Дежурен по настояще
На 25 юни 1984 година Мишел Фуко, по онова време професор в свръхпрестижния Колеж дьо Франс, със специално създадена катедра „История на системите на мислене” (акцентът „системи” при „асистемния” и „антисистемен” Фуко е приятен извор на ирония), с нечувано многобройна аудитория на лекциите си, Фуко – съсипващо за него самия известен не само отсам, но и отвъд Атлантика, умира в болницата Питие-Салпетриер, Париж. Умира след унизителна агония, посред която не успява да се порадва дори на току-що излезлия трети том на неговата История на сексуалността. При изпращането на тленните останки се събира огромна тълпа, а съкрушеният Дельоз чете с глъхнещ глас и, ако се вярва на свидетели, сред нелепи подвиквания „По-високо!”, пасаж от същия този трети том, заявявайки толкова тежко, че отглъхва и досега, следното: отишъл си е един от най-големите философи на модерното време. Отишъл ли си е заедно с тялото?
Моето тяло е мястото без изход, на което съм осъден. Мисля, че в крайна сметка именно срещу него и за да бъде то заличено, са били създадени всички онези утопии… Утопията е… място, където аз бих имал тяло без тяло, едно тяло, което ще е красиво, светло, прозрачно, блестящо… колосално по своята мощ, безкрайно по своето траене, освободено, невидимо, защитено, винаги трансфигурирано; и е възможно първата утопия, онази, която е най-неизкоренима в човешкото сърце, да е точно утопията за безтелесното тяло.
Отишъл ли си е другояче? Днес занимаващите се с Фуко публични дискурсивни събития са повече от всякога, за да не кажа – повече от посвещаваните на всекиго другиго в областта. Без да има преки ученици в строгия смисъл на думата, Фуко има неизброими последователи (и критици!), а името му е сред задължителните референции - употребявано и злоупотребявано за демонстриране на легитимност и „нормалност” на почти всеки хуманитарен и социално-научен текст. За политизиращите злоупотреби великодушно да замълчим.
Но да се върнем към думите на Дельоз. Философ ли е Фуко? Така би трябвало да бъде, ако се съди по дипломите му от най-престижни образователни институции, приемащи и създаващи френските елити. Философ, въпреки че сам предпочита да се нарича „журналист”. Уместна е тази дума и защото нейната етимология, която препраща към занимаване с „деня”, дава шанс - на игра, да стигнем до така прилягащата на Фуко фигура на човека, който принадлежи на деня, на дежурния по настояще, ако ми бъде позволен този израз – но дежурен не по поддържане, а по проблематизиране на настоящето. За да бъдат линиите на почит към него тук с една повече, ще се опитам и аз да говоря „журналистически” – за сравнително нови събития около годишнината, докато оставям в сянка изтъкванията на неговите характерни проблематизации. Но само тук държа леко да усложня, за да произведа буквално ехо на текстовете от последните му години – журнализмът, грижата за деня, дежурността по настоящето са най-ефикасни да отпратят към фигурата „онтолог на настоящето”. Такъв се желае той, като такъв е и най-ярко видим. Забележителна е впрочем способността на Фуко да редува в непрестанни упражнения „акомодирането”, но не на зрението, а на мисленето си – да го напасва ту към „близкото” (злобата на деня и микронивата: журнализъм, активизъм, литература…), ту към разтърсващи по вертикалата на далечното диагнози на настоящето на тип култура „като нашата”. Скромно, твърде скромно смята Фуко, че принадлежи към онзи тип (от общо двата) изследователи, които само проучват пространството на разгръщане на мисленето и неговите условия, но не отварят нови пътища пред него; а в края на не дългия си живот споменава, че иска да е присъединен към втората (от общо две) критически традиции във философията, която смята за питаща се над настоящето, над актуалността и нашето нас, над начина на вписване на нас в настоящето, ще кажа аз в игра, която нашият език позволява – вписване в стоящото тук, със и чрез нас. Игри на пространството в упражняването на мисленето – ето още един брилянтен урок от Фуко. Отстъпвам драговолно пред импулса