Проблеми при прочита
Амбициозна, добре замислена програма показа дуото Венцислава Шойкова (цигулка) и Борислава Танева (пиано). Шойкова работи във Франция, биографията й е наситена с известни имена и зали, показва различни аспекти на музикално присъствие: рецитали в залите „Гаво” и „Плейел”, солистични изяви с най-известни френски оркестри, преподава цигулка в Кан, където живее, педагог, мениджър, основател на конкурси... Не е концертирала в София много отдавна, още повече като гост на фестивала „Софийски музикални седмици”. Програмата съчета сложната младежка Соната за цигулка и пиано на Рихард Щраус (150 години от рождението на композитора) с три сюити, които диалогизират по различен начин с музикални идеи на по-ранни епохи. Щастлива идея на двете изпълнителки е било да ангажират композитора Георги Арнаудов с написването на сюита, която да изпълнят в контекста на „Сюита в старинен стил” на Алфред Шнитке и „Италианска сюита” на Стравински. Така че концертът обещаваше и световната премиера на „Сюита в концертен стил” (Suiteinstileconcertato) от известния български композитор - основна причина да бъде посетен.
Шойкова като интерпретатор е чувствителна към мелодийното изражение на музикалната творба. В това отношение Щраусовата соната бе добър избор, тъй като в младежкия си креативен порив композиторът (тогава 23-годишен) е вложил идеи, които синтезират влияния в камерния израз от Брамс и Шуман, докосват се и до тонова поезия, тип Шопен, маркират негови намерения, отразени в писаната паралелно със сонатата симфонична поема „Макбет”, но и предстоящи също - като „полетът” на началната тема на „Дон Жуан”. Тук сложна е фактурата, особено клавирната, но посланията на композиторското слово са отчетливи, ясни, в тях няма търсена игра на подтекст, владее романтична чувствена екстровертност, т.е. има ясен план в прочита на текста. Сонатата прозвуча с преимущество на лириката в убедителната, цялостна втора част, в сполучена комбинативност с клавирния звук – активно, целенасочено движение, логични кулминации, в добър синхрон.
Проблематична се оказа втората част на концерта, в която доминиращият жанр на сюитата е парадоксално разнолик в изявата си, предписана му от трима много различни и различно работещи със звуците и идеите на миналите епохи композитори. Петте части на „Сюитата”на Шнитке (1972), както е известно, са компилирани от музиката му към два филма на Елем Климов („Похожденията на зъболекаря” – съответно „Пасторал”, „Балет” и Пантомима”, и „Спорт, спорт, спорт” – „Менует” и „Фуга”). Това е стилизация на музика на ХVIIIв., Шнитке сам е говорил, че е сложил „маска на Бах”. И все пак, текстът на сюитата като стилистичен синтез, в който няма подреждане на „модели от миналото”, а просто звукова картина на самото минало, изисква съответните акценти на прочита, които да покажат на слушателя представата на големия творец за наследството. За съжаление, това не се случи, в звуково отношение дуото предпочете „излъчването едно към едно” на сюитата, с което не разкри по-различната гледна точка за една музика, която показва как композиторът вижда това, което вече съществува, ако перифразирам негови изследователи. Именно заради този тип провокация Сюитата влиза така широко в репертоара на най-големи цигулари.
При Стравински „материалът Перголези” е третиран двойствено. Но той има ясни изисквания към изпълнителя – „артикулация и ритмическа дикция” (тук музиката все пак е мислена за танц). И така, както изисква не интерпретация, а изпълнение, предлага много изкушения за звуковата фантазия на инструменталиста. Точно това, според мен, не достигна в инструменталния ракурс на изпълнението на Шойкова, без подходящ темпоритъм, без детайлизацията – щрих и дъхове, подчертаване красотата на деликатно прибавените дисонанси... А в композицията на Арнаудов барокът е означен чрез жанра и в претенциите на звука в тоналната фактура. Това не е стилизация, а игра на барок, която носи изисквания на съвременен композитор за звуковото балансиращо разположение, за промисляне на музикалното време, за артикулацията в хоризонтал, но и във вертикал (никак не случила се в първата прелюдираща част, дори в стриктното изпълнение на фактурата). Сарабандата (може би не случайно назована от автора с испанското Zarabanda) дава ход на плавно, нодефинирано движение, с алюзиите на мелодиите, които носи (това е всъщност втората част на Концерта му за пиано, хамерклавир и клавесин Barocus ex Machina), но тя бе изсвирена някак тон за тон, с една измъченост в украшенията на фразата, без звуков интензитет и оцветеност, за каквито музиката на Арнаудов настоява. Както при повечето негови композиции, фактурата и тук е измамно ясна. Изисква контекстов подход. В курантата (Corrente – Г. А.) проблемите в цигулката „завладяха” и самия нотен текст, нищо от красиво пълзящите вариабилни ускорения на движението не се изпълни така, че да се разкрие характерът на музиката, да се разчете кодът на този език, да се стигне до високия смисъл. Надявам се, че творбата скоро ще намери заслужено своя различен прочит.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
