Вие демократ ли сте или републиканец? (1)
Както и други страни в Европа, Франция трудно търси нови пътища за развитие след сблъсъка си с финансово-икономическата криза. Социалистическото правителство не може да изпълни обещанията си, синдикатите и мнозинството от французите не желаят да се съобразят с конюнктурата и да приемат намаляване на доходите си. Споровете по „растежа” и „остеритета” са постоянни. Може би затова сайтът Les-crises.fr извади и публикува отново този, писан преди 19 години, текст. Струва ни се, че той ще е интересен и за българската публика.
Режи Дебре (1940) е френски писател, висш държавен служител и университетски преподавател. След получаване на диплома за учител по философия, заминава за Куба и Боливия (след Че Гевара) през 1965. Арестуван и изтезаван, той прекарва четири години в боливийски затвор. Следва престой в Чили на Алиенде. Във Франция се връща през 1973.
Бил е специален пратеник по външнополитически отношения на президента Митеран (1981 – 1985).
През 1993 защитава докторат на тема: „Животът и смъртта на образа. История на погледа в Западния свят.” Интересите му към медиазнанието го водят към основаването на списание Cahiers de Médiologie (1996-2003), а през 2005 създава списанието Médium, transmettre pour innover.
В периода 2002-2004 е президент на Европейския институт по науки за религиите. През 2011 е избран за член на академията „Гонкур” на мястото на Мишел Турние.
К
Вие демократ ли сте или републиканец?
В наше време всички ние плащаме – заради неоспоримото объркване в мисленето ни – интелектуалното смесване на идеята за републиката, рожба на Френската революция, и идеята за демокрацията, такава, каквато англосаксонската история я формира. Ние вярваме, че са синоними и че всеки може да използва едното понятие вместо другото. Защо да ги разграничаваме? Либералното и консуматорско общество е само един измежду многото образи на демокрацията, но той е толкова разпространен и така господстващ, че се смята за задължителен, включително и в страните, в които демокрацията има други лица.
Да откажем, например, на една млада мюсюлманка достъпа до класната стая[1], докато не остави забрадката си в гардероба? „Правилно”, ще възкликне републиканецът. Не, „погрешно”, ще се възпротиви другият. „Лаичност[2]”, ще каже единият. „Нетолерантност”, ще каже другият. (И вие, и аз в последно време сме повтаряли сцената многократно). Сблъсък на думи? Не - преобръщане на принципите.
Може да се наричаме републиканци, без да се държим като демократи: някои дори виждат в това нашето изкушение, дори нашето национално наследство. Обединеното кралство, Испания, Белгия и много други конституционни монархии свидетелстват за обратното - че можем да бъдем демократи, без да сме републиканци. Има републики по име, нямащи нито принципите, нито задълженията на нашата: така Германия и Съединените щати напълно заслужават тяхното име на демокрации (макар и да е имало много република в демокрацията на Линкълн, както все още днес го показва силата на Конгреса). Липсата на наследствена монархия не е достатъчно условие, за да се създаде една република в пълния смисъл на думата, също както и названието „народна демокрация” не обявява власт на народа.
Всяка епоха има своите фетиши. Днес ние имаме (и толкова по-добре) правата на човека, Европа, гражданското общество, правовата държава. Отдалеч се вижда, че „демокрация” е най-великата от всички тези велики думи. Разбираме привлекателността, която тя упражнява върху народите от Източна Европа и от Китай, главозамайващата надежда, която тя представлява в техните очи. Но у нас това е една от тези словослияния[3], смесващи рода и вида, класà и реда. Всички ние в Европа сме демократи. Да живеят свободните избори! Разбира се, разбира се, разбира се! Но хуманистът не вика „да живеят млечните жлези”, защото всички хора са бозайници. Китовете, козите и хората дават на своите малки да сучат, но искаме от хуманиста още малко прецизност и от човечеството още едно малко допълнително усилие. Тъй, както homo sapiens е нещо повече от бозайник, така и републиката е нещо повече от демокрация. По-ценна и по-несигурна. По-неблагодарна, по-възнаграждаваща. Републиката, това е свободата плюс разума. Правовата държава плюс справедливостта. Толерантността плюс волята. Демокрацията – нека го кажем така - това е републиката, когато изгасим светлините на Просвещението.