да давам разни дефиниции като тези дотук. Знам, че са в контраст с обмисленото, редовно практикувано и най-вече болезнено автентично убягване на Фуко от идентичностни етикети. А впрочем, нима някога стабилната идентичност е била желана, позитивна категория, ако говорим за голям мислител? Но при него и това е радикализирано (както радикални са концептуалните му и методологически съпротиви срещу концептуалните и методологически статуква, както радикални са активистките му включвания в преки социални настоящета): „Не ме питайте кой съм аз и не ми казвайте да оставам същия” е сред отдавна любимите ми негови фрази. Едва ли само на мен, но оправдайте намесата на персонални нишки в този текст само защото поводът днес е сред най-естествените причини да ти е позволен афект. Нещо като „Мисли различно!” е формата на истинския аскетизъм на Фуко, поне според Д. Дефер, дългогодишен негов партньор и наследник на архивите му. Фуко често говори за най-мащабните си изследвания като просто изходна точка към предстоящото… и винаги тръгва в друга посока. Много са пътеките на възможни обяснения за това, но защо пък днес да не изберем една, припомнена ми от Агамбен и Джакомети – единственият шанс да не се изчерпва потенциалът на нещата, да не бъдат те умъртвявани, е именно този: да не бъдат завършвани…
Философ, онтолог на настоящето? Нека се вслушаме как Фуко предупреждава срещу всеки опит да бъдем обездвижени чрез наименования, защото те биха били тържество над нас на някаква от властите (да пробваме да не поставяме в единствено число този термин и да не прибавяме погрешното „нечия” към термина „власт”, да бъдем също толкова наясно, че каквото и да правим, сме буквално заразени с власти… – ето още щрих-два от един силен, силен като диамантен резец урок от Фуко, стига да умеем да си служим с него). Да уважим предупреждението и да пробваме да отхвърлим дадените му дотук дефиниции, например, като напомним донякъде ироничното, донякъде сериозно негово изказване, че винаги е писал „само литература”. И то каква литература – главозамайващ е персоналният му идиом, ще припомня от многото възможности само най-дългата поема, през която някога изобщо съм се осмелявала да премина: хилядостраничната История на лудостта в класическата епоха. „Решително поставям себе си сред писателите”. Но писането на „само литература” не отпраща написаното извън истината, тъкмо напротив – с литературния дискурс могат да се предизвикват ефекти на истинност, а пък истинният дискурс да подбужда и фабрикува нещо, което все още не съществува – а следователно „да литературничи”… Например политика, която все още не съществува, се „литературничи”, като се тръгва от някаква историческа истина. Поучително. Още по-поучително става, ако потърсим какво е „истина” – книгите му ни го показват обширно.
Годишнините от смъртта се оказват впрочем чести поводи да се придаде публичност на усещането за отсъствие. Едва ли съм единствената, която често се е питала какви биха били аналитиките на Фуко на нашето настояще. Защото в някакъв смисъл то също така отдавна не е неговото и в тялото на това настояще текат трансформативно-генеративни процеси, а ние засега не разполагаме с форми да мислим ставащото – нуждаем се от мощни създатели на понятия и/или концепти; колко полезна щеше да ни е прозорливостта на Фуко… Но в доста полета на днешното знание (някои от които, впрочем, подбудени от него самия) обичайното е редовна работа именно с операционализирани Фукоянски понятия, които са се превърнали в доста добри инструменти. Пробвайте да се сетите за друг мислител на широкото съвремие със също толкова силен потенциал за ефикасни употреби…? Което ми дава основание да заявя и напълно противоположното: годишнините от смъртта се оказват чести поводи да се придаде публичност на усещането за присъствие. За тези тридесет години след смъртта на Фуко не сме преставали да роим неговото наследяване. Нека кажем покрай него, че по-автентичното мислене за наследство е като за процес, непрестанно актуализиране. Но и нека сега пробваме да упражним