Дързостта на съизмерването
Пет години без Вера Мутафчиева (28 март 1929 – 9 юни 2009)
Преди пет години, малко след като навърши 80, ни напусна Вера Мутафчиева. Изпитвам радост, че от страниците на в. „Култура“ успях да я поздравя приживе с юбилея. Сега, през 2014 г., като че никой вече в публичното пространство не се сеща за нея. Смятам за несправедливо уникален интелектуалец, писател-историк с безценно научно и художествено наследство да бъде така бързо отпратен в забвение. Най-вероятно от присъщата ни късопаметност, но със сигурност и заради отровилото последните й земни дни разкритие за сътрудничество със структурите на Държавна сигурност. Сякаш за творческото дарование (или бездарие) това има значение.
И още един повод - моя позната, италианка, не успява да открие на родния си език (но и на френски) преводи на Мутафчиева. А е заинтригувана от споменаването й в книгата „Дунав“ на авторитетния в Италия съвременен интелектуалец Клаудио Магрис и приема като странно отсъствието на автор от такъв ранг на италианския книжен пазар. Сигурна съм, че същият проблем ще възникне и при четящите на английски и испански: на тези езици писателката изобщо не е превеждана досега, а справка в официалния й сайт, създаден от НБУ, показва, че най-новото издание на френски – „Аз, Анна Комнина“, датира от 2001 година. Всички останали преводи в европейски страни са от миналия век[1]. Тоест, у нас Вера Мутафчиева е обречена на забрава, а в чужбина - на принудително непознаване.
Възприемам това положение като непростимо, понеже не познавам друг български писател от последните десетилетия, който така майсторски да гради исторически романни сюжети: под капризния надзор на Историята човеците опитват разни роли, а Надчовешката (Божествената) воля ги възмездява по заслуги; авторката нищи тази Гордиева преплетеност в разказ. Разказ, който няма как да бъде осмислен в четене оттук-оттам или отгоре-отгоре, пред телевизора или в трамвая на път за дома. Чужди са му нравоучителството на Паулу Коелю и бестселърната „правота“ на Дан Браун... Противоречив е, чепат е, проникновен и дълбинен. Разчита не на „верен слух“ за Божествено откровение, но на сила от Човешкото тълкувание. Затова залага на съизмерването, независимо в чия полза е. И добива общочовешко звучене, понеже надраства провинциализма на самозамайването, но в същото време открива непреодолими основания за отдаденост към тукашния, балканския, българския (к)рай.
Повтарям – дамата, ученият, творецът Вера Мутафчиева не се притеснява от съизмерване в слово, аргументация и интерпрeтации. И това е може би най-важното основание да бъде препрочитана (и превеждана в чужбина), подобно на Умберто Еко, Маргьорит Юрсенар, Гор Видал[2]… В подкрепа на позицията си избрах няколко откъса от „Последните Шишмановци“. На първо място, заради изпълването на 15 юни т.г. на 625 години от битката при Косово поле на балканските християни срещу османските нашественици – събитие с обясними препратки към съвременния политически климат по тукашните (но и не само) ширини. Причина втора – формата роман-есе предполага обособяването на неголеми смислови откъси. И още - Вера Мутафчиева не постави тази своя творба в корпуса с избрани съчинения, които издаде преди смъртта си като духовно завещание. На официалното му представяне в НБУ през април 2009 г. тя остави без отговор въпроса на проф. Михаил Неделчев защо. А аз споделям неговото мнение, че това „изключване“ е незаслужено…
Красимира Йончева
Полуостровът[3]
Винаги беше го измъчвала тази несправедливост; когато Господ Бог създал света, оставил пред Азия – люпилнята за варвари – един полуостров, един мост към Европа. Защо е било необходимо това? За да има разнообразие, а всред разнообразието – балканци. Хора като тия, срещу Фружин; опечени от мъка и борби, горди, хитри, великодушни, коварни, които търпят цяла вечност и се прежалват за миг, които носят с хладнокръвие жребия си до някаква много тънка, известна само на Балканите мяра, а след туй по невъобразимо многообразни начини си вземат назад цялото нетърпимо търпение…
Балканите и Католическа Европа
Това е то. От столетия католишките владетели считаха, че животът на Балканите е някакво неприлично изключение от порядъчния християнски свят. Тук си живееха, както щат, всякакви еретици – започни с православните като цяло и свърши с богомили или исихасти. Тук владееше друг ред – нямаше ред в единствения правилен, католишки смисъл на думата. И макар че кръстоносците не успяха да върнат в пътя заблудените овци от Югоизтока, защото станаха все на кръстоносци при няколко битки с българи и гърци, католишка Европа не бе се отказала от своята кръстоносна задача: да въведе ред на Балканите. Нейно оръдие сега се явяваше Сигизмунд.
Беше добре избрала часа – Балканите умираха омаломощени. Време бе да им наложи условия, защото те всякак биха предпочели католика пред мюсюлманина. Затуй влашкият войвода преглъщаше възраженията си и воюваше под маджарско знаме, затуй Стефан Лазаревич, който бе опитвал неуспешно да се противи на две страни, най-сетне се предаде на Сигизмундово благоволение. Затуй и Фружин през 1435 потегли за Албания…
Съпротивата на Югоизтока
Още щом стъпи отсам морето, завоевателят схвана, че задачата му не ще бъде лека. Тукашният народ се опираше яко, защото имаше какво да брани (каза се), своето благополучие, вековните си постижения в стопанство, търговия, управление. Жизненото си равнище – да се изразим съвременно. За него бе ясно, че новите варвари не само ще му пуснат кръв и ще изпепелят една жътва. Народът предвиждаше много по-страшното: ще бъде снижено и за дълго задържано много по-ниско отпреди именно делничното му битие. А ако погледнем без патос историческия път на човечеството, ще признаем, че най-яростно то е бранило това: благосъстоянието си. Напълно естествено.
