Български  |  English

Откъм страната на мълчанието

 
Емилия Дворянова. „При входа на морето”. ИК „Обсидиан”, С., 2014.
Появата на книгата на Емилия Дворянова “При входа на морето” е отраден знак за една нормалност на сгрешеното. Подобни книги излизат в преходни, предимно захождащи епохи, предвещаващи едновременно срив и въздигане. Те не се пишат непременно от автори-емблеми, нито само от най-добрите автори; създават се от мислители, предчувстващи, не, рефлектиращи. Това не са и “писателски” книги, в които творците се самоомаломощават от постигнатата виртуозност на слога, от обилието на поетичност. Въздействието не е на разказвателно ниво, нито на обобщаващо, историческо или полифонично. Макар и без хронотопна ориентация, атмосферата на романа леко и безусетно навява образци от една неочаквана епоха, характерна не толкова с литературни, колкото с архитектурни, живописни и дори инженерни постижения, богато ароматизирана с поетичен упадък, бляскави разговори и изтънчена умора от високи мисли – епохата на немския и френски декаданс, покриващ като арка няколко периода – ар нуво, ар деко и разновидностите му в Германия, Скандинавия и Англия. Епоха-преход от импресионистите и Пруст към Гертруд Стайн, Вирджиния Улф и Томас Ман, Джойс, към експресионисти, дадаисти, Кафка, ранния Хемингуей, Зелда и Скот Фитцджералд. Замайващата епоха между двете световни войни, едновременно разпусната и отнесена, поетична и диалогична, може би най-добре уловена в един афоризъм на предшественика й Оскар Уайлд: “Мечтателят намира своя път единствено при лунна светлина, а наказанието му е да вижда зората преди останалия свят.” Това е епоха, в която можеш да живееш като артист - дори ако само се обличаш като такъв, ще те приемат, ще те слушат. Епоха, която, без да го назовава, романът на Дворянова обожава и населява. Подвеждащата асоциация с “Вълшебната планина” на Томас Ман също насочва натам, а е подвеждаща, защото, ако в няколко епизода се бяха изпили чаша две калвадос, сцената щеше да е по-реалистична – Ремарк и бурният интелектуализъм между войните. (Малко ми липсва един шараден, кабаретен щрих, който като парче слюда би придал на романа проблясък като на творба от Хундертвасер. Опитът с пианиста, г-н Дени, е като че ли в тази посока, но не е излъскан достатъчно.)
Този “апофатичен” изказ очевидно подготвя вниманието за своето “катафатично” продължение, но да видим дали е на място. Става дума за появата на роман, избродиран като на гергеф, крайно несъответен на времената на пошлост и откровен разпад на мисловното и нравственото у нас днес. Сякаш последното нещо, което може да се очаква в България, е излизането на книга, експериментираща с романната тъкан за свое удоволствие и без писателски императиви. Тъй че, много е хубаво, че има такава книга в България, с появата си тя безмилостно диагностицира епохата като “нормално отвратителна”.
Това е роман, който откровено се отказва от послания и внушения, творба за себе си, за удоволствието и насладата от текста, от бродерията по синтаксиса. Без изведени истини, без мъдрости и без претенции за помъдряване след прочита му, без “силене”; роман, който е възможен единствено, когато авторът е постигнал пълна убеденост в сръчността на “словобóда” и в несъмнената мъдрост на натрупания опит. Тогава може да се случи това, което говори за своята книга Емилия Дворянова, а именно, че до последно тя не е имала представа накъде ще я поведе и къде ще я отведе писането й. Да, това е книга на зрелостта, книга – безпокойство на дарбата пред капаните на рутината, книга – преодоляване и непримиримост, женствено покорна пред един все пак тираничен талант. От страстите покорност/непримиримост; рутина/талант се изпридат двете основни нишки на тази елегична повест, каквото би било по-правилното й жанрово определение.