мисленето си чрез онази „смяна в акомодирането”, за което споменах по-горе. Да слезем на микрониво заедно с любопитството си към разни човешки, твърде човешки неща. Ето какво е наследството на Фуко, този път във фиксираното измерение на „архив”: Националната библиотека на Франция ни съобщи в своя последен бюлетин (април-юни 2014), че 37 000 документа от архива на Фуко са постъпили в нея, закупени благодарение на меценатство и вече достъпни за изследователите. Преди две години архивът, пазен в някогашния му парижки апартамент, бе обявен за „национално богатство” (административна категория), притежателят му го обяви за продан и всичко увисна на ръба на скандала около намирането на пари, които да задържат безценните документи в родната му Франция. Известно е, че Фуко е унищожавал ръкописите на книгите си веднага след публикуването им, което значи, че в останалите архиви се съдържат най-вече непубликувани ръкописи! (Редом със записки по текстове, четени от Фуко при работата му в библиотеките; какъв вкус към архивите, присъщ на историк от най-висша класа – прекарвал всеки ден по шест часа в библиотека независимо от здравето си…). Така очаквани непубликувани ръкописи, които предизвикват и тръпка от предвкусвана трансгресия: защото безпрекословното завещание на Фуко казва „никакви посмъртни публикации”! Една от най-съблазнителните теми за мислене: в достъпния вече архив е ръкописът на четвъртия, така и останал непубликуван, том на История на сексуалността – Признанията [изповедите] на плътта. Когато оставащото му време било отброено, Фуко работел върху финалните детайли в книгата…
Буквално днес и публично, един текст вече отглася заглавието на този ръкопис. Сега, докато пиша този бърз поради желание да избяга от афекта текст, в Париж се открива мащабна конференция, посветена на годишнината от смъртта. Наречена е: Foucault(s). Как да изкажем на родния ни език този маркер за множественост в името? Прочее, не си представям друго, по-вярно на духа на Фуко название, което да може да събере тези дни някои от най-бляскавите имена в съвременната хуманитаристика, за да му окажат почит. Нека споменем само неколцина историци – Пиер Нора, Франсоа Артог, Жак Ревел…; присъствието именно на историци е символ на важни процеси: ако вярваме на свидетели, в последните години от живота си Фуко е очаквал, но не е получил, тъкмо тяхното признание. Но ето за кой текст заговорих: давам си сметка, че точно сега на конференцията следва да говори Джудит Бътлър, един от най-ярките днешни продължители на Фуко, чието изказване е озаглавено „Сексуалното признание [изповед]”. Сравни с ръкописа: Признанията [изповедите] на плътта. Архивите се събуждат. Запращат нишки в живото. Катализират нови понятия. Наследяването не е ли актуализиране?
Късно снощи, 18 юни, по френската телевизия Arte бе премиерата на нов документален филм на Франсоа Кайа, наречен „Фуко против самия себе си”. Реализиран в зала „Ришельо” на някогашната сграда на Националната библиотека, където Фуко обичал да чете. Разказва Ж. Лагаснери - например през урока на Фуко за активизма, който да бъде произвеждане на радикално нови теоретизации за реалността… Разказва А. Фарж - например през урока на Фуко да умееш да се ограничаваш върху всеки дребен дискурсивен момент като в малка лаборатория за подривно мислене… Разказва Л. Берсани, мотор за първите покани към Фуко в САЩ - например през урока на Фуко за нуждата от нови модуси човешки отношения, които са корена на истинските трансформации…
Споменатата по-горе конференция, относно която впрочем се питаме дали възпоменава годишнина от смъртта или чества годишнина от разрастване на влиянието, съвсем не е единствена. Защото полетата на присъствие на Фуко се множат с чутовна сила: като започнем от най-заразните теми – биополитическите, преминем през най-контроверзните – на управляването, стигнем до всичко, което може да хрумне в дигиталната епоха, и приключим може би в най-съблазнителните – предписанията на грижата за себе си. Множество „огнища на опит”, както би ги нарекъл късният Фуко.
