Мечти за диктатура
Роберто Арлт. „Лудата седморка“ (Los siete locos, 1929). Превела от испански Мария Георгиева-Монтеро. ИК „Панорама“, 2014. Цена 14 лв.
Този аржентински роман от 1929-а е интересен поне с две неща, и то като се абстрахираме от закъснялата и малко съмнителна слава на Роберто Арлт като литературен съперник на Борхес. Едното е шеметното пътешествие напред-назад из градския лабиринт на Буенос Айрес; начинът, по който от страниците на книгата израства смътно, загадъчно и често сюрреално градско пространство. Прекаран през обърканото, халюцинативно въображение на главния герой Ердосаин, градът коварно мени контурите си, подмамва и плаши и това произвежда едно колкото неловко, толкова и перверзно-удоволствено впечатление. Вярно е, че недотам изпипаният стил на Арлт, за който ще стане дума по-долу, бързо наслагва баласт върху отделните силни епизоди; но, в крайна сметка, въпросното усещане си остава. Другото интересно е мощното антиутопично видение на заговора на Астролога, прицелен в една бъдеща сурова и лицемерна диктатура, черпеща с еднаква готовност от комунизма и от фашизма: видение, което несъмнено е зазвучало много по-убедително години по-късно, след като Аржентина се е запознала с Хуан Перон, а и след това в годините на бруталната военна хунта. Неназованият с име Астролог е всъщност роден демагог, който ловко планира механизмите на своя възход и управление, повтаряйки, че идеологията е второстепенна. В нагледа за тази диктатура романът поставя сложни и интересни проблеми, особено онези, свързани с нуждата от религия за масите. На фона на тези грандиозни планове се развива и личностният експеримент, който сам си прави Ердосаин – бедняк от предградията, непризнат изобретател и озлобен неудачник с чувствителна душа. Апропо, въпреки обилните психологически пасажи, персонажите на Арлт като цяло приличат повече на така любимите на немския модернизъм марионетки, отколкото на някакви сложни, дълбоко изследвани характери. И това разкрива пред читателя на „Лудата седморка“ изненадващи аналогии с произведения, които се пишат по същото време и дори малко по-късно в Европа: например „Берлин-Александерплац“ на Дьоблин и „Сомнамбулите“ на Брох.
В същото време, ако търсим литературен контекст, очевидни са връзките с Достоевски: оттам идват темите на романа, а героите на Арлт обичат по подобен начин да преживяват и фантазират, да разсъждават върху сложни екзистенциални и обществени проблеми. Лесно ще се сетим за „Бесове“ (и може би неслучайно тази думичка се появява в българския превод), а терзанията на Ердосаин и представата му за себеосъществяване чрез убийство, както и един характерен сън в началото на романа, съвсем директно отпращат към „Престъпление и наказание“. Много бързо обаче става ясно защо Арлт не е Достоевски. Безкрайните речи на неговите герои са лишени от хипнотичния хъс на Разколников и Верховенски, а не по-щадящите диалози са прибързани и изкуствени. Липсват му мащаб и дълбочина, макар че летвата тук е доста височка. Сюрреалната атмосфера за кратко успява да компенсира, но твърде бързо пропада под тежестта на маниеризмите, наследени навярно от декадентския роман (например: „спираше и си представяше, че всяка болка е бухал, който подскача от клон на клон по нещастието му“).
В приложения послеслов самият Арлт обръща внимание на тогавашните критики, че „пише зле“, и ги посреща с гордото предизвикателство на обрулен от живота пролетарий, за когото писането е лукс. Изобщо предизвикателството е съществена част от тази книга; ако опитаме да я четем с погледа на съвременниците, ще си дадем сметка колко безкомпромисно говори за насилието, за секса, за мизерията и покварата в обществото. Обаче сериозните грапавини и видимото прехласване по Достоевски все пак оставят впечатлението за нещо недонаправено; и поради това не съм сигурен дали „Лудата седморка“ ще привлече мнозина читатели извън специално изкушените от латиноамериканската литература. Но пък за тях, предполагам, би могла да бъде истинска находка.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
