Български  |  English

Срив на детското четене?

Литературната периодика не се интересува от сюжетите
на и за детската литература. А българската детска литература е
длъжна да си отговори защо не е търсена нито от книгоиздаването,
нито от детското четене. Литературната периодика в най-добрия
случай е сторила твърде недостатъчно, за да разколебае непривлекателния
образ на жанра и да потърси мястото му в съвременното читателско
съзнание. Какво е българската детска художествена литература според
съвременното дете, според писателя, според критика...

Дълбинното основание за жанровото разделение
"детска литература"/"литература за деца" е
"спецификата" на професионалното литературно творчество
за деца, тълкувана или като специфика на творческия талант, или
като специфика на адресата. В практиката на теоретици, критици
и университетски преподаватели двата термина се приемат за синоними
въпреки различната си история и генезис. Търсенето на семантични
нюанси (или разлики) между двете назовавания е оставено на битовото
езиково не-терминологично разгадаване на конвенцията. Понякога
буквалното знание се превръща в критико-теоретичен инструмент
за обяснението на нови факти.

Подходящи "нови факти" са книгите "за малки и големи",
"за деца и техните родители", които се появиха през
последните една-две години. Несъмнените достойнства на литературния
текст в тях проблематизираха терминологичната тъждественост, макар
това да се оказа недостатъчно, за да ги класифицира като жанр
и естетика.

Марк Сориано, един от небългарските изследователи на детската
литература, често цитиран от български автори, предлага определението
на жанра да се търси не в генезиса, а в актуалната литературна
практика. Незавършеността на термина поставя така наложителната
стабилност на литературно-критическите конвенции в постоянно напрежение
и очакване за поредното му преразглеждане и уточняване. Всъщност
следващото изложение се опитва да намери отправната точка на "новото"
и от нея да провокира епистемологичното, а и стилистично разпластяване
на литературно-критическата традиция. С това поне донякъде то
се усъмнява в твърдението, че в детската литература няма нищо
интересно, че всичко е ясно, че е достатъчно само да се издават
"хубави книги за нашите деца". (Досега безпроблемното
усвояване и повтаряне на тази норма в практиката на критиците
и на твърде много детски писатели не е нищо по-различно от признаване
на абсолютната ценност на читателското търсене и търговския успех
на "анимационната" детска книга.)

Основно в първото определение на жанра е генетическата и функционална
единосъщност на "детскост" и "литература".
Детска е спецификата на въображението, на сетивността, на прочита.
Така романтическо, изхождащо от духа и душата го преживява Дора
Габе (макар не всички нейни творби да се отнасят към "детската
литература"). Парадигмата на романтическото и практически
полезното в горните две конвенции става очевидна само с подмяната
на понятието "литература" в тях с "продукция":
"литературна продукция за деца" или "детска литературна
продукция".

Неслучайно за пръв път терминологичното различие е изказано от
писател, създател на творби за деца и на детски творби. Напрежението
на конвенцията е било усетено от не-критическото творческо съзнание,
което живее и създава чрез свободата на изказа и на пределната
семантична актуалност (буквалност) на словото, възможни в детското
- първичното - творенето.

Още със зараждането на националната критико-теоретична традиция
от нея се изисква особена дидактическа отговорност в оценките
наа литературните факти. (Безспорно, високият нравствен и естетически
критерий е залог за художествените постижения.) Критическото писане
се разполага в два жанра: рецензията и творческата биография ("агиографският
жанр" в литературната критика), насочени към широкия не-филологически
кръг на потребители на книгата, формиращи литературния вкус.

В съвременната ситуация, съпоставена с традиционния нравствен
императив на грижата за децата, липсва критика за художествената
литература за деца, което трябва да се разбира като липса на съвременна
критика, със свой съвременен етос и съвременна стилистика, различни
от предходните.

Днес читателят като че ли е воден единствено от самоувереността
си на купувач, който има свобода сам да избере за каква книга
да си даде парите. Неговият избор съчетава спомена за книгите,
признати за "вечни", с родителската придирчивост. През
90-те може да се приеме, че училището вече не е потребител, който
влияе на книжния пазар, защото е отстъпило тази роля на семейството.
С това четенето се развива в интимна семейна среда, а литературата
замества високогражданския патос с нова "детска" проблематика
на съвременното съзнание. А "детско" е обикновено-делничното,
това, което въпреки социалните промени винаги е едно и също, добре
познато на децата и на техните родители. Съвременните купувачи
на литература за деца търсят книгата, доказала себе си без авторитета
на критиката и идентифицират читателския си интерес било с безспорната
традиция, било с ясните литературни стереотипи. Потребителите
се осланят на общоприети оценки и изборът им неусетно се превръща
в "чарк" от индустрията за детски митове, възпроизвеждани
във филми, адаптации, увеселителни паркове, в инстинкт към познатото
и санкционираното. Другото са случайности на индивидуалистичното
творчество, експерименти, елитарно неуважение към вкуса...