Странно нещо в Европа е тази „неделима, лаическа, демократична и социална Република”, както е записано в преамбюла на нашата Конституция от 1958 (или от 1946).
Този правов статус легитимира определено състояние на нещата. На уникална история съответства уникална конституция. От това следват определени употреби, забрани, страсти и задължения, които постоянно развеселяват или възмущават нашите демократични приятели и съседи. Както го показват учудените или насмешливи статии в най-сериозните европейски вестници, посветени на „аферата със забрадката”, за един англичанин или датчанин се разбира от само себе си, че на французите пак нещо им хлопа. И не грешат. След 1789, по-точно след 1793 година, когато в едно парче земя безумци им?ха смелостта за пръв път да изтръгнат от Бога управлението на хората, ние станахме маргинали, хора срещу течението. Въпреки привидностите, двеста години по-късно нашата Република няма истински еквивалент в Европа. През 1889-а има само две републики на нашия континент: Франция и Швейцария. Въпреки няколкото смени на имената наоколо, рискувам да твърдя, че сто години по-късно нещата не са се променили много.
В световните статистики нас отново ни сочат с пръст. В един свят, в който от 170 суверенни държави, повече от 100 могат да бъдат определени като религиозни, светските нации формират смаляващо се малцинство. Във водещата се за секуларизирана Европейска общност лаицизмът никъде не е конституционен принцип. Нито е такъв и в Съединените американски щати (където Първата поправка постулира само разделението на църквите от държавата) или пък в СССР, където шестдесет години царува една държавна религия – марксизмът и ленинизмът (църквите очевидно не е задължително да бъдат клерикални). Разбира се, разпятието продължава да господства в държавните училища в Испания. Дехристиянизацията не пречи малките датчани да започват техния учебен ден с един псалм. Нито пък пречи „God Save the Queen” да отеква във Великобритания, където англиканизмът е държавен. Нито пък пречи на германския наказателен кодекс да санкционира богохулството (член 166), подобно на кодекса на Холандия, страната на толерантността, където Рушди успява да бъде публикуван само благодарение на член 147 от споменатия кодекс, който наказва само обидите, нанесени на Бога, но не и на неговите пророци. Нека си припомним, че във Франция богохулството престава да бъде престъпление през 1791 г.
Но да прескочим примерите. Пастори или свещеници на държавна длъжност, задължително религиозно образование в училище (освен ако родителите не се противопоставят изрично), водещи религиозни партии: в Европа на свободния пазар политиката в действителност не е спечелила своята пълна автономия от религиозното, то все пак запазва монопола над духовното. Във ватиканската или лутеранска Европа, където папата, ходжите или равините свикват паствата, републиката остава чуждо тяло и няма гаранция, че то няма да се окаже неприемливо. Общностните решения не се ли взимат вече с мнозинство?
Лаицизмът не е принцип сам за себе си: да спрем до него или да се обсебим от него, това означава да го изпразним от съдържание. Той е само вторичен и страничен ефект на един принцип на организация. Основата на този „стълб” не е демокрацията, тя рядко е лаическа, а републиката, която е задължително лаическа. Така че, логично е лаицизмът периодично да бъде поставян под въпрос. Нима през зимата на 1940 богослуженията в началното училище не са напълно възстановени и през 1941 на кюретата не им е било позволено да преподават катехизиса в клас? Това става в момента, когато, скрита зад един величествен маршал, между Mea culpa и Te Deum, една модерна и компетентна младеж поема във Виши ръководството на френската държава на мястото на „атеистичната Република”.
Ние знаем много добре, че трябва да добавим повече демокрация в нашата Република. Да свалим от нея тези вредни Наполеонови наслоявания, вертикални и авторитарни; това излишество от първенци, това монархическо наследство, тази държавна аристокрация, които я задръстват. Френската Република няма да стане по-демократична, ставайки по-малко републиканска. Това ще стане, като осъществи изцяло концепцията си, но без объркване на понятията.