Впрочем, ако османските завоевания в началото си бяха затегнати, ако варварите се принудиха на съвсем неварварски похвати, като договорчета, участия в династически междуособици из Югоизтока и какви не още пипкави работи, чийто плод узряваше след десетилетия – за всичко това те имаха причина: непримиримостта на тукашния народ към едно уседнало варварство върху развитата си земя.
Вече достатъчно бе описано, за да обобщим: из Югоизтока спираше пришълците не властта – българска, сръбска или византийска; спираше ги населението. Селяните, които днес бяха български, утре сръбски, а вдругиден византийски поданици; гражданите, които донякъде сами оправяха реда и отбраната на крепостите си. Народът бе станал самодеен, затуй турските походи из Югоизтока – тия многократни валяци над една и съща земя – бяха походи срещу народа. Затуй в мерките, наложени от победителите – тия неизвестни дотогава, чудовищни мерки, - бяха насочени срещу него.
Сметката все плащат българите
Има в историята събития, които се повтарят с отчайваща настойчивост – сякаш по чертеж. Тоя е толкова стар и употребяван, че се е протрил по сгъвките, загдето вече столетия преминава от ръка на ръка, но продължава да бъде в сила: сметката на Балканите изплаща България. Въстанието на Константин и Фружин е само един от случаите, развили се по въпросния чертеж.
Защото след сражението по Темска (чудно, нали уж имаше голям съюз, а вестите говорят все за сражението при Темска, сражение между турци и българи), Сюлейман устрои поучително зрелище. Той предвиждаше, че идните години ще разкрият колко неубедителна е властта му, та бързаше преди туй да изложи на показ мощта си. Смайващо тържество й устрои Сюлейман тук, където народът береше душа, смазан от завоеванието и изтощен от преселенията. Малко струваше на Челебията да се нахвърли на България и да я срине наново. А с това наистина постигна целта си: съюзниците, окопани отвъд границата, с непокътнати войски и с непобутнати крепости, съвсем се стреснаха. Дотолкова, та дадоха на Сюлейман много дълъг отдих. Взе им страха.
Човешкото достойнство
Сърби, гърци, албанци, бошнаци и власи се биха за Баязид…
Стигаме до онази истина, която историята подминава: с първите такива договори бяха обвързани към османеца Българиите – Шишманова или Иванкова, - а от Българиите нито Мурад, нито Баязид получиха дори един войник…
А какво е струвало за един Шишман, за един Иванко да откажат войска на своя господар по договор?... Това, за което не набираха смелост Лазаревичи, Бранковичи или Палеолози (то би било равно на самоубийство, вярно е), успя Шишман… То също бе равно на самоубийство, и това е вярно. Впрочем тук настояваме на заключението: Шишман съзнателно свърши със себе си. И като че, за да осмисли този свършек – Шишман не само отказваше войска на султана; Шишман я изпращаше на враговете му.
От всички добродетели комай най-рядко е възпявана една: човешкото достойнство. Вероятно загдето е неудобна за силните. Шишман предусещаше края, но би го отложил донякъде, ако господарят му намереше изгода в това: да получава войска от България. Шишман не прие година или десетилетие отсрочка срещу такава цена. За тоя владетел сякаш бе много важно – при все, че не го изискваше мярката на времето му – да загине, без да подпомогне врага. Вероятно то е човешкото достойнство: когато загиваш от сила, свръх твоите сили, да знаеш, че не си й помогнал с ръцете си, думите си, съгласието си. Повече ние, хората, не можем…
Както е известно, Османската империя не беше империя на турци. По половина нетурчин бе всеки османски султан: изцяло бошнаци, унгарци, сърби, гърци, та чак пребягали италиански честолюбци от Анкона или Генуа бяха повечето везири, велики везири, паши. Както и да се трудим, по същото време между тях не откриваме българи.
Някои намекват, че то се дължало на простотията ни – други били по-напред от нас, та затуй дали управници и пълководци на много пък сложната османска държава. В отговор можем само да припомним, че същата тази проста България след края на Търново пръсна из цялото славянство свои книжници, за да предаде напредничавите си постижения. Причината да не броим българи везири и сераскери очевидно е друга: българите последователно отказваха да съработят с господаря си. Може би те разбираха твърде тясно и негъвкаво именно онази рядко възпявана добродетел – човешкото достойнство.
Вера Мутафчиева
[1]Единственото изключение тук е преводът на „Аз, Анна Комнина“ на турски език през 2005 г.; информацията е от официалния сайт на писателката, създаден от НБУ.
[2]В Слово по повод една година от смъртта на Вера Мутафчиева Георги Борисов прави заслужаващ внимание и анализ паралел между нейното творчество и това на носителя на Нобелова награда Орхан Памук: http://veramutafchieva.net/pdf/225.pdf.
[3]Откъсите взех от: В. Мутафчиева, „Последните Шишмановци“, изд. ОФ, С.1982 г. В официалния сайт на писателката могат да бъдат открити още няколко, подбор на дъщеря й – Рада Мутафчиева. Заглавията си позволих да поставя лично.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
