Безполезно е да се въстава?
Статията е публикувана във в. „Льо Монд”, 11-12 май 1979 г. Тя е последната от серия статии и интервюта, които Фуко публикува в „Кориере дела сера”, „Нувел обсерватьор”, „Либерасион”, „Льо Монд” във връзка с иранската революция от 1978/1979 година. Самата революция кристализира през есента и зимата на 1978 г., когато милиони иранци въстават, за да съборят режима на Мохамед Реза Шах Пахлави, който продължава от 1941 до 1979 г. и следва авторитарна програма за икономическа и културна модернизация. Съпротивите срещу шаха идват от различни позиции: в тях се включват либерали, националисти, социалисти и крайно леви, но в края на 1978 г. общото движение възприема по категоричен начин религиозна реторика и е оглавено от ислямистите – последователи на живеещия по това време в изгнание аятолах Хомейни. Така битките срещу режима на Пахлави са представяни като повторение на митичната Битка за Кербала и смъртта на внука на пророка Мохамед Имам Хюсеин, чиято персонификация демонстриращите виждат в Хомейни. След бягството на шаха в началото на 1979 г. Хомейни се завръща и след референдум обявява Иран за ислямска република. Не след дълго започват арести, екзекуции и репресии под почти абсолютната власт на аятолаха… Фуко посещава два пъти Иран в края на 1978 г. във връзка с предложението на „Кориере дела сера” за периодична рубрика на неговите страници. Това е общата рамка на статиите, в които Фуко преплита своята журналистическа диагностика на настоящето и поредното си ангажиране в конкретна политическа битка, в случая в полза на иранската революция – „грешка“ (по думите на негов приятел), за която впоследствие многократно ще бъде упрекван. (Публикуваме със съкращения.)
„Хиляди от нас са готови да умрат, за да свалим шаха“, казваха иранците миналото лято. А аятолахът преди няколко дни: „Нека Иран кърви, за да бъде силна революцията“.
Тези две фрази отекват по странен начин една в друга и изглеждат взаимосвързани. Осъжда ли ужасът на втората опиянението на първата?
Въстанията принадлежат на историята. Но по някакъв начин й убягват. Движението, чрез което един-единствен човек, една група, едно малцинство или цял един народ казват: „Вече няма да се подчинявам“ и хвърлят в лицето на една власт, която смятат за несправедлива, риска за собствения си живот – това движение ми се струва незаличимо. Защото нито една власт не е способна да го направи абсолютно невъзможно: във Варшава винаги ще има бунтовно гето и канали, пълни с въстаници. И защото, в крайна сметка, човекът, който въстава, е необясним; необходимо е някакво изтръгване, което прекъсва нишката на историята с нейните дълги вериги от причинности, за да може някой „действително“ да предпочете смъртния риск пред сигурността на подчинението.
Без съмнение, всички форми на искана или спечелена свобода, всички искани права дори и за на пръв поглед най-незначителните неща се закотвят в този пункт по много по-стабилен и непосредствен начин, отколкото „естествените права“. Ако обществата постоянстват и живеят, т.е. ако властите в тях не са „абсолютно абсолютни“, то е защото зад всички съгласия и принуди, отвъд заплахите, насилията и убеждаването е налице възможността за онзи момент, в който животът губи стойност, властите са безсилни и хората въстават пред бесилките и автоматите.
Този момент е някак „извън историята“ и в историята, в него всеки играе на живот и смърт; по тази причина разбираме защо въстанията намират в религиозните форми толкова лесно своята драматургия и начин на изразяване. Обещания за отвъден живот, завръщане на миналото, очакване на Спасителя или на Второто пришествие, вечното царство на доброто – векове наред, навсякъде, където религиозната форма се оказвала уместна, всичко това представлявало не идеологически одежди, а начинът, по който били преживявани въстанията.
Дошла епохата на „революцията“. От два века насам тя обгръща историята, организира нашето възприятие за време и поляризира надеждите. Тя е едно гигантско усилие за адаптиране на въстанието към една рационална и предвидима история: тя му придава легитимност, отделя добрите от лошите му форми, определя законите на неговото разгръщане, фиксира неговите предусловия, цели и начини на увенчаване. Появява се дори професията революционер. Като опитомяват по този начин въстанието, претендират, че го показват в неговата истинска светлина и го отвеждат до реалния му завършек. Прекрасно и страховито обещание. Някои ще кажат, че въстанието се е оказало колонизирано от реалполитиката; други – че пред него се открива измерението на една рационална история. Аз предпочитам въпроса, който Хоркхаймер някога постави, въпрос наивен и малко припрян: „Наистина ли е желана тази революция?“.
Енигма на въстанието. За всеки, който търсеше в иранското движение не неговите „дълбинни причини“, а начина, по който то бе изживявано, за всеки, който се опитваше да разбере какво се случва в главите на тези мъже и жени, когато рискуваха живота си, едно нещо бе поразително. Гладът и унижението, омразата им към режима и волята да го съборят те вписваха на предела между земята и небето, в една бленувана история, която е колкото религиозна, толкова и политическа. Те се изправяха срещу Пахлави в схватка, в която въпросът за всеки от тях бе на живот и смърт, но също и на саможертва и хилядолетни обети. (…) В разгара на ХХ век това удивително наслагване очерта едно движение, което бе достатъчно силно да преобърне и привидно най-добре въоръжения режим, като в същото време продължаваше да пази своята връзка с отколешните блянове, които мечтаят да посеят фигурите на духовността върху почвата на политиката и които някога Западът също познавал.