Да противопоставим републиката на демокрацията, това означава да я убием. А да сведем републиката до демокрацията, носеща в себе си заличаването на публичния елемент, това също значи да я убием. Как да ги отличим, след като са неразчленими? Според кои идеални критерии? Всяко управление, колкото и ограничен да е неговият хоризонт, почива върху определена идея за човека. Дори и да не го знае, републиканското управление определя човека като разумен по своята същност, роден, за да отсъжда и да обсъжда в хармония със своите себеподобни. Свободен е само този, който достига до притежанието на себе си, в съгласие на действие и слово. Демократичното управление държи на това, че човекът е по същността си произвеждащо животно, родено, за да фабрикува и търгува. Свободен е този, който притежава блага – предприемач или собственик. В единия случай политиката ще има предимство пред икономиката, във втория икономиката ще управлява политиката. Най-добрите в републиката отиват в преториума или на форума; най-добрите в демокрацията се занимават с бизнес. На едното място имаме престижа, който дава служенето на общото благо или публичната длъжност, на другото - това е личният успех. В републиката всеки се определя като гражданин и всички граждани съставляват „нацията”, това „тяло от сдружени [хора], живеещи под общ закон и представени от общ законодател” (Сийес). В демокрацията всеки се определя чрез своята „общност” и съвкупността от общности прави „обществото”. На едното място хората са братя, защото имат едни и същи права, на другото - защото имат общи деди. Една република няма черни кметове, жълти сенатори, министри евреи или директори на училища атеисти. Демокрацията е тази, която има черни управляващи, бели кметове и сенатори мормони. Съгражданин не означава събрат по религия.
Над нацията е човечеството. Над обществото е бог. В Париж президентът полага клетва с ръка върху конституцията, гласувана от тези отдолу, а във Вашингтон – с ръка върху библията, еманирана от най-високо. Първият, след „Да живее Републиката! Да живее Франция”, ще отиде да си направи портрет в своята библиотека с Опити на Монтен под ръка. Другият ще завърши речта си с “God Bless America” и ще се снима на фона на звездното знаме.
В републиката свободата е завоевание на разума. Трудността е в това, че ако човек не се научи да вярва, трябва да се научи да разсъждава. Монтескьо казва, че „именно в републиканското управление имаме нужда от цялата сила на образованието”. Република от неграмотни е кръгъл квадрат, защото един незнаещ не може да бъде свободен, да участва в съставянето или познаването на закони. Демокрация, в която половината от населението е неграмотно, не би била напълно немислима.
В републиката държавата е свободна от всякаква религиозна намеса. В демокрацията църквите са свободни от всякаква държавна намеса. Чрез „отделянето на църквите от държавата” за Франция означава, че църквите трябва да се изличат пред държавата, а за Съединените щати означава, че държавата трябва да се изличи пред църквите. И разбираме защо: в протестантската почва, избраната родина на демокрацията, правото на несъгласие беше включено във вярата, духът на религията беше едно цяло с духа на свободата. На католическа почва държавата е трябвало да отнеме правото на несъгласие от църквата, считаща се за вечен притежател на истинното и доброто. И рангът, който заемат ректорите на университетите и членовете на Академията в републиканския протокол, е същият, който имат кардиналите и епископите в демократичните церемонии. Една република поставя своите писатели и мислители преди, а една демокрация - след брокерите и полицейски префекти. Еволюцията на протокола е добър показател.
Универсалната идея управлява републиката. Локалната идея управлява демокрацията. В единия случай всеки депутат е депутат на цялата нация. В другия един - представителят е представител само на своята околия или на своята “constituency”. Първият прокламира пред света правата на универсалния човек, когото никой не е виждал. Вторият защитава правата на американците или на англичаните, или на германците, права, вече придобити от съвсем ограничени, но реални общности. Защото универсалното е абстрактно, а локалното конкретно; и това придава на всеки модел неговото величие и неговата ограниченост. Тъй като разумът е нейното най-висше оправдание, при републиката държавата е унитарна и по природа централизирана. Тя обединява, стоейки над църкви, обичаи и сдружения, мерки и теглилки, диалекти, местни администрации, училищни програми. Демокрацията, разцъфтяваща в културното многообразие, е федерална по призвание и децентрализирана поради скептицизъм. „Всекиму своята истина”, въздиша демократът, за когото съществуват само отделни мнения (и в крайна сметка, те всичките си струват). „Истината е една и грешката множествена”, би бил изкушен да му отговори републиканецът, рискувайки да застраши сгрешилите. Самоуправлението и специалните статути очароват демократа. Той не вижда никакъв проблем в това всяка общност, градска, религиозна или регионална, да има свои „естествени” лидери, свои училища с адаптирани програми, дори и свои съдилища и полиции. Неща нелегитимни за един републиканец.