Но не стана ли картината някакъв идеализиран грандиозитет? Ако да, то би било приятно да запратим в него, подобно на разтърсващ смях, какъвто бил присъщ на Фуко, още една любима негова фраза: че не е имал никакво намерение да създава творчество, дело, а проектът му е бил просто да казва някакви неща. Добър урок по „вписване на себе си в настоящето”. Но на нас едва ли ни се иска да слушаме за манталитетни „уроци”. Въпреки това, ще споделя един – тъкмо Фукоянското питане над настоящето ме подтикна да си представя ето този регистър на мислене: става интересно, ако сметнем за „постмодерна” онази уредба на мислене/действане, която е опит за отиване отвъд „настоящето”, независимо в кое „реално” време се помества то, социално или лично; също толкова интересно става, ако допуснем, че постмодерното (по-уместен би бил терминът „постактуално”) може би е ефикасно понятие само на микронивото на опита на индивида; както и че биването „пост” само привидно е пребиваване в следващ миг, докато всъщност е състояние на постоянно очакване на такъв…
За да опростя финално, пробвам да си представя как бих обяснила например на четиригодишната Ева какъв е този човек с блестящо избръснат череп, който на повечето си снимки и записи се усмихва или направо избухва в смях. Ако не се получи с варианта, че е някой, който те хваща за ръка и повежда към места, на които се отварят невидими за другите светове, то може да се пробва следната версия: Когато Мишел бил малък, заявил, че иска да стане червена рибка; майка му отвърнала, че е невъзможно, най-малкото защото той не обича студената вода; това отначало го объркало, но той веднага добавил: „е, тогава поне за съвсем кратко – толкова много искам да разбера за какво мисли тя”. Необичайност, любознателност, изобретателност?
Трите елемента на моя морал са: [първо], отказ да приемам като саморазбиращо се онова, което ни се предлага; второ, необходимост да анализирам и да знам, защото нищо от това, което имаме да правим, не може да бъде направено без рефлексия, както и без познание, това е принципът на любознателност; и трето, принцип на изобретяване, т.е. да не се вдъхновявам от никаква предварителна програма и да търся в някои елементи на нашата рефлексия и същевременно в начина, по който действаме, онова, което все още никога не е било мислено, въобразявано, познавано и пр. Така че: отказ, любознателност, изобретяване.
Да не си отива, да е настояще – да настоява да стои с нас, ала естествено – дотолкова, че да сме забравили, че тъкмо той стои в началото на ожесточаването на това критическо питане над настоящето – уж като съвместно време, а всъщност като съвместно пространство. Хитър, страстен и демонично интелигентен.
Антоанета Колева
19. 06. 2014
P.S.В този текст се позовавам основно на следните книги: Е. Гибер, На приятеля, който не ми спаси живота; Ф. Кайа (съст.), Фуко срещу самия себе си; Ф. Гро, Куражът за истина; Ф. Артиер и М. Пот-Бонвил, Според Фуко; сборник Бунтовни мисли: Фуко, Дерида, Дельоз; курса лекции на Фуко, който пръв ще се появи на български език след броени месеци: Управляване на себе си и на другите; текстове на Фуко във Великата чужденка, Красивата опасност, Произход на херменевтиката на себе си, както, разбира се, и в 4-те тома Казани и написани неща.Имаме добрия шанс да притежаваме на български всички книги на Фуко, издадени от него приживе (без дори да броя няколкото тематични колекции). И понеже възпоменаването извежда от потока на всекидневното и настройва със садомазохистична романтика, нека си представя ето така моя „Завещателен списък относно книгите, които не бива да пропускаш”: • Душевна болест и психология, • Лудост и безумие. История на лудостта в класическата епоха, • Раждането на клиниката: археология на медицинския поглед, • Думите и нещата. Археология на хуманитарните науки, • Археология на знанието, • Порядъкът на дискурса, • Надзор и наказание. Раждането на затвора, • Волята за знание, • Употребата на удоволствията, • Грижата за себе си.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
