600 грама - на 800 грама, от 22-та гестационна седмица - на 26-та гестационна сeдмица.
*
В новата наредба се наблюдава отстъпление от принципа за защита на човешкия живот, като се засилва съдържащата се в стандарта тенденция за свеждане на раждането до “плододаване”, а на живото дете под определени параметри - до абортиран плод. Именно срещу това превръщане на любовта към човека в измерване на тела бих искал да възразя. Отказът да признаем роденост там, където има живо дете (наредбата го нарича "жив плод"), е по същността си отказ да се погледне лицето на детето (по Левинас). Грижата за Лицето (като беззащитния друг) се замества с администриране на тела (като еднотипни обекти) по чисто количествени критерии: количеството притежавана телесна маса и количество преживяна гестационна възраст. Ако животът не успее да докаже себе си в тридневния срок, който изисква оцеляване въпреки правото, той бива заличен. Животът е тук (като "жив плод"), макар и за малко, но е обезчовечен и дехуманизиран, сведен до продължаваща извън тялото на жената бременност, до нещо като "следродилен аборт".
Чрез метриката на телата правото дефинира родеността на човека. Раждат се "плодове" (обекти), вместо "лица" (субекти). Току-що пристигнали в света на хората, децата попадат под наблюдаващата и измерваща бюрокрация на експертите. Не трябва да се залъгваме: експертната грижа не е като родителската. Тя поставя признаването на лице (правосубектност) в зависимост от параметрите на тялото (телесна маса и гестационна възраст). Правото разделя с пропаст експертното "състояние" - "жив плод", от юридическото качество "дете", т. е. човек. Живият плод - под 800 грама и преди 26 гестационна седмица, трябва да премине като никой през ничията зона на тридневен експертен надзор. Процедурата е изпитание, наложено на непълноценен "плод", а не грижа, положена за дете в нужда. Родителската грижа, която не измерва теглото и възрастта на детето, за да го обича, отстъпва пред експертната студенина при администрирането на безразлични "плодове" при допускането им в общността на живите. На входа на света на хората стои експерт с линия и кантар, чиято дума е формулирана като закон (в случая подзаконов нормативен акт!), задължителен за всеки родител. Безусловната родителска любов е суспендирана и отложена с поне три дни, ако не и завинаги, от експертната медицинска власт. Нищо неискащата, но даваща всичко прегръдка отстъпва пред непреклонно мерещия теглото кувьоз. Законът (наредбата!) заличава лицето там, където не открие подходящо тяло. Отказва се от грижата, защото рационалното пресмятане и икономиката на здравеопазването дават ясен отговор, че "не си заслужава". Родителската отговорност, основана на любов, достигаща до ирационалност, е дисквалифицирана от експертната власт, прецизна до грам в своите пресмятания и утилитаризъм. Вместо човешки същества, срещащи лицата си в невъобразимия акт на раждането, законът (наредбата!) конструира комисии по посрещане на "живи плодове", чийто състав (на комисията) е обучен и подготвен не толкова да обича лица (това експертът може да направи като човек, но от това може да пострада неговият "професионализъм"), колкото да мери тела. "Дали си заслужава?" вече е експертен въпрос, чийто отговор следва да бъде доказван, а не действие в резултат на ирационален подтик на обичащ и винаги разтревожен родител. Още една битка, спечелена от институционализирания разум срещу обезвластеното сърце. Едно дете с биещо сърце ("живият плод", според самата дефиниция на закона, проявява "признаци на кръвна циркулация") е пресрещнато от измерващия разум, влязъл в законна сила (наредбата определя критериите, според които се преценява дали има дете или просто биещо сърце). Свеждането на детето до "просто биещо сърце" е крайна форма на замразяване на човечността, на отглеждането й като зеленчук от един пълновластен и годподстващ законодателен разум. Неясното, но всеобхватно, качеството на човешкия живот, изискващо човечност "на всяка цена", е сведено до поредица от ясно дефинирани количества, прилагащи различни правни норми.
