Български  |  English

Шанс за българския джаз

Джаз форум Стара Загора'2014

 
Докато културният афиш на столицата се оказва някак пренаситен откъм музикални събития, ситуацията в по-малките градове в страната е доста по-различна. Ето защо идеята за децентрализация, поне в сферата на културата, е повече от актуална. Особено когато среща горещата подкрепа на местна общественост, петимна за интригуващи културни инициативи със свой профил. Но не само по тази причина третото издание на Джаз форума в Стара Загора (12 – 14 юни) оправда престижа му на вече утвърдено и атрактивно фестивално събитие с потенциал за развитие.
 
За тромпетиста Венцислав Благоев – изключително креативен музикант, но и всеотдаен мениджър, прегърнал идеята за съдбата на джаза у нас като лично осъзната мисия – създаването и надеждната перспектива на форума е въпрос не просто на дежурна, разтоварваща лятна среща, съчетаваща „полезното с приятното“ в топлата атмосфера на гостоприемна Стара Загора. Отворен както за предизвикателствата на престижния концертен подиум, така и за не дотам предвидимите провокации на интимната клубна сцена, Венцислав Благоев, сега в ролята си на артистичен директор, е заложил и на премислена музикантска концепция, призвана да култивира буден вкус към несекващите метаморфози в днешния свят на свободното музициране.
Нещо повече: намерението тук очевидно търси да разкрие (с лекота и без излишни претенции!)същината на джаза като общуване, като комуникативна, гъвкава и, във всеки случай, разноречива територия в изкуството. Ако пък се съди от преобладаващите насоки в концертната програма, а и от характера на съпътстващите изяви, няма как да не усетим, че фестивалът видимо търси да разсее онази станала някак ортодоксална представа за джаза като „трудна“, елитарна музика. Въпрос на мотивация, на адекватно поднасяне на оригинални идеи и репертоар, който, без да търси непременно опора върху популярни „джаз стандарти“, успява да поразчупи предполагаемите естетически интереси на една по-широка публика. Въпрос впрочем и на ранно сближаване с този род музика. Тук му е мястото да напомня, например, за веселите не дидактични, игрови форми, включени в предфестивалната програма под умно скроената шапка на „джаза за деца“ – поучителна проекция на оригиналния дългосрочен проект на Благоев, започнал на столична територия преди няколко години. Бонус пък за по-младите джазмени с амбиции в музикантското израстване се оказаха майсторските класове – ефективна форма в предаването на опит и ценни професионални тънкости, осъществена този път с ерудицията и майсторлъка на гостуващите първокласни музиканти: саксофониста Джордж Гарзон от САЩ, наричан заради активната си педагогическа работа „гуруто на импровизацията“, и пианиста Даниел Идалго Уонг от Мексико. Колкото до онази ситуативна логика в общуването, дето удържа креативната същина на джаза, наблюдавахме я на щедри порции и по време на нестихващите нощни джем сешъни, наситени откъм увличаща инвенция и въображение на можещи музиканти.
От друга страна, старозагорският фестивал сериозно залага на идеята да откроява пъстрата нашенска нишка, здраво вписана в космополитната история на джаза, в онзи подвижен набор от стилови насоки, който, без да поставя граници, се разполага в гъвкавия контекст на относително общо смислово пространство. Неслучайно мотото на фестивала този път насочи вниманието към българския джаз композитор, макар самата представа за композитор в тесничкия смисъл на думата далеч да не изчерпва комплексната природа на джаз музиканта, който обикновено носи поне две дини под една мишница, тоест, пребивава в музикантската професия не в режима на самотен или пък дистанциран автор на строго изписана партитура. Дори в ролята си на „изпълнител“, музикантът тук открай време носи синтетизма на онова съзидателно поведение, което някак размива границите между създаването на музиката и нейното фактическо протичане. Показна демонстрация в този смисъл, досущ като на джем сешън, бе изцяло импровизираната композиция по тема, зададена на живо по време на една от концертните вечери с участието на Биг бенда на БНР, подхваната като на шега в софистицираните сола на партниращите си Антони Дончев (пиано), Симеон Щерев (флейта), Джордж Гарзон (саксофон), Росен Захариев (тромпет), Георги Дончев (контрабас)...