Демокрацията може да остави да се размножават партикуларизмите и да избуяват егоизмите, понеже нейният съкровен девиз, изписан на всяка зелена банкнота, е In God We Trust. Тази one nation under God не рискува да се разпадне, понеже Бог е добър обединител. Тя може да се покаже изключително материалистична и индивидуалистична, защото по някакъв начин междуобщностният консенсус е поддържан от посланието на Авраам (положено на нощната масичка във всяка хотелска стая), каквото и да е разнообразието от конфесионални четения. Либералите, които искат да внесат в републиката половината от демокрацията, без нейната религиозна част, не заместват това, което разрушават, защото, ампутирана от своето пуританско кредо, тази форма на управление се превръща в джунгла, без вяра и без закон. Прагматизмът не е толкова важен за републиката, която загива без „голям проект”. Защото метафизиката, от която се нуждае всеки земен град, не може да бъде поискана нито от Създателя, нито от което и да било Откровение. Републиката трябва да бъде за себе си своята собствена трансцендентност. Тя може да умре от мениджмънт.
В републиката държавата се извисява над обществото. В демокрацията обществото доминира държавата. Първата омекотява антагонизма на интересите и неравенството на условията чрез първенството на закона; втората ги урежда по пътя на договора, точка по точка, стъпка по стъпка. На царството на държавните служители, там, където държавата, „ръководител и вектор на националното образоване” (Пиер Нота), от дълго време е осигурявала социалната регулация, се противопоставя царството на юристите в протестантската и търговска земя, там, където правилото се случва чрез локалното и частното. Ето защо броят на юристите (адвокати, нотариуси, юридически съветници) във Франция е много по-малък, отколкото в съседни страни: 1 на 2000 жители срещу 1 на 1000 във Великобритания и 1 на 500 в Съединените щати.
Една Република се прави преди всичко с републиканци по дух. Една демокрация може да функционира според буквата на закона, в относително безразличие, като се доверява на студената обективност на юридическите текстове. 50 процента негласували на избори лишават една република от нейната субстанция, но не възпрепятстват демокрацията. Управлението на съдиите не е републиканско. Не само защото отнема на народа законодател неговата суверенност, но и защото спестява на всеки гражданин да желае с душа и съзнание това, което му повеляват законите.
И това не си противоречи с факта, че демокрацията почита морализма, доколкото тя обърква частното и публичното, личните добродетели и гражданските задължения. Често за милосърдие се смята справедливостта, абат Пиер се взима за пътеводна светлина, а Червеният кръст и Restos du Coeur[4] - за задоволителен отговор на „социалния въпрос”. Републиката, грижливо разделяща частното от публичното поради същите причини, поради които разделя духовното от светското, отказва да съди за своите публични личности по личния им живот (както правят в Съединените щати). Тя предпочита гражданската добродетел. Според нея, не се прави добра политика с добри чувства, нито дори с морал. Може да й се случи да упражнява справедливост без милосърдие.
Една демокрация, независимо дали е малка или средна, или е в дълг към миналото си, може без неудобство или самоотричане да има статута на военен протекторат. Германия, Япония, Италия са демокрации. Една република не може да възложи грижата за своята отбрана другиму, без с това да се отрече като република. Свободата вътре съставлява едно цяло със суверенитета навън. Патриот се нарича този, който, не различавайки любовта към свободата от любовта към своята страна, не признава на своята родина никакво превъзходство над съседи. Потискайки по-слабите от нея, една република погазва собствените си принципи и рано или късно го разбира. В демокрацията патриотите носят името националисти, хора опасни, защото са готови да заменят свободата срещу силата.
Там, където всеки гражданин трябва да може да отговаря за свободата на другите и следователно, в случай на нужда, да може да вземе оръжието, нацията и армията са тясно преплетени. Какво би струвало равенството на гражданите пред закона без равенството им пред смъртта и оттам - пред службата в името на нацията? Републиканският принцип препоръчва военна повинност. В демокрацията националната защита в мирно време е най-често грижа на професионалисти (както в Съединените щати и Обединеното кралство).