Околичествяването на качеството винаги осигурява ред, в този случай - ред в администрирането на родеността. Това велико и плашещо в своето тайнство събитие, каквото е раждането, е сведено до изчисления и сметки. Животът е опитомен в “плод”. Сърцето е затворено до тегло. Бъдещето на едно човешко същество се измерва в гестационни седмици. Разпадът на човека до съвкупност от физическите параметри позволява детето (като изискващ всичко субект) да бъде редуцирано и "дисциплинирано" като "плод" (като търпящ измерване обект). Позволява раждането да се превърне от действие в акт, от преживяване в процедура.
Биобюрокрацията или овладяването на живота до предмет на управление може и да е необходима в едно общество, което се управлява по принципите на пазара и рационалността. Но доколкото в обществото, като абстракция на общата воля, все още живее общността като човешко желание, грижовността на сърцето има своето място в реда, дори и с цената на известна ирационалност. Посрещането на детето е събитие по посрещане на другостта. Всяко раждане поставя под въпрос гостоприемството на общността. Онази общност, която се представя в много по-голяма степен от родителите, чакащи своите деца, отколкото от експертите, прилагащи професионалността. Кой би искал да бъде посрещнат - особено ако се нуждае от незабавна помощ, както е при децата, родени под 800 грама и преди 26 гестационни седмици - от мислещ експерт, който никога не е бил и никога не е чувствал като родител? Що за посрещане е експертното посрещане, чиято преценка се основава на безапелационни критерии, а резултатът при непокриването им е присъда - присъдата, че “живият плод” никога не е живял и е биологичен отпадък? Живот-отпадък. Бунище, организирано по експертни правила. Миазма на човечността.
Рискът се съдържа във всеки човек. Човечността върви ръка за ръка с телесността. Битието е дадено на тяло. Човек е битие срещу смъртта. Роденото дете е същата рискова телесност, каквато сме и ние - възрастните хора, преминали юридическия тест на родеността. И то е битие срещу смъртта. Като всеки един от нас. Но му е отнето признанието да бъде човек, да получава любов (вместо експертна помощ). Отнето му е правото на име (лице). Отнета му е възможността за погребение. И тук въобще не става въпрос за размера и интензивността на усилието по спасяване на детето (това е съвсем отделен въпрос!), а за признаване, за включване на "плода" в човечеството като "дете". За откриване на неговото лице, за назоваването на неговото име, за отчитането на неговата памет.
Числата са силни инструменти за обезразличаване, които нормата може да представи като основание за заличаване. Раждането може да бъде обезсилено до аборт, а животът да бъде оголен до "плод", когато статистиката удави любовта. Когато отговорността се свие в рамките на теглото и възрастта. Когато наречем "фетус" едно дете, терминът-хищник изяжда човечността. Човекът се облича в експертността, а експертът пропада до измервател на предварително зададените му числа. Да броиш не е като да обичаш. Да измерваш не е като да се грижиш. Човешкото лице няма тегло. Стойността му не се влияе от възрастта. Медицинските уреди не могат да претеглят човешката душа. Бюрокрацията може да управлява маси, теглилки и тела, но няма очи, за да види човешките лица. Тя може да предложи едно изцяло "телесно" понятие за дете, тъй като измерението на лицето е недостъпно за нея. Само тялото може да седне на бюро и да управлява от него. Бюрокрацията вижда "плод" там, където я гледа лице.
Рискът на тялото не може да се овладее като отказ от лицето. Всяко лице гледа смъртта. Неонатологията е наука за лица (за хора, за деца), а не нормология за тела (за тъкани, за "натоси"). Акушерството подпомага раждане на деца (от фр. език аccoucher - ражда), а не е дейност по мерене на телата им. Стандартите за тялото не трябва да изсушават лицето. Тяхната експертна стойност би могла да има значение при провеждането на лечението на лицето като алгоритъм, който цели ефективност. Това е доказаната полезност на медицината, за която благодарим всички на лекарите. Стандартите обаче не могат да определят нашето признание на родения живот и нашата грижа пред неговото лице. Човекът е човек дори и когато е "жив плод". Нека експертът го третира като "жив плод" в рамките на лечение, чиято основна цел, не трябва да забравяме, е да спаси именно лицето, а не да поправи тялото. Но нека правото, като изразител на общността, не се подвежда от експертността, слушайки я за числа, които нямат нищо общо с човечността. Нека грижата на родителя и чувствата на човека не бъдат калцирани в експертна оценка. Нека въздържането ни от присъда върху "плода" да бъде началото на любовта. Нека посрещаме своите живи деца, а не да търсим недостатъците на абортирани тела.
