Април
Христо Карастоянов. „Една и съща нощ“. ИК „Жанет-45“, 2014. Цена 15 лв.
За новия роман на Христо Карастоянов може много да се пише, но все отнякъде трябва да се започне. Може би да започнем с дързостта – да се напише роман за Гео Милев, за последната година и половина от живота му и за жестоката му смърт в чудовищната касапница на април 1925-а. Впрочем, може да се възрази, че прочутият анархист Георги Шейтанов е също толкова главен герой на книгата, колкото поетът, но ми се струва неизбежно, че „Една и съща нощ“ ще бъде наричана роман за Гео Милев най-малкото поради все още трайната мощ на литературния канон. Иначе поетът и анархистът шестват из улиците на София, така живо и сетивно въплътени от ямболския писател, както малцина столични автори са успявали, и се сблъскват с други исторически лица, но по много причини не бих етикетирал „Една и съща нощ“ като исторически роман. Причини, в които, мисля, се съдържа и спецификата, и силата на това забележително произведение.
Преди всичко, Милев и Шейтанов са не просто исторически, но в известен смисъл „легендарни“ фигури, превърнали се в символи, така че те „заразяват с легендарност“ цялата романова среда, из която се движат. Няма спор, че това усещане много се усилва от любимото на Христо Карастоянов преизказно наклонение: неговата употреба внася дистанция, която дърпа сюжета към митологичното, но също така се свързва с една допълнителна надсюжетна рамка. „Една и съща нощ“ носи подзаглавие „дневник на един роман“ и действително е оформен като дневник на собственото си писане, до такава степен пунктуално, че вметнатите дати понякога накъсват изречението по средата. Ето защо можем да отнесем книгата към онзи жанр, който в англоезичното литературознание наричат historiographic metafiction: жанр, отговарящ на усещането, че праволинейното разказване на исторически сюжет звучи някак несериозно в постмодерността, че се нуждае от мета-равнище, което да постави един разказвач, съвременен на читателя и задаващ си същите въпроси като него. Ако в английския имаше преизказно наклонение, убеден съм, че в този жанр щяха да го използват широко.
Също толкова карастояновска е цялостната гротескова атмосфера, в която насред най-мрачните и злокобни моменти от сюжета може като дрезгава кашлица да избие карнавален хумор, като например историята за осемдесетте мекици, които Гео Милев изял на бас. (Дали да не си послужим със словото на самия поет и да кажем „погребално карнавален“ хумор?) Тук със сигурност има нещо от Радичков, към когото авторът с признателност смигва в една междутекстова закачка, но определено черните тонове са много по-силни и властни, както и би могло да се очаква при такава тема. Всъщност, най-важното е, че този отдавнашен, така добре познат за читателите на Карастоянов стил, тук действително е намерил своя сюжет и герои – с такава мощ, че да остави всичките му предишни книги на заден план и да постигне зашеметяващо въздействие. Днес критиците рядко използват думичката „натюрел“, но бихме могли да кажем, че тук най-сетне натюрелът на Карастоянов се е срещнал с точната тема, за да се получи взривна химическа реакция. Така взривна и естествена, че човек наистина може да се запита: след тази книга има ли изобщо друг начин да се пише за 1925-а; но – търпение! - обещано ни е, че не след дълго ще получим и друг опус, разположен тъкмо в онзи исторически момент.
Очевидно е, че романът е писан със замах, но също толкова очевидно е колко стилово обигран е в него Христо Карастоянов. Сказовите интонации на повествованието естествено преливат в сухите коментари от „дневника“, а те знаят кога точно да заковат точката на „тъй било“, за да удря право в челото. Свършена е и сериозна изследователска работа - според явната амбиция не просто да се възсъздаде акуратно духът на времето, а да се напише книга, от която могат и да се научат много неща за онзи исторически период. Темата за анархизма в България е все още недотам разработена от историческата наука, а Карастоянов е известен като неин познавач и е успял, освен всичко друго, да вкара в книгата си много информация за анархисткото движение и връзките на Гео Милев с него, най-вече през същия онзи Георги Шейтанов.
С две думи, „Една и съща нощ“ не е просто „сполучено“ произведение. Не е роман „за номинация“ в някой от мъгливите конкурси. Не е суетно-любовен вопъл към евтиния читател. Това е страшна книга. И в двата смисъла.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 17.08.2014 13:02
Една и съща нощ
Една и съща нощ
От: Костадин
Фриволно написана книга с трима герои: Гео, Георги и Христо Карастоянов. Гео, описан като гений с презрително отношение към жакерията си, би искал „момчетата с жълти очилца“ да бъдат обесени на уличните фенери, та да остане само той, създател на литературата на 20-те години и Христо,създател на литературата на 21 век. Георги, който убива на ляво и на дясно е показан като предводител на днешните мутри. А Христо, синът на черния Стоян е циничен разказвач на сложното време от двадесетте години, който уйдурдисва по свой вкус информацията от интернет. Един старец, на който темата не му е по силите.