В републиката гражданствеността не зависи от състояние на нещата, а от правен статут. Избирателното право, например, хората или го имат, или го нямат, но ако го имат, то го имат изцяло. Народната суверенност не се продава на парче и политическите права не се йерархизират. Противно на това, една демокрация може да приеме да има граждани от първа, втора, трета категория (почти като в Атина): само тя може да прави разлика между „право на гласуване на местни избори” и „право на гласуване на национални избори” – разграничение, противно както на републиканската етика, така и на републиканската легалност.
В републиката във всяко село има две невралгични точки: кметството, където избраните решават в общност за общото благо, и училището, където учителят учи децата да нямат нужда от господар. Или още, за да го изобразим, Народното събрание и Сорбоната. В демокрацията - това са храмът и магазинът, или още - катедралата и Борсата.
Републиката търси в детето възрастния и, рискувайки да го засегне, се обръща само към онова в него, което трябва да порасне. Демокрацията ласкае детето във възрастния, страхувайки се да го отегчи, ако се отнася с него като с възрастен. Нито едно дете не е прекрасно само по себе си, казва републиканецът, който иска ученикът да се извиси. Всички хора са симпатични, защото дълбоко вътре в себе си са едни големи деца, казва демократът. Това може да се каже и по-рязко: републиката не обича децата; демокрацията не зачита възрастните.
В републиката обществото трябва да прилича на училище, чиято основна мисия е да образова граждани, способни да преценяват за всичко единствено чрез собствения си разум. В демокрацията училището трябва да прилича на обществото, чиято основна мисия е да образова пригодени за пазара на труда производители. В този случай ще се застъпват за училище, „отворено към живота” или дори за „образование по избор”. В републиката училището може да бъде единствено място, затворено зад дебели стени и зад собствен правилник, без които то би загубило своята независимост (синоним на лаичност) по отношение на социалните, политическите, икономическите или религиозните сили, които го тласкат насам и натам. Това не е едно и също училище - в единия случай то се посвещава на това да освободи човека от неговата среда, а в другия - да го интегрира по-добре в нея. И докато републиканското училище ще бъде критикувано за това, че произвежда просветени безработни, ще видим в демократичното училище развъдник на конкурентни идиоти. И така - с кръстосан огън - напредва злобата...
Републиката обича училището (и го уважава); демокрацията се страхува от него (и го пренебрегва). Но това, което едната най-много обича, а от което другата най-много се страхува, е философията в училище. Няма по-сигурен начин да се различи република от демокрация от това да се наблюдава дали философията се преподава в гимназията преди влизането в университета. Ще видим, че в най-демократичната част на Европа, на Север, с протестантски корен, в последните класове имаме религиозно обучение. Демократичните образователни системи смятат философията за нещо допълнително, което може да бъде поделено между пастори и поети. В републиката философията е задължителен предмет, който няма за цел да представи различни учения, а да породи проблеми. В републиката именно училището - и най-вече курсът по философия - свързва в органична връзка интелектуалците с народа, какъвто и да е социалният произход на учениците.
Понеже е една философска идея, републиката е безкрайна. Тя безкрайно преследва самата себе си в историята и това, което я тласка напред, е самата тази безкрайност, тази незадоволеност от себе си. Какъвто и фарс да е като социологически факт, демокрацията може да се вижда като красива в своето огледало. Това твърде често срещано самодоволство позволява едностранна, но ефикасна пропаганда. Смятайки, че не може да бъде надмината, демокрацията, не без добри намерения, се представя за световен модел. Знаейки, че е несъвършена и винаги твърде частична по отношение на универсалната Република, за която въжделее, една република винаги ще бъде само пример.
В демокрацията, където мнението прави закона, парите са на първо място. Средствата за производство на мнения струват все по-скъпо. Образът декласира идеята, устното господства над писменото; и в предизборните кампании плакатът показва цветна снимка на кандидата (скъпо), а не неговите идеи, написани върху черно-бяло (евтино). Също така рекламодателят командва отговорния политик, който след своето избиране ще трябва да лавира под медиен шантаж. Той ще наглася своята политика според образите, които могат или не могат да й бъдат дадени, нагаждайки своите решения според степените на барометъра, наречен обществено мнение, показващ му всяка седмица популярността на тези или онези решения. Също както директорът на телевизионен канал намества в своята програма предлагането според търсенето, в зависимост от резултатите от рейтингите.
В републиката принципът - а той е нещо различно от компромиса между интереси - направлява поведенията. Една политическа партия, например, не е машина за спечелване и запазване на властта. Членовете й постигат съгласие не по едно лице или по неясно обещание, а по програма. И ако Суверенът чрез своя глас сключи договор с нея, то тази партия ще бъде задължена да спазва своя договор. Както не бърка образованието с информацията или търсенето на първопричините за нещата с последните новини от света, републиката не смесва избори със сондажи, гражданство с общество. Защото тези, които бъркат народа с тълпата - това, което е установено, с това, което се е развилняло - приключват с объркване на справедливостта с линча. На това, което трябва да бъде, с това, което е. На това, което заслужава да остане, с това, което заслужава да отмине.
И така, в демокрацията ключовата дума ще е комуникация. В републиката – институция. Не е учудващо, че в републиканския речник учител или учителка[5] е благородна дума, също както и тяхната служба, докато в демокрацията думата почти извиква срам. От сакралния правоъгълник – черна дъска или малък екран - произлизат два типа номенклатура: всеки режим си има своя аристокрация. Аристокрация на живота и аристокрация на дипломата. Журналистът, публицистът, певецът, актьорът, бизнесменът съставляват аристокрацията на една демокрация. Професорът, трибунът, писателят, ученият и дори, на пръв поглед парадоксално, офицерът съставляват аристокрацията на републиката.
Една демокрация може да се чувства добре в обкръжаващата я шумотевица, сигурна, че най-накрая от нея редът ще се извлече сам. В републиката достойнството и разумното действие изискват защитени места и простори от тишина. Първата може да се определи като оптимизъм на шума, втората - като оптимизъм на вглъбяването. „Празникът на музиката[6]” (както днес наричат шума) въплъщава философията на една демокрация, в минутата мълчание се концентрира душата на една република.
Паметта е основната добродетел на републиките, както забравата е силата на демокрациите. Там, където човекът прави човека, всяко дете с раждането си е на възраст от шест хиляди години. Когато човек не притежава нищо друго освен историята, да отреже миналото би означавало да обезобрази самия себе си. Когато Бог е този, който прави човека, той го сътворява един и същ при всяко раждане. Ненужно е да си припомняме това, което е било преди нас, всяка епоха започва приключението от начало. В единия случай най-голяма чест ще се отдава на библиотеките, в другия - на телевизиите. Защото, ако библиотеките са предпочитаните гробища за великите мъртви, култът към които определя културата, то телевизията приятно убива времето. Една република, тъй както и една библиотека, е съставена от повече мъртви, отколкото живи, докато в демокрацията, както и по телевизията, само живите имат правото да информират живите. Всяка система има своите неудобства, за тях става дума.
Републиката обича равенството, без да е егалитарна. Защото не от справедливостта, а от стремежа да поправиш неправдите се очаква да изравни условията и възнагражденията, без да държи сметка за способностите и за усилията. Тоест, да се намери правилната пропорция между тях – проблем вечен, нямащ общовалидна формула, чието винаги несигурно решение води към нескончаемата битка за справедливост. Социалното равенство не фигурира в програмата на демокрацията. При нея, колкото повече искат да превъзмогнат неудобството, породено от икономическите неравенства, толкова по-високо и по-силно говорят за индивидуалните и обществени свободи. Демократът е доволен, когато под думата „равенство” се разбира юридическото равенство пред закона; но републиканецът би добавил задължително и една справедливост в материалните условия, без която, според него, гражданският договор става нещо изкуствено. Фактът, че десетки хиляди души от най-нисшата каста умират всеки ден по улиците, не пречи на Индия да бъде автентична демокрация (въпреки че се нарича република). Фактът, че в Ню Йорк милиони бездомници и дрогирани спят по парковете през зимата, че бедните имат своите болници и своите училища, а богатите - техните, и сравнение помежду им няма, по никакъв начин не отнема от световния и напълно заслужен блясък на статуята на Свободата. В една държава, в която разликата в приходите и наследствата е 1 към 50, вече република няма, но демокрация все още има. Републиканският идеал настоява на определено уважение към пропорциите. Главозамайващите доходи на звездите и на силните на деня, случайно разкрити на широката общественост, провокират у един фалирал демократ единствено повдигане на раменете - това е просто цената на свободата на инициативата. Напротив, когато републиканецът порицава крайностите на лукса и увеличаването на привилегиите, това не е поза на аскет или спартанец. Бедността може да развълнува демокрацията, но тя разклаща републиката. Демокрацията изисква максимум солидарност – и малко подаяния. Републиката - минимум братство и множество закони. Това, което едната поверява на фондациите, другата изисква първо от министерствата.