Родеността превръща тъканта в човек, клетката - в клетка с лице. Тялото - в Друг. Измерването на тялото след родеността може да има само инструментарен, но не и конститутивен характер спрямо правосубектността. Правният субект не е просто тяло, набучено с права. Той е лице, което ни гледа и заявява безусловно своето съществуване - съществуване, което законът облича в права. Обезлиценото тяло, сведената до "фетус" телесност, тялото-плод от бременността радикално противоречат на гостоприемността, която заслужава всяко лице. Тяло без лице, превърнато в технически параметри, не може да ни погледне “в лицето” и да ни обвини. Животът, сведен до числа, не може да се защити. Животът от кръв и плът е безпомощен пред непреклонността на документа. Един нов прочит на древната максима "Казаното отлита, написаното остава" може да обясни страстта на закона към писмеността, към написаното правило, към изчисляемостта. Той остава със своята дефиниция за родеността дори и когато животът, премерен и непризнат, чут, но недоизказан, отлита в пустошта. Съществуващ извън документа, животът под 800 грама и преди 26-тата седмица има една съдба - тази на отпадъка и анонимността.
Какво би могло да бъде чисто практически решението? Кое е човешкото лице на нормата? Как родителят да надделее над експерта, запазвайки рационалността?
Отговорът е прост и ясен: всеки "жив плод" (плод, проявяващ признаци на кръвна циркулация), отделен от тялото на родилката, трябва да бъде зачитан като живо родено дете, като човек с права (какъв би бил смисълът на правата, ако получаването им зависи от нашето тегло!). Казано на “юридически език”, плодът трябва да бъде признат за "физическо лице ". Да му бъде съставен акт за раждане, независимо от неговото тегло. Да получи име. Да получи качеството "пациент". Ако срещне смъртта бързо след раждането си - в тридневния срок, това следва да бъде зачетено като смърт на човешко същество, а не като констатиране на биологичен отпадък. Не трябва да се изгаря като отпадък тялото на едно лице. Смъртта не обезличава живота, не заличава родеността. Така трябва да бъде, независимо от продължителността на живота, независимо от преживяемостта. Раждането и смъртта очертават границите на един човешки живот, независимо от разстоянието между тях. И един удар на сърцето призовава човечността. На починалото дете, дори и когато това се дължи на неговото тегло или възраст, дори и когато смъртта е настъпила в тридневен срок от раждането, трябва да бъде съставен акт за смърт (след съставянето на акт за раждане), който по действащото българско законодателство е разрешение за погребване. Има две събития, случили се на едно лице - раждането и смъртта. И двете събития следва да бъдат констатирани от правото както при всички останали хора (“физически лица”). Необходими са два акта - за раждане и смърт, а не един - за раждане на мъртвородено дете. Това просто не е вярно. И всеки, който се замисли, ще го разбере. Уважаването и на “живота без потенциал” би признало съществуването на едно човешко същество, което иначе би било заличено от бюрокрацията на експертните числа. Това би позволило завършването и постигането на целостта на един човешки живот, чиято впечатлителност не зависи от продължителността. Това би утешило родителя и би предотвратило абортирането на човечността. Защото едно живяло, пък било то и два дни, човешко същество не е абортиран плод.
И нека експертът да бъде по-близо да образа на Диоген, който търси човека, отколкото до закона, подчиняващ ни на рационалността. Защото дори и най-циничният път към Другия съдържа много повече човечност, отколкото най-съвършената система от без(раз)лични правила. Вярвам, че животът е по-силен от всяка власт, седнала зад бюро, а любовта на родителите би победила и най-рационално обоснованата експертна преценка.
Защото животът е любов, а не експертиза.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