Емилия Дворянова е постигнала съвършенство при боравенето с думите. Това е първата нишка, върху която тя бродира бледо-загатнатия сюжет, недостигнал до мотив или дори до фрагмент, а само до предположение-контур. Нещо повече, в книгата не са вплетени характери, авторката като че ли с неохота нанася по някоя и друга мазка към образ, на който едва дава име. Не са й необходими, само бегло композира акорди за един деликатен ансамбъл от значения, който по-скоро напомня музикален откъс от Джон Кейдж, оркестраторът на замълчавания, отколкото на звучащия в книгата Шуберт. Целият рисунък-канава е импресионистичен и като че ли подготвя съзерцаващия (читател) за пълното отсъствие на послание. И тогава прогърмява не божие пророчество, а глас на ангел, докосване от ангелска ръка, което теши и умирява – втората линия в тъканта.
Ангелският глас не звучи мощно, защото е оркестриран от тромпети, а защото е прозвучал синкопно – на слабо място или на пълна пауза. Така се е получил библейският ефект, с който се реализират думите: “и като говореше, каза...”. През цялото време се чуват два гласа – едно словесно ромолене, словобòдът на основата, и изрядко накъсаното прогърмяване на медната секция. В действителност, Дворянова не се е отказала да предостави на гласовете на романа мисли-познания, но се е получило друго, тя се е примирила с нечовешката тежест на тази повеля. И се е подчинила, постъпила е като Витгенщайн, който чете Витгенщайн, признавайки, че най-големите му постижения в усилията да обясни нещо е ... като замълчи за него. Езикът не може да претендира за повече от това да изобразява и портретира логическия ред на нещата. Не можем да разсъждаваме така, сякаш боравим с истини, можем единствено да изобразяваме контекста, който ги поражда, останалото довършва мълчанието ... или се довършва в мълчание. Пред морето, при входа му оставаме всеки път, колчем понечим да го изразим. Всичко, до което може да се добере майсторът на словото, е серия от иконични тавтологии, която, спрямо описваното, е онова, което е музиката спрямо словото. И Дворянова избира една творба на Шуберт, която се състои само от започвания. Това е концепцията на тази книга, това е роман от започвания, в който нищо не протича, за да не произведе мисли, отговори, очаквания, всичко, което внушава ограниченост и траене. Дори изумителният край е като фойерверк от оркестрирани паузи, език, постигнал мощта на премълчаното, най-голямата сила на езика на Дворянова. Това е езикът на вярващия човек, зовящ към интелектуална съборност и съучастие.
Разбира се, ако някой пожелае, може да се забавлява с декоративна символика, ще я намери навсякъде – дори в имената на героите: Анастасия, Хана, Ада; в съвестно прокарания мотив-паралел на Дюреровата “Меланхолия I” със словесната, символно-сгрешена “Меланхолия II”. Ако се понапрегне, ще разкрие ангелските прототипи на сестрите Евдокия и Лара. Може би дори ще схване знаковостта на непристигащия главен лекар, композитор и разпределител на партитурите-епикризи на пациентите. Или ще повярва на заявената близост с “Вълшебната планина”, гордо намирайки повече разлики, отколкото прилики. Защото и външното несъвпадение е достатъчно контрастно, за да бъде пренебрегнато, близо 900-те страници на монументалния Bildungsroman от 30-те години на миналия век, срещу ефирния бод на “При входа на морето”, побрал се на скромната една трета от този обем. Постигането на безвремието във “Вълшебната планина” е създадено, заявено-спряно вътре в протичащото време на санаториума, където героите идват със свое време и собствени истории. Срещу безисторийните, безтопосни, полупризрачни герои на Дворянова, които нямат сили да завъртят стрелките на часовника или по-скоро се плашат от въртенето им, защото то предвещава протичане и следователно, действие и угасване, рушащо илюзията за покой и вечност. Защото те са избрали да останат при входа на морето. Откъм страната на мълчанието.
още от автора


2 - 19.10.2015 23:26

А също
От: Azis Kash
Би обогатило схващането за съвременен български исторически роман - отвъд Талев и Дончев, но и отвъд патериците на историографски-фактологическите индекси.
1 - 19.10.2015 23:23

Атмосферата на романа
От: Azis Kash
Напълно споделям усещането за атмосферата на романа. Настроението и описаното и предаденото на читателя като усещане е това за времето между войните на ХХ век.
Защо да не погледнем на него като на един изключителен исторически роман? Би обогатило избраните досега феминистка и християнска перспективи.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”