Може също така да преведем тези два вида чувствителност в ясни идеологии и да повторим заедно с великите предци: социализмът, това е републиката, а либерализмът е демокрацията, когато и двете са доведени до крайност. Но тази опозиция, абсолютно точна впрочем, ще изглежда ретро на някои читатели. Дори за самите социалисти, тези „стари републиканци”, искащи да изглеждат млади и модерни, темата за „социалните неравенства” минава зад дрънкането за „правата на човека”.
Един републиканец ще се въздържа да разделя човека от гражданина, доколкото принадлежността към града дава на човек неговите политически права. В момента, в който индивидът не се разглежда като гражданин, а просто като частно лице, в далечината се надига робството, а в близост - произволът, който е липсата на закони. Свободата в републиката се случва на индивида единствено по силата на закони, т.е. чрез държавата. Не е учудващо, че демократите говорят само за „права на човека”, докато един републиканец винаги добавя: „и на гражданина”. Добавка, която според него не е просто допълнение, а условие. Както лаицизмът е условие за толерантността, а не нейна опозиция.
Това не пречи в личното си пространство, и то доста често, един републиканец, противящ се на духа на времето, да се държи като „индивидуалист”, а един демократ, крехка душа, която социалното задължава, да се държи като „социализиран”. Тогава издигнатият в култ от демокрацията индивидуализъм става душата на един свят без индивиди, духовният дъх на овцата. Статистиката със сигурност ще промотира по-скоро посредственото, отколкото просветеното мнение. Неспокойните умове, тези, които почитат различието, разбиват доктрините и правоверността и наричат свободата „прави каквото щеш[7]”, най-често си приличат помежду си много повече, отколкото подредените умове, за които свободата се съдържа преди всичко в това да разсъждават правилно и да правят това, което трябва. Телем не винаги е там, където го мислим.
Да се запълнят пропастите между индивидите, това е идеалът на един свят, където дискусията е смятана за полезна, когато позволява на противниците, в крайна сметка, да хармонизират гледните си точки, заглаждайки острите ръбове, като че ли демокрацията ни налага това задължение: да постигнем съгласие. В републиката не се смята за безполезно да се обсъжда, за да се изясняват различията - и даже да се изострят - във взаимно уважение. „Крайностите ме вълнуват”, е лозунгът на един републиканец. „Всичко, което е крайно, е незначително”, е лозунгът на демократа. Залогът на републиканеца: да се свърже неприличието с куртоазията. Не е удобен този режим, след като има нужда от неудобни духове.
Le Nouvel Observateur, 30 ноември – 6 декември 1995 г.
Превод от френски Димитър Божков
(Краят в следващия брой)
[1]През 1995 г., когато този текст е публикуван в Le Nouvel Observateur, във Франция се вихри ожесточен дебат за и против допускането на ученички-мюсюлманки със забрадки в училище. (бел. ред.)
[2]Навсякъде в превода laïque, laïcité са предадени с лаически, лаичност. Този френски термин, често превеждан като „светскост” или „секуларност”, съдържа в себе си допълнителни значения. Според Larousse, става дума за „концепция и организация на обществото, изградена върху основата на отделянето на църквата от държавата, и която изключва църквата от всякаква политическа и административна власт и в частност, от образованието.” (бел. ред.)
[3]Mot-valise означава дума, произведена от сливането на две други думи, останали неразличими в новата дума (бел. пр.).
[4]Френска благотворителна организация (бел. пр.)
[5]Instituteur, institution – на френски учител и институция са от един и същи корен (бел. пр.).
[6]Става дума за инициатива на френския министър на културата Жак Ланг (1982 г.). Празникът на музиката вече се провежда по цял свят. (бел. ред.)
[7]Девиз на Телемското абатство (Рабле, „Гаргантюа”). Телем е утопия за просветената свобода. (бел. ред.)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