От своя страна, критиката на жанра, която в момента се търси и
публикува, прави опит да догони вкуса на читателя и да уеднакви
своите критерии с изискванията на родителите към възпитателността
на детското четиво: тя пледира за достъпност, практическа полезност
на съветите, занимателност на повествованието... Критиката претендира,
че постига (и ще постигне) адекватност с изследвания обект и се
отказва от конструиращо въздействие по отношение на литературата
и литературния вкус. Реалността на този отказ е принудена по някакъв
начин да вмести всички нови факти на книжния пазар и да продължи
"традицията си". Всеки съвременен опит за критическо
писане се стреми да се доближи до модела на емоционалното писане-споделяне.
Критическата дидактика познава един модус на съществуване и това
е лирико-публицистичният изказ на личното читателско изживяване.
В "романтическото" общуване между литература и критика
е затворена тайната на (понятието за) детското; това е стилът
на пределното нормативизиране на критериите и ценностните йерархии
на възпитателната полезност, както и неформулирането им.

Решението за критическо писане, поне в руслото на националната
традиция, сублимира в някаква степен чувството за родителска отговорност
към литературата и нейното развитие. Искреното чувство превръща
критика в дете, радостно от своята прозорливост.

Литературата за деца от 90-те години още повече подхрани страстта
на критиката да се вживява с жанра "за малки и големи",
който превръща писането за нея в наслаждение, или въобще отрича
всяко критическо писане. (Частният читател-филолог усеща в тези
книги най-вече желанието да бъдат прочетени и усетени в прочита.
Споделянето би го направило безсмислен.)

Появата в паратекста на определение "за малки и големи",
"за деца и техните родители" по принцип се обяснява
с някаква случайност. Не е така с поредицата "За деца и родители"
на издателство "ПАН", чийто първи брой излиза през 1991
г. Издателите защитават своя жанров и най-вече естетически избор
в два предговора - един за децата и втори за родителите. Случайността
обаче се минимализира и от съвпаденията между книги за деца, издадени
след 1995 г.: тази библиографска класификация включва "История
с папагали" от Владо Даверов ("Български писател",
С. 1996), "Приключенията на Гургура в голямата и тъмна гора"
от Георги Величков ("Отечество", 1997), "Гара Враждебна"
от Рафаел Смирнов ("Литературен вестник", 1997). Към
същата група се приближават и книгите "Дракончето Поли"
от Екатерина Йосифова ("Лада", 1995), "Сажди в
млякото" от Димо Димовски ("Земя прес", 1996).
Техните автори не са типично "детски" писатели - повечето
книги са творчески дебют в детското четиво. Повествованието им
се поражда в непосредствената връзка между биографичното и литературно
присъствие на автора. Тази връзка между литературно и не-литературно,
между възрастите се проектира в диалога между текста и детската
(или по детски нарисуваната професионална) илюстрация. Така Иван
Цанев ("Лада", 1996) създава стиховете в книгата "Весела
мистерия" с "дорисовки цветни от читателчета малолетни".
Общото между изброените книги, струва ми се, е в естетическата
значимост на прочита, както и недоумението (на критическото или
масовото съзнание) кои са техните читатели. Второто обезсмисля
възпитателната теология и разколебава отправната точка на критика.
А първото вероятно привлича читателя.

Случайността става норма и в низходящата тенденция на тиража на
книгите: от 5000 до 1000. Ако се абстрахират икономическите причини,
спадът регистира и читателския отказ от "безцелно" неполезно
четене. Тези книги не могат да бъдат допуснати от прагматичния
праг на читателското съзнание, колкото и абстрактен и универсален
да е адресатът, прокламиран в паратекста. Литературата за деца
се е оказала некомуникативна, когато е унищожила художествено-моралистичното
двусмислие на жанра - тогава, когато е съзряла за единството на
естетическата си природа. В обратен ред, художественото слово
от своя страна се е оказало елитарно, отваряйки се към "всички"
- "малки и големи".

Постоянно и неслучайно е удовлетворението на критика, пишещ за
новата детска литература, че това е чиста литература, отстранена
и от емоционалното вживяване-вдетиняване на автора, и от прагматичната
възпитателност. Самото критическо писане усеща как постига "безполезността"
и естетическата природа на своето съществуване. Навярно критиката
се превръща по своему в "детска": елитарно-усамотена
и отворена към всички читатели - едно желано освобождение от длъжността
на пазител в подстъпиете към литературния вкус, длъжност, която
тя с облекчение преотстъпва на читателския избор.

Съвременната "другост" на литературната критика не зависи
нито от публицистичната злободневност на морално-обществения ангажимент,
нито от макаренковско-носталгичния поплак по възпитателната сила
на детската литература. Съвременният ценностен срив на детското
четене не иска да знае за нежеланието на старата йерархия да признае
своята вредност.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”