Внимание! Зле прикрита амбиция и професионална ненавист!
Повод за настоящото „Право на отговор“ е написаното от г-жа Мила Сантова в бр. 18 от 16 май 2014 г. на в. „Култура“, под заглавие: „Внимание! Плагиати, made in УНИБИТ“ и подзаглавие „А сега в Министерството на културата“. Признавам, че не бих обърнал внимание на подобен тип писания, особено от автор, който е известен в доста широки среди с невъздържания си тон, безогледна амбиция, злостни коментари, липса на коректност и такт. Но в случая използвам правото на отговор, подтикнат от поставеното заглавие, което, меко казано, е пропито от липсата на елементарно уважение към труда на други хора и провокира към открита неприязън спрямо един държавен университет. В скрита форма текстът на Сантова съдържа неоснователни критични импликации по отношение Министерството на културата в цялост, както и по отношение на утвърдени специалисти по етнология и културно наследство, дали позитивни преценки на написаната от мен монография „Политики за опазване на нематериалното културно наследство”. С., 2013.
Обект на нападките, на първо място, както отбелязва Мила Сантова, e, че с тази „рецензия“ се цели да не се вкарват читателите в заблуда и да не се допуска манипулация. В самото заглавие пък открито се говори и за форми на плагиатство. Опитах да открия точно тези моменти, но след всеки един прочит се убеждавах, че за пореден път Сантова проявява една явно типична за нея склонност, а именно: открито да враждува и да клевети неоснователно личности, които са дръзнали да се докоснат до тема, която тя, незнайно защо, счита единствено и само за свой патент.
Както Мила Сантова би трябвало добре да знае, една от основните задачи на всеки изследовател е да дава свое мнение и тълкувания на отделни детайли, свързани с проблематиката, която изследва. Ето защо тук се чувствам задължен да повторя, че моите интереси, както точно и ясно е написано във въведението към книгата, са насочени към: „разглеждане на част от обширната проблематика, свързана със създаването, реализирането и развитието на конкретни политики на ЮНЕСКО и отделни страни членки на организацията по посока опазване и популяризиране на нематериалното културно наследство в световен мащаб и в частност в България“. В същото време, спирам своето внимание върху проследяването на „световния и български опит в проучванията, свързани с нематериалното културно наследство, набелязването на нови похвати и подходи за неговото опазване, съхранение и популяризиране“ (с. 12-13). Всичко това, разбира се, не може да стане, без да се представи как в годините са използвани различни понятия, методи, пътя до достигане на определени решения и пр. Именно с тази цел някои от тях са и представени в отделен терминологичен речник. Самата книга има и функцията на учебно помагало, поради което в нея са публикувани за първи път събрани на едно място определени подбрани нормативни документи. Длъжен съм да отбележа, че в последните години практика на ЮНЕСКО е да публикува своите документи, коментари и тезиси в електронен вид, като това прави Интернет единствен източник за ползване на информация. В случая съм ползвал официалния електронен канал на ЮНЕСКО, който е посочен коректно, а именно: http://unesdoc.unesco.org. Но и това, естествено, е убягнало от зоркия предубеден поглