Тонове каменна тишина
По повод юбилейната изложба на Иван Русев „Преди 60 милиона години - Реката” в галерия „Райко Алексиев”, 1 – 31 юли 2014.
Понякога си мисля какво ли биха открили след хиляди и милиони години хората или съществата, които отново ще населяват Земята, след като изчезне нашата цивилизация. А тя, струва ми се, неминуемо ще изчезне, защото признаците на разпад са вече много явни. Не ми се ще да вещая апокалиптични картини, а просто разсъждавам от днешната времева точка, правейки паралел с миналото и с това, което все още откриваме и се опитваме да възстановим, разгадаем и обясним. Създали сме си стотици теории за това кое, кога, как е било – хипотези, които ни се струват важни, а понякога се самоотричат; които строят или рушат мостове към миналото и ни предизвикват с откритията си или със своята загадъчност. Как ли биха тълкували в бъдещето тоновете бетон и метал, струпани на камари с оглозгани от времето скелети, или пък планините от технологични отпадъци?! Какво ли биха преценили като ценно за себе си, като стойностно, като постижение, като красиво, изящно и въздействащо, като смислено и идейно?! Замисляме ли се изобщо какво оставяме след себе си?
Такива едни разсъждения ме спохождат особено натрапчиво, когато попадна в исторически, етнографски, природонаучен музей. И гледам подредените в зали, по схеми и периоди, човешки и животински останки, саркофази, погребални фигурки, мебели, гробници, възстановки на жилища, предмети на изкуството, религиозни обекти... И особено как „материалните благини” са се променяли във времето от простота към разкош, от близка към далечна дистанция от природата, от единение с висшата енергия към антропо- и егоцентризъм.
За щастие или за беда, днес имаме впечатляващи познания за това къде, какво и как се случва в момента на различни точки по земното кълбо. Познаваме и „напредналите”, и „изостаналите” общества. Имаме понятие и за комфорт, и за примитив; и за мир и спокойствие; и за размирици, конфликти и войни. На този фон изглежда изключително лесно и достъпно всеки да направи своя цивилизационен избор, защото днес живеем във времето на „неограничените възможности”. И в точно това време на материална уреденост и всякакви удобства ми изглежда все по-любопитен изборът на някои хора да загърбят този „лесен” живот и да тръгнат по трудната пътека; по онази, трънливата, пресичаща тресавища, скали, оголени или гъсто обрасли територии; където дебнат опасности и в края не чака „награда”. За какво е този риск? От каква нужда е предизвикан?! Защо да се върви срещу течението, напук на реалността, въпреки всичко?!
Като един от примерите за съпротива срещу даденостите, срещу статуквото, срещу обичайната за нашата географска ширина инертност, бих определила делото на скулптора Иван Русев. Това е принос, чийто мащаб може да се разчете в пълна степен от посветените, от участниците в процеса, наречен българско изкуство, но неговите плодове далеч не са тясно професионални, не са само локална култура, а са заложени така, че да предполагат обществен резонанс, да съдържат потенциал за наднационалност.
Кратък исторически контекст
Естествено. Близко до природата и характеристиките на материала. Изхождане от земните форми и енергии. Използване на средата и пространството като елементи от композицията. Развиване на пластическата традиция и залагане на духовните натрупвания. Това е формулата на българската скулптура, заявена от поколението, започнало своя път в края на 70-те и през 80-те години. Тогава тази заявка все още се проявява в умерена степен, но продължава да дава своя рефлекс и днес. Промяната идва с Ангел Станев, следван от Емил Попов, Томас Кочев, Иван Русев, Зиятин Нуриев, Кирил Мескин, Стефан Лютаков... По един или друг начин във времето те са се вливали в тези пластически търсения, които, за съжаление, все още не са добре изследвани, систематизирани и описани.
Както е известно, българската скулптура няма дълга пластическа традиция. „Новостите” започват да навлизат по европейски път по-категорично едва в началото на ХХ век, допълвани от местната проблематика и тематика. Сред фигурите, оставили най-ярка следа преди Втората световна война, са Андрей Николов, възпитаник и последовател на френската и италианската реалистична школа, и Иван Лазаров, който търси национална характеристика на формата и образите, черпейки от декоративните традиции на българската дърворезба и каменна пластика.
Последователното и логично до този момент развитие на скулптурата поема в съвсем друга посока след 1944. В следващите десетилетия се правят преди всичко идеологически поръчкови паметници и тематични монументи, репрезентативни портрети и исторически композиции, които са стилистично близки до академичната традиция. Както пише Красимир Илиев, Българската скулптура, както винаги е било, и през 60-те и 70-те години крета след живописта. Това е следствие на исконните православни живописни традиции и на мощната паметникарска индустрия, стимулирана от идеологизираната държава да пропагандира събития, предимно от най-новата българска история, възхваляващи подвизите на комунистическата партия. Скулпторите, които най-точно възпроизвеждат пластичния внос от Съветския съюз, са на върха на йерархия, която ревниво брани развихрилата се, наметната с дрехите на псевдореализма фабрика за паметници.[1] На фона на общата картина се отличават индивидуалният подход на Любомир Далчев в неговите огрубени и мощни насечени форми, а по-късно, в края на 60-те, и смелите експерименти на Галин Малакчиев.
През 60-те години се забелязва ново разбиране за синтез на пластиката. Скулптурата се развива в няколко посоки – подчертаване на монолитността и вътрешната структура на обемите във фигуралните композиции и портрета; декоративна стилизация на фигурите; търсене на монументално звучене на формата чрез уедряване и експресивно третиране. През 70-те тези тенденции се запазват и доразвиват. Развива се и малката пластика, което дава поле за експерименти. Формата се разчупва и разтваря в пространството и то става елемент от нея. Движението се постига чрез редуване на позитивни и негативни обеми.
В края на 70-те и най-вече през 80-те години, приемани за върхов период в развитието на българската скулптура по време на социализма, пластическите търсения окончателно излизат от орбитата на академизма. Въпреки това, те остават в полето на фигуралната композиция, на разпознаваемото, макар да има и опити за абстрактни решения. Използват се разнообразни материали – метал, камък, дърво. Формата започва да се третира по нов начин. В общия случай тя е по-първична, с целенасочено търсени деформации и вътрешна динамика. Забелязва се подчертан индивидуализъм, търсене на сгъстено психологическо внушение и експресивност. Темите са насочени към преживяванията и проблемите на личността и вече са далеч отвъд идеологиите. Форматите са все още камерни, интериорни, но при някои автори ясно е заложена монументалност. По време на скулптурни симпозиуми, като тези в Бургас, Сандански, Ясна поляна, промените и свободата на търсенията стават още по-отчетливи. Във Варна се организира и Национална изложба на скулптурата на открито.
Към този момент световната скулптура вече е изминала главоломен път, разрушавайки многократно всякакви досегашни представи за самата себе си и изобщо за традиционната (до началото на ХХ век) представа за този вид изкуство като естетически разпознаваем предмет (човешка фигура), стъпил в пространството. Търсенията са на съвсем друго ниво, в съвсем различни измерения, като се почне от Дада и реди-мейда, през конструктивизма, кинетиката, минимализма, концептуалното изкуство, пакетажите, ленд арта и т.н. В този смисъл, скулптурата (изкуството) на соц-блока и в частност българската, оставаща в полето на реализма, има собствена логика и специфика на развитие.
Началото на Пътя
Когато настъпва 1989, част от българските скулптори вече са участвали в международни симпозиуми и изложби и са имали възможност да направят съпоставка със случващото се по света. Главният герой на този текст - Иван Русев, например, до 1988 вече е посетил Западна Германия, Испания, Унгария, участвал е в изложби в Полша, Франция, Италия, Холандия, Австрия, Сирия... Представен е дори в Международната изложба за скулптура на открито, посветена на Олимпийските игри в Южна Корея през 1988. На тази млада възраст той вече е носител на множество национални и международни отличия, а негови произведения са част от колекциите на галерии в страната (включително НХГ и СГХГ) и чужбина, като сред тях безспорно най-важно място заема колекцията на Петер Лудвиг в Еслинген, Германия.
