Русия по женски
„Кококо/Вечната комедия на руския живот”, 2012, Русия, 90 минути, режисьор Авдотя Смирнова, продуцент Сергей Селянов, сценарий: Авдотя Смирнова, Анна Пармас; оператор Максим Осадчий, композитор Сергей Шнуров, в ролите: Анна Михалкова, Яна Троянова, Генадий Смирнов, Константин Шелестун и др.
Награди: За женска роля на Анна Михалкова и Яна Троянова от „Кинотавър” и Онфльор, за сценарий, на пресата и на зрителите от «Виват кино России!» в Санкт Петербург...
Показан на Седмицата на съвременното руско кино в Дома на киното (11 – 15 юли 2014).
В третия си филм потомственият режисьор, виден сценарист и екстравагантна публична фигура Авдотя Смирнова пак предизвиква. Ако дебютът й „Връзка” (2006) бе първата руска мелодрама за средната класа, а „2 дни” (2011) – зрителски пробив в интелектуалната мелодрама, сега с още повече автоирония и в ключа на трагикомедията представя разполовен женски образ на днешна Русия.
Сама в купе, пухкавата и миловидна Лиза (Анна Михалкова) чете дебела книга. Връхлита стройната и вулгарна Вика (Яна Троянова). Шумно сяда и изтърсва „Без мъже пътуваме”. Изчезва във вагон-ресторанта. Когато се връща, слага чашата си върху книгата. На сутринта се оказват в Санкт Петербург без пари и документи. И съответно – в милицията. Бившият съпруг (Константин Шелестун) на Лиза идва да я прибере. Тя пък прибира Вика.
Лиза е етнограф, коренячка петербургчанка, дъщеря на художник, и е научен сътрудник в музей. Вика твърди, че работи в музикален клуб в Екатеринбург (произнася го „Ебург”). От благодарност за гостоприемството, тя чисти и лъска де що види из артистичното наследствено ателие на домакинята. Лиза пък се радва на уменията й да се справя с всяка трудност и, покрай виното, водката, разходките и купоните, се хваща да я просвещава, за да я уреди като тв-водеща. Колегите й виждат що за стока е нахалната Вика, само тя открива в нея харизма, „а ние сме аутисти”.
С рамка „милиция”, филмът е построен върху драстичната антиподност на героините – в манталитет, външност, културни кодове... Например, повредила при почистване малка графика на Тишлер, оставена на Лиза от дядо й, Вика се реваншира с голям кичозен портрет на Петър І, а към финала й подарява и „пеещ” бронзов фонтан. Доста смях пада от „приятелството” между народ и интелигенция на фона на излъскания Петербург. Но смехът не е весел, колкото и да е необятна „свещената простота” и нейната приспособимост, а самото заглавие да идва от реплика на Вика. И не е лъчист образът на интелигенцията, колкото и Лиза да е ерудирана, благонравна и да цитира Зинаида Гипиус или „Memento mori”. Прочее, дори опитът за митинг в защита на Ходорковски се оказва жалък, какво остава за другото... Страховит е образът на днешна Русия през извечния конфликт на социалните полюси. Усеща се топла връзка между „Кококо” и „Елена” на Андрей Звягинцев, ала ситуацията при Авдотя Смирнова е обърната и туширана.
Попадение е да събереш две толкова силни и различни актриси като пастелната Анна Михалкова и буреносната Яна Троянова и да ги снимаш смело в едри планове. И ако първата играе и във „Връзка”, втората виждам за първи път извън аурата на Василий Сигарев. Всъщност, наглата Вика е като смътно продължение на героини от неговите филми - впиянчената майка от „Вълче” и хлевоустата девойка от „Живей”. Разбира се, контекстът е друг. Забавно е и съвпадението, че самата Яна Троянова, заедно с Василий Сигарев, живее в Екатеринбург.
Актрисите са мощни, но и визуално-звуковата концепция на филма е маниашка – екстериорите с Нева и вълнуващата архитектура са решени призрачно, интериорите в ателието - предимно в синкаво-тюркоазено, често се улавят рими на детайли, саундтракът на Сергей Шнуров съдържа ту закачлива музика, ту клубна, ту микс от народна песен и хаус, а часовникът неизменно тиктака...
„Кококо” е и метафоричен, и директен филм. Демонстрира потенциала на Авдотя Смирнова да прави женско кино с приятели и без комплекси. И е поредното качествено дълбаене из руската отчаяност с подкрепата на продуцента Сергей Селянов.
„Кококо“ бе един от 7-те касови филма, показани в рамките на Седмицата на руското кино в София, организирана по повод 135 години от установяване на дипломатически отношения между двете държави. И най-забавният, та дори на моменти претенцията да е в повече.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