В хода на музикантски подбраната панорама на творчеството на български джаз композитори се натъквам на редица имена, повече или по-малко емблематични за интензивните в последно време процеси в развитието на модерния джаз у нас. С някои от най-интересните си композиции трио „Акустична версия“ (Антони Дончев, Христо Йоцов и Георги Дончев със специалното участие и на именития саксофонист Владимир Кърпаров) отбеляза 30-годишния си юбилей – повод за респектираща творческа равносметка, но и за адмирации към дълго съграждана стилистика с днешна дата и с жив характер, който вдъхва смисъл на инструменталния виртуозитет и бравурното импровизационно свирене. С вкус към комуникативния потенциал на една, както я наричам, груви естетика, наблюдавана например в композициите „Foggy Mood” на Христо Йоцов и „Миш-маш“ на Антони Дончев, авторските решения тук щедро се разполагат в аурата на пространствени звукови потоци, изпъстрени и с колоритни забежки към кривите метроритми и интонации на нашенския фолк, по-скоро загатнати, отколкото цитирани.
Сред много силните новаторски акценти във фестивалната програма ще посоча музиката на забележителния джаз пианист Марио Станчев, в чиято стилистика положително рефлектира нещичко от „българския“ му период, от дългогодишния му опит в контекста на френската джаз школа, но и широко скроена житейска нагласа, чужда на дребнавото егоцентрично мислене. В подобаващата феноменална компания на ексцентричния френски саксофонист Лионел Мартен, на Христо Йоцов, Димитър Карамфилов, Цветан Троянски и Венцислав Благоев, авторът представи музика за секстет, дуо и трио. Дори само находките в пиесите „Bizarre Blues”, „Jass” (съавтор Лионел Мартен) или „Africa“ разкриват специфичен творчески почерк, белязан от лекотата и привлекателността на някак лаконична, но твърде общителна, импонираща и по своему елегантна камерна изразност, деликатно подплатена с индивидуализиран намек за суингиране, мелодика с характер, игра на тембри и тънък музикантски хумор. Бих добавила впрочем, че тъкмо хуморът – едно донякъде дефицитно качество в преобладаващата практика на тукашните джазмени – е нещо, което си струва да бъде поощрявано. Не самоцелно и не толкова заради освобождаващия ефект на някакво разтоварващо преживяване, а главно заради интелектуалните провокации на метафоричното музикално послание, заради онзи скрит втори план в музикалното говорене, който може да се окаже източник на особено естетическо удоволствие. В този смисъл, нека подчертая авторските търсения и на композитора Любомир Денев, сублимирали особено успешно в „Джаз афоризми“ – оригинална многочастна пиеса по прословути епиграми на Радой Ралин. Представена тук в аранжимент за глас и оркестър с помощта на артистичната Милица Гладнишка (едно наистина свежо попълнение в сферата на дамския вокален джаз!) и Военния биг бенд на Стара Загора, пиесата говори и за предимствата на театралния усет, който у Денев се явява някак органично свързан с цялостната му творческа нагласа. Интересни композиции за трио и квинтет представи младият пианист Димитър Бодуров в талантлива колаборация с музикантите Петър Момчев, Димитър Карамфилов, Атанас Попов и Нейко Бодуров. Изучавал джаз пиано и композиция в Ротердам, Холандия, Бодуров не се бои да експериментира с различни композиционни похвати и да търси нов простор за музикалната изразност, въпреки рисковете на прекомерното академизиране на творческия процес, а и на уловките на една може би поотминала тенденция в европейския музикален авангард. Какво пък? Експериментаторският неспокоен дух, разчупването на клишета и модели, независимо дали с поглед назад или напред във времето, ще рече движение, а значи и шанс за нови открития в света на изкуството.
Чухме впрочем и още една композиция на съвсем млад автор. Пианистът Теодор Петков, неизменен участник в свиренето по време на джем сешъните, се пробва на голямата сцена с обещаваща творческа заявка, озаглавена „Bird Project” – пиеса за пиано, цели три тромпета и ударни. Не бих пропуснала да отбележа участиетона Биг бенда на БНР със солисти Симеон Щерев и Джордж Гарзон. Дали заради енергичния подход на диригента Антони Дончев или заради безупречното професионално равнище на инструменталистите, оркестърът се радва, струва ми се, на реално самочувствие и своеобразен качествен подем, рефлектирал и в силната интерпретация на представените пиеси, между които „Спомен“ и „Хърби рок“ на Щерев, „Тримата тенори“ и „Пътят към Голгота“ на Дончев. Така асовете на българската джаз сцена напомниха, че топ постиженията на редица днешни музиканти са плод и на доста години сложни професионални натрупвания, казано иначе – на традиции, съграждани и във време, което невинаги е било благосклонно спрямо развитието на този род музика.
За високите музикантски критерии в подбора на участниците в старозагорското събитие може да се съди и от поканата към великолепните, шеметни музиканти от мексиканското „Mad Trio”. Даниел Идалго Уонг (пиано), Артуро Баез (контрабас) и Марио Гарсия (ударни) показаха своя, креативна и, във всеки случай, достатъчно комуникативна гледна точка към модерното джаз музициране с известна опора върху добрата стара блус схема, а и без да пренебрегват онази гореща тръпка, която свързваме с някак стереотипната представа за „латино докосване“. Включвайки се и в амбициозна колаборация с тромпета на Венцислав Благоев, музикантите импровизираха с лекота върху български теми, сякаш за да изтъкнат силата и чара на живото, диалогизиращо свирене.
Следвайки мотото на фестивала, оркестърът-домакин – Военният биг бенд на Стара Загора с диригент капитан Цветомир Василев – севключи в програмата с предимно български пиеси: „Пролетна разходка“ на Димитър Вълчев, „Синя вечер“ на Емил Георгиев, „Sad a little bit” на Милчо Левиев, фолклорна обработка за биг бенд на Кирил Тодоров, композиции на Любомир Денев... Преобладаващо инструменталният саунд (и в тази, и в останалите концертни вечери) беше приятно разнообразен от вече споменатата Милица Гладнишка, но и от талантливия джаз вокалист Цветомир Цанков, както и от интерпретациите на симпатичния дамски вокален квартет „Розов цвят“. Не бих пропуснала да отбележа и онзи специален жест на признание към джаз музиканти, които вече не са между нас, но ги помним със значителния им принос в развитието на съвременната джаз сцена. В заключителната концертна вечер сборна формация представи композиции в памет на пианиста Румен Тосков – Рупето и тромбониста Георги Борисов, основател на прославения „Динамит брас бенд". Гледам на този жест и като израз на естествена колегиална и поколенческа приемственост, без която трудно можем да си представим отстояването и перспективите в разгръщането на музикалните традиции.
Свои композиции във фестивалните вечери представиха редица още музиканти, включително, например, талантливи инструменталисти от добре познатия Васил Спасов квартет и фестивалното комбо „Лайв Зара Джазтет“. Факт, който сам по себе си обещава добър шанс за творческото бъдеще на джаза у нас. И все пак, сред най-съществените постижения на старозагорския джаз форум бих откроила преди всичко друго: създаването на една наистина фестивална, комфортна, неформална атмосфера, стимулирала общото свирене, взаимното слушане, живите разговори – все страни на поведение, което несъмнено поражда така необходимото за музиканта, а и за сподвижниците му, усещане за общностна принадлежност... 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”