Струва ми се, че 1988 е преломната година в творческия път на Иван Русев. Явно е, че по това време той вече има признание и е разпознаваем като артистичен подход, съответно е имал и самочувствието да предприеме нещо „по-радикално”. Освен това, той заема позиция в управленските структури на СБХ като председател на Ателието на младия художник; активно се включва и в Обществения комитет за екологична защита на Русе, учреден на 8 март 1988, който се приема за първата дисидентска организация в България. Тоест, ангажирането на художника с подкрепа на обществено важни каузи е част от самосъзнанието му и форма на неговото социално битуване, а това поведение по-късно ще се разгърне в още по-голяма степен. В този смисъл, изглежда съвсем не случайно, че неговата втора самостоятелна изложба, представена през 1988, е така категорична и като мащаб, и като пластическо постижение, и като желание за скъсване с досегашните представи за начин на самостоятелно скулптурно представяне, обичайно в интериор и в малък формат. Но изложбата, организирана в Южния парк в София, за Иван Русев най-вече е символ на противопоставяне срещу изкуствената „паметникарска” монументалност, която надделява над природата, срещу поръчковите теми, срещу работата „на парче”. С други думи – срещу кухата идеология със застрашителни размери, към изкуство, съобразено със средата, съотнесено към човека, поставено на пътя на ежедневния му маршрут, в парка.
В продължение на пет години (1983-1988) скулпторът, роден в София през 1954, се отдава на работа в мраморните кариери над пиринското село Илинденци. През ръцете му минават около 120 тона мрамор и когато излишното е отнето, пред погледа се извисяват сурови и могъщи фигури (с височина от 1.75 до 5 м). Цикълът е озаглавен Ние, хората[2], но фигурите са призрачно-митологични, изплували сякаш от небитието. Още на този етап вече се вижда кодирана характерната пластическа система, която Иван Русев ще развива във времето. Сред фигурите са „Пастирът”, „Конникът”, „Вятърът”, „Полетът”, „Богове на медицината”... Дори на снимка, цялостната скулптурна композиция, подредена в парка, изглежда внушително. Скулптурите се отличават с форми, по-близки до древността, отколкото до съвремието; по-родеещи се с първичната монументалност на Египет, Асирия и Вавилон, отколкото със съвършените човешки пропорции на Гърция и Рим; по-свързани с безплътната съзерцателност на Изтока, отколкото със западния материализъм. Към мащабните фигури е представена и малка пластика – човешки фигури, конници и абстрактни композиции. И всичко е така специфично, различно, открояващо се. Пластическа форма, която не може да бъде подмината равнодушно или да бъде объркано нейното авторство. В каталога към изложбата Светлин Русев тогава пише: Истинският художник умее да разговаря с душата на природата – разбира нейните тайни, усеща скритите сили и енергии, които движат времето, и независимо откъде ще тръгне – от пластическите уроци на миналото, от собствената драма и лични прозрения или от модерната стилистика на епохата – Пътят винаги минава през изпитанията на Духа. В този смисъл, скулптурата на Иван Русев не е изобщо един от добрите примери, а сама по себе си Път, който минава през архитектоничната мощ на природата, разбрана като обемно-пространствени структури – и преди всичко като свидетел на духовни натрупвания, останали след рождеството, разрушението и смъртта. […]
Сведение за това как е възприета изложбата в Южния парк откриваме в думите на Елка Бакалова, публикувани в сп. „Изкуство”, бр. 9/1988. Иван Русев – пише тя – навлезе в художествения живот без полемично предизвикателство, без „разрушение на идолите”, без яростна борба за самоутвърждаване. Творбите му все пак събудиха особен интерес със строгостта, с почти аскетичната сдържаност на пластичния език, с безукорния професионализъм на изпълнението. […] Изложбата на Иван Русев в Южния парк надхвърля всички очаквания. Тя респектира и като организация, и като експеримент. Най-вече като индивидуално свръх усилие за обществена реализация на творчески труд без предварителна поръчка. Така авторът осигури естествена и оптимална среда за своите творби и условие за истинската им социализация. […]
Илинденци, изкуството и времето
Едва ли в края на 80-те Иван Русев е предполагал как неговите първи стъпки на територията на Илинденци ще се окажат начало на един дълъг, но сигурно изсечен в скалите път. Но явно суровата красота на каменистата природа и извивките на зелените хълмове в ниското са го пленили. Днес, около 30 години по-късно, можем да си дадем сметка доколко дълбоко енергията на мястото се е вляла в неговата същност и е оказала влияние върху цялостната му концепция за съществуване през скулптурата, като в случая понятието „скулптура” придобива съвсем различни измерения. Смея да твърдя, че това, което постигна Иван Русев в Илинденци, е световно явление.
Не зная дали, когато през 1992, след допитване до местните хора, Иван Русев купува терена на хълма над село Илинденци, той е имал точна представа какво ще се случва там. Но явно нещо се е въртяло в главата му, защото, както казва в едно интервю, за да убеди хората, за няколко дни прави работен проект от глина и стиропор, представящ идеята за уникално убежище на изкуствата. Шест години по-късно, през 1998, този проект започва да придобива реални очертания. След основаването на фондация „Арт център Илинденци” на площ повече от 30 декара в началото започват да се организират симпозиуми, чиято цел е изграждането на уникален скулптурен парк. Всичко се прави със собствени усилия, без подкрепа на държавата, първо с привличане на спонсори, а по-късно и чрез европейско финансиране. Тук трябва да подчертая, че Иван Русев е коментирал неведнъж, че не е съгласен с т.нар. „симпозиумджийско правене”, превърнало се в рутина, с цел просто нещо да се случва или да се насища и „уморява” безразборно средата с „парчета изкуство” без особено съдържание. За организиране на парка в Илинденци, членовете на Фондацията се обръщат към първоначалната идея на скулптурните симпозиуми, която се поражда в Австрия в средата на ХХ век. Тази идея е насочена по определен начин към хората и пространството, а формата започва да се третира по коренно различен начин. Работи се по конкретни проекти, които трябва да са интегрирани към природата.
Характерните природни дадености, хората и животните, начинът на съществуване в едно малко населено място, каквото е Илинденци, са в основата на цялата концепция на скулптурния парк. Проектът е съобразен на първо място с тях. Всичко започва с малки „функционални” намеси, като мост, чешма, слънчев часовник или хранилка за птици. После идват поканите на чуждестранни участници. Първоначално бройката е изкуствено подсилена, за да се създаде скулптурният парк като такъв. Скулптори от Мексико, Канада, Франция, Холандия, Румъния, Япония, Израел, Индия, Австрия реализират около 40 проекта, повечето - свободни паркови произведения. След третия симпозиум стратегията е променена кардинално с условието да има по-малък брой участници и различна програма. Изграждат се т.нар. "пътеки" от проект „Мрежата”, които носят отново елементи на функция и свързват индивидуалните намеси. Във времето е построен и „Форумът” – каменен театър с около 350 места за представяне на музикални и сценични произведения. От 2005 до днес Иван Русев реализира и самостоятелен проект, наречен от него „Мраморен град на изкуствата”, с идеята в него да се представят и други видове изкуства. През годините в скулптурния парк в Илинденци има реализирани общо над 70 скулптурни проекта на съвременното изкуство на автори от цял свят, но за първите си професионални стъпки там са привличани и съвсем млади автори. Артистично са обработени тонове камък. Но истинският мащаб на проекта не би могъл да се усети без присъствието на хората – и на местните, и на туристите.
Само този, който не е бил там, не знае какво е да се изкачваш по сечени мраморни стълби сред летния зной, да вървиш по каменни пътеки сред треви, дървета и скулптури, да се скриеш на сянка в подземните галерии или, попаднал в каменната кариера, да се почувстваш малък сред огромните блокове бял мрамор. А вечер, поседнал в безвремието на мрака, да слушаш щурците, съзерцавайки магичния спектакъл на осветените каменни силуети...
От днешна гледна точка ми се струва, че това парче земя, наречено „Арт център Илинденци”, с всички намеси по него във времето, се е превърнало само по себе си в произведение. Това е най-мащабното произведение на Иван Русев. Ако се вгледаме в начина, по който той подхожда дори към най-малкото камъче – в пробивите, влизанията, проходите, ще разпознаем същия подход в Илинденци. Тук, естествено, играят роля и характерът, и аурата на човека Иван Русев – способността му да организира и увлича хората, да ги печели за идеята, да им предава от собствената си енергия, така че тя да се увеличава чрез тях и да се връща усилена многократно. Който познава Иван Русев, със сигурност е усетил неговото заразително спокойствие и същевременно онази деликатна, но безкомпромисна твърдост, с която той отстоява вижданията си. Без тези качества, без убедеността, че нещата точно така трябва да се получат, в Илинденци едва ли щеше да се случи нещо.
Каталогът, озаглавен „Мраморният град на изкуствата. Един проект на Иван Русев”, започва с текст на Станислав Памукчиев, сполучливо озаглавен „Скулптурната археология”. Там той пише: Пластическият концептуализъм на Иван Русев разкри естетическата и символна дълбочина на материала. Камъкът освободи своя енергиен заряд, намери своя живот. През него проговори Времето с кодираните съдържания на феноменологичното. Иван познава камъка отвътре, дълбае в неговата същина, извлича неподозирани звуци. […]
За Иван Русев съдбовен избор е изграждането на собствена творческа база в село Илинденци - да отиде при камъка, в подножието на Пирин планина, до най-голямата мраморна кариера на Балканите. Избор, предначертал житейския и творчески път, дал смисъл на цялостната философия на живеене, на вътрешния интегритет и духовна ориентация. Село Илинденци - могъща природа, място, което отеква като пантеистичен зов, като копнеж по Голямото митологично време. Силна и благословена земя, където работещите, зидащите с камъка, разкриват, оживяват пазената в него изначална промисъл. Това неусетно моделира артистичните визии на скулптора. Иван проглежда в камъка, уверено дълбае, навлиза и подчинява неговата природност на своята артистична воля. Във формите на каменни отломъци открива силуетите на древни скални храмове. В ритмично повтарящите се отвори, дупки, ниши свещеното и ритуалното изплуват като далечни внушения, като културна и родова памет, като устойчиви конструкти в нашето колективно съзнание. Тези внушения носят препратки от древните култури на Индия и Китай, Иран и Йордания. Програмната ориентация на тази скулптура търси следите на Дългото време, следите, по които е минало човечеството с оставения духовен белег. Скулптурната археология на Иван Русев открива и пази историческа и духовна памет, памет за изначалното. […]
Преди 60 милиона години - Реката
На 1 юли 2014 Иван Русев откри изложба в галерия „Райко Алексиев”, посветена на неговата 60-годишнина. По думите му, цифрата 60 в наименованието е заигравка точно с този факт. Следи от реката са открити, докато са правени последните прокопавания по проекта за Мраморния град на изкуствата, които трябва да служат за подземни галерии в подножието на хълма в Илинденци. Оценката за периода на съществуване на реката е дадена от специалисти от БАН. Разбира се, всичко е относително, както и възрастта, на която сме и на която се чувстваме...
Съвсем скоро си мислех, че Иван Русев отдавна не е правил изложба в София. Неговата отдаденост на Илинденци е пословична, но ни липсва и присъствието му в столичния културен живот. Тук няма да пропусна да отбележа как преди няколко години негов проект за светещи каменни фенери, които да бъдат поставени в София в памет на загиналите при разрушителното земетресение в Япония през 2011 г., за жалост е бил отхвърлен за финансиране от Столична община. Сега „извънземните” фенери са част от Илинденци…
С Иван Русев се видяхме в изложбата ден след откриването. В залата нямаше други посетители, освен Ангел Станев и мен. Последвах мълчаливо двамата скулптори, слушайки разговора им. Ангел Станев обикаляше около най-новите колонни композиции от сияен бял мрамор и коментираше как пада светлината и как вае обемите пред погледа ни, къде е минала човешката ръка и къде е творила природата. Поглеждайки после към група малки скулптури, той каза: Винаги ме е впечатлявало как Иван успява от една люспа, от камъче, което можеш да подритнеш, да направи нещо уникално... А думите на Емил Попов, изречени на друго място и по друг повод, допълват тази представа: Иван Русев е скулптор, отдаден на камъка. Когато влизам в ателието му, всеки път ме обхваща възхищение от тази неуморна, вдъхновена, богата каменна музика. Той може да я изтръгва и от най-малкото парче материал, и от 100-тонни, поразяващи въображението композиции в природа.
Изложбата има ретроспективен характер. Включва работи от различни години, както и съвсем нови. Освен скулптури, има и рисунки, и фотографии от Илинденци и от ателиетата на скулптора там и в София. В залата се чуват и звуци. Който познава работата на Иван Русев, знае, че той подхожда към нещата комплексно, мисли ги в пространството като баланс между пълно и празно, материални обекти и въздух, светлина и тъмнина, тишина и звук; винаги търси връзки и вътрешни взаимоотношения между отделните елементи на цялото, което в случая е изложба. Звукът се долавя от монитор, на който тече кратък филм, вдъхновен от Мраморния град на изкуствата. Картината е обработена и анимирана така, че се получава усещане за сияния, излъчвани от призрачно, извънземно място. Звуковите ефекти допълват това усещане.