Цензура и преследвания в продължение на години, държана настрана политическа класа, забранени политически партии, опустошени революционни организации: в такъв случай на какво друго, ако не на религията може да се опре тревогата, а по-късно бунтът на едно население, травмирано от „развитието“, „реформата“, „урбанизацията“ и всички останали провали на режима? Това е вярно. Но трябва ли оттук да допускаме, че религиозният елемент бързо ще се изличи в полза на по-реални сили и на по-малко „архаични“ идеологии. Съвсем не и причините за това са много.
На първо място, бързият успех на движението го накара да се почувства удобно във формата, която бе приело. Налице бе институционалната здравина на едно духовенство със силно влияние върху населението и с мощни политически амбиции. Както и целият контекст на ислямското движение: чрез неговите политически позиции, икономическите лостове, които държат мюсюлманските страни, и силата му да се разпростре върху два континента, това движение образува около Иран една наситена и сложна реалност, така че въобразените съдържания на бунта да не се разпилеят под откритото небе на революцията. Те тутакси бяха пренесени върху една политическа сцена, която сякаш бе организирана, за да ги приеме, но всъщност имаше съвсем различна природа. На тази сцена се смесват най-значимото и най-бруталното: прекрасната надежда ислямът отново да създаде една велика и жизнена цивилизация и формите на яростна ксенофобия; глобалните залози и локалните съперничества. И проблемът за империализма. И подчинението на жените, и тъй нататък.
Изглежда, че иранското движение не последва „закона“ на революциите, който сякаш разкрива под техния сляп ентусиазъм тиранията, която вече тайно ги е обладала. Най-вътрешната и най-силно изживявана страна на въстанието се докосваше непосредствено до един претрупан политически терен. Но контактът между двете не означава идентичност. Духовността, на която се позоваваха онези, които отиваха на смърт, е несъизмерима с кървавото управление на едно интегристко духовенство. Иранските духовници искат да гарантират автентичността на техния режим с помощта на значенията, които носеше въстанието. А онзи, който дискредитира въстанието поради факта, че днес управляват моллите, не прави нещо по-различно от тях. И в единия, и в другия случай има „страх“. Страх от онова, което се случи миналата есен в Иран и за което светът отдавна не е давал пример.
Тъкмо оттук идва необходимостта да се извади наяве всичко незаличимо в едно подобно движение. Както и всичко в него, което представлява сериозна заплаха за всеки днешен или отминал деспотизъм.
(…)
Никой няма право да казва: „Разбунтувайте се за мен, залогът е окончателното освобождение на цялото човечество“. Но няма да се съглася с онзи, който ще каже: „Безполезно е да въставате, всичко ще си остане постарому“. Не се поучава някой, който рискува живота си срещу дадена власт. Имаме ли право да се бунтуваме или не? Нека оставим въпроса отворен. Въставаме – това е факт; и тъкмо по този начин субективността (не тази на великите личности, а на когото и да е) навлиза в историята и й вдъхва от своя живот. Един затворник застрашава живота си, като се възправя срещу прекомерните наказания; един луд не издържа повече да бъде затворен и мачкан; един народ отхвърля режима, който го потиска. Това не прави първия невинен, не излекува втория и не осигурява на третия мечтаното бъдеще. Впрочем, никой не е длъжен да бъде солидарен с тях. Никой не е длъжен да смята, че тези объркани гласове пеят по-добре от други и говорят истината от последна инстанция. Достатъчно е, че те съществуват и че срещу тях вилнее всичко, което се стреми да ги накара да замълчат, за да има смисъл да ги чуем и да се опитаме да разберем какво искат да кажат. Въпрос от морален порядък? Може би. Въпрос от порядъка на реалността? Със сигурност. Тук всяко разомагьосване на историята е безсилно: поради наличието на подобни гласове, човешкото време приема формата не на еволюцията, а именно на „историята“.
Всичко това е неотделимо от един друг принцип: властта, която един човек упражнява върху друг, винаги е опасна. Не казвам, че властта по природа е зло; казвам, че властта е безкрайна в нейните механизми (което не означава, че е всемогъща, тъкмо напротив). Правилата, които я ограничават, никога не са достатъчно строги; а универсалните принципи, опитващи се да й отнемат всички случаи, от които тя се възползва, никога не са достатъчно стриктни. На властта винаги трябва да противопоставяме незаобиколими закони и неограничени права.
В последно време „имиджът“ на интелектуалците не е особено добър: струва ми се, че тук употребих тази дума по доста прецизен начин. Така че моментът не е особено подходящ да казвам, че не съм интелектуалец. Впрочем, така дори бих развеселил някого. Аз съм интелектуалец. И ако някой ме попита как разбирам това, което правя, бих отговорил, че ако стратегът е човек, който казва: „Една смърт, един вик, едно въстание нямат никакво значение с оглед на великата необходимост на цялото; или обратно, в ситуацията, в която се намираме, един общ принцип не ми носи нищо“ – е, тогава на мен ми е безразлично дали стратегът е политик, историк, революционер, привърженик на шаха или на аятолаха; моят теоретичен морал е противоположен. Той е „антистратегически“: да се отнасям с уважение, когато една сингуларност въстава, да бъда безкомпромисен, щом властта престъпва универсалното. Лесен избор, мъчно дело: понеже трябва да се дебне малко под повърхността на историята за онова, което я прекъсва или раздвижва, и заедно с това да се бди малко зад политиката относно онова, което трябва безусловно да я ограничава. В края на краищата, това ми е работата; не съм нито първият, нито последният, който го прави. Но съм го избрал.
Превод от френски Момчил Христов
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
