В другия, звуковия свят
Международната музикална лятна академия във фестивала „Варненско лято” тази година определя концертите на една от фестивалните седмици (6 – 12 юли). Селекцията на музикантите и програмите в нея е направена от цигуларя и педагога Минчо Минчев, председател на академията. Това, разбира се, не става от тази година, но за първи път програмният модул на фестивалната академия се открои така категорично – и артистично, и естетически, и като смисъл. Шест концерта, майсторски класове на Андраш Адорян и Минчо Минчев, четири блиц срещи на младите музиканти с изкуството и съветите на Маюми Хирасаки, Светлин Русев, Пламена Мангова, Янг Чанг Чо и Евгени Божанов, конкурс за цигулка от фонда „Цигулките на Минчо Минчев”, който набира популярност и в Европа (тази година с дарения на 21 комплекта струни от фирмата „Пирастро”, на превъзходни цигулка и лък). Една много силна седмица, елитна по съдържание, устремена към същности, към музикални истини, към внушението, че музиката е всичко за една важна и много талантлива категория хора. Постигнато с настройване на младите в сгъстения ритъм на контакта в работата, в една интензивност на средата, която допълва приобщаването към света на звуците, като ги „дръпва” от другия, дето е за всеки. Мислиш си, че Платоновата пайдея (според Хайдегер, образование, което обхваща и преобръща самата душа като цяло, като предварително премества човека на мястото на неговата същност и го кара да привикне с него) живее - изпълнена, когато нещата се вършат от личности с таланта и мащаба на такъв тип съсредоточаване в красивото приключение да отглеждаш музиканти.
То започна от концертите. Маюми Хирасаки овладя акустичното пространство на евангелската църква с клавесин, орган и барокова цигулка. Звуковата култура на японката, която живее, свири и преподава в Германия, променя представи. Рециталът й, концентриран върху жанра на шаконата, „разказа” неговата одисея чрез музика на Йохан Каспер Фердинанд Фишер (клавесин), Йохан Пахелбел (орган) и Йохан Себастиан Бах (барокова цигулка). Подходът й към Баховата Втора цигулкова партита бе много рядко преживяване – тих, интензивен монолог, оцветен със светлини и сенки, подвижно матиране на звука, изваян в украшенията в едва доловими, проблясващи звукови нишки, вплетени в тъканта на фактурата – не знаеш дали ги чуваш или са отвъд, във въображението. Добавям към това строгата логика на съотношението между целостта на структурата и движението на детайлите, деликатното легатиране в строежа на фразата и играта с темпото – едва доловима, но така важна за диханието на формата.
В рецитала си Светлин Русев и Пламена Мангова бяха и солисти, и камеристи, истински лукс за публиката по отношение на контакта с тяхното изкуство. Бе незабравима вечер за Втората (посветена на Жак Тибо) и Третата (на Джордже Енеску) солови сонати на Изаи, пресъздадени с обсесивна сила от Светлин Русев.Във втората, DiesIraeсонатата, например, многообразието в артикулациите на секвентния мотив бе удивително – щрихи, динамика, тембриране, скорост, метаморфози спрямо фразата и дъховете в нея... Русев създава обеми в прочита на тези майсторски произведения, произвежда философски контекст, сугестира слушателя със завладяващ звук. В Сонетите по Петрарка (123, 104) и Първия Мефисто валс на Лист Пламена Мангова с чувствен, бих го нарекла, еротичен звук – страстно, вълнуващо, с вдъхновено, сякаш инстинктивно излъчване на модерния Листов пианизъм, го разгръща с целия впечатляващ арсенал на звуковата си фантазия. Превъплъщението на солиста в камерно общуващия музикант бе демонстрирано от двамата във Втората Брамсова соната – с дисциплиниран класически прочит, и Третата соната от Григ – пасторална лирика, умерени контрасти, гъвкав баланс в играта на тембри - взаимното оцветяване във всеобщия ритъм на музикалното движение е неизчерпаемо.
Неизчерпаемост може би е и най-точната дума за импровизационните страсти на страхотните братя Владигерови, тяхната сестра Екатерина и приятеля им Стоян Янкулов-Стунджи. Концертът бе в памет на дядо им, Панчо Владигеров, който почина скоро след появата им на бял свят. Би бил най-щастливият да ги чуе. Освен че са заредени с владигеровски талант, те са много образовани, информирани, професионални, имат вкус, артисти са, знаят как да държат публиката и да й „обърнат посоката” неочаквано. Те носят тази владигеровска жажда да ти разкажат история със звуци. Баща им, Александър Владигеров, бе точно такъв неутолимо жаден в това отношение човек. Изкуството им е органично, всичко става на шега, сякаш са се срещнали в залата за малко с приятели. Владеят си инструментите, всичко могат да извлекат от тях, правят и драма, и забавление... Могат да бъдат баладични и по детски радостни. Радостта им е парекселанс музикално явление, няма корист, няма комерс, защото владеят професията си и знаят музиката, отново ще кажа, по владигеровски. И композициите им носят непосредственост, чистота, мелодична свежест. А в импровизациите стават някак хищници, готови за скок... Не чувам да работят с готови формули, които ползват отдавна. Изхождат от мелодичен ход, от хармония, от ритъма на дадената тема, от възможностите за метаморфозите на тембъра. Дълго може да се пише за тромпетиста Александър Владигеров и за щастливата му игра със Стунджи, минаваща през шансон, ръченица, балада, танц, през тембър и динамика, в която кулминацията може да бъде просто един миг мълчание. Свириха и аранжименти на пиеси на Панчо Владигеров (миниатюри „Шумен”), напомниха, че в годината на основаването на Варненско лято, в което и той е взел участие, 1926, е написал своя фокстрот (изпълниха го Катя, Косьо и Сашо в специално направен от тях аранжимент), добавиха великолепните свои пиеси „Влюбеният скитник”, „Мечтаейки за мечти” (това е заглавието на най-новия им албум, който се разграби пред очите ми и ще чакам следваща възможност), „Данс елегия” „За деня, когато днешният ще е минало”. Те са в музиката от другата, неформалната страна на пътя. Той пак върви нагоре, но само по отношение на майсторството, на хедонистичното, на моженето. „Всичко друго не е важно, ти казват потомците на Владигеров, важно е, че сме музиканти, че сме в прекрасни отношения с това изкуство. И искаме да ви посвирим.” Излъчват скромност, доброта, някакво неудобство, едва ли не... докато засвирят. Тогава светът се превръща в звук и вибрация.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