Срещу входа на залата е разположена „Композиция от 600 фрагмента: Градежите” – полуразпаднат скелет от пръст, сякаш оглозгани от времето останки от нещо голямо. Това, казва ми Иван Русев, са къщи, останали без покриви. По библейски, пръстта за градежите е взета от земята и постепенно отново се слива с нея, за да продължава безкрайният кръговрат на присъствие и отсъствие, на съграждане и разруха, на памет и забрава. Важното е всичко да бъде естествено, да не доминираме над природата, а да сме част от нея.
А рисунките по стените виждаш ли ги? Това не са абстракции, а отпечатъци от автомобилни гуми в снега. Да си призная, до сега не бях виждала рисунки на Иван Русев. Някои от тях действително изглеждат абстрактни, по други се разпознават илинденски силуети. Рисувани са с бяла темпера и креда върху черна основа; малък формат, окачени в плътни редици по стените. Деликатни и ефирни, те създават уникална симбиоза с всичко останало в изложбата.
В самото начало на галерията, в един ъгъл са подредени реалистични бели скулптурни портрети – близките хора на Иван Русев, които през годините са били негова подкрепа и опора. Но защо са тук?! Така искам да покажа, че който прави другото, трябва да може да прави и това.
В изложбата виждаме и „Началото... Композиции 1983-1985”. Фигурките, от които започва всичко. Четат се силуети на хора и конници. Как премина от фигуративно към абстрактно?, питам аз. – В един момент реших, че фигурата вече не ми е нужна и се освободих от нея.
Множество „освободени” малки скулптурни форми от черен и бял камък са организирани в предверието на галерията. Направо на земята или върху постаменти са подредени сякаш застинали късове време, буквално обвити в паяжини. Но и самите те са паяжини – капани и убежища; храмове за пречистване на душата. С фините си пробиви, със съчетанието от естествена форма и човешка намеса, те напомнят скалните образувания в Кападокия, каменния град Петра или силуетите на скалите край Мелник, които Иван Русев е виждал още в детството си, прекарвано там. Магия, която може да се наблюдава в захлас с часове. Излъчване, заради което създаденото от Иван Русев в Индия си е спечелило прозвището “Temple style”. Тези каменни композиции са наречени „Ателието на скулптора”. Онова сакрално място, за което Десислава Минчева пише: Вечер ателието му е още по-впечатляващо, отколкото през деня. Безразборно поставените му скулптури образуват странна конфигурация, създаваща впечатлението за архаичност. Хвърлят начупени сенки по стената, които се увеличават с падането на нощта. Сякаш камъкът води някакъв собствен живот, сякаш формите са храм, чието предназначение е да посреща и изпраща светлината. Застиналост, която диша...[3]
Черен и бял камък, пръст и глина – материал, в който виждаме вложен сякаш символа на човешкото съществуване. Тук присъстват и борбата със себе си, и творческата мисъл, и общуването с настояще и минало, и срещите по Пътя, и прочит на древната философия, и препратки към Библията, и стремежът да съграждаме. Но най-вече – желанието да оставим смислена следа след себе си...
Дзен-епилог
След всички струпани тук думи, струва ми се, че най-добрият ход към възприемане на създаденото от Иван Русев е безмълвието. Безмълвие, за да се усети тишината по онзи богат и изпълнен със звуци и смисъл начин, какъвто е възможен само, когато искаме да се вслушаме през изкуството и в себе си, и в света.
...Във време, когато все по-лесно се хваща лекият път на бездуховността, малкото останали, отстояващи на центробежните сили на бездуховната световъртежна инерция, имаме голямата мисия да оставяме знаци или да правим репери, по които бродещите в преспите на безкултурието да могат да се ориентират...[4]
Светла Петкова
[1]Красимир Илиев, встъпителен текст в каталога към изложбата „Ангел Станев в Софийска градска художествена галерия”, 2012
[2] Част от тези фигури могат да се видят и днес в Южния парк, зад Софийски арсенал – музей за съвременно изкуство и в Плевен. За известен период от време скулптурите са демонтирани от парка, но в края на 90-те бяха възстановени.
[4] Иван Русев, цитати от публикации в каталога „Мраморният град на изкуствата. Един проект на Иван Русев”, 2014, с. 8
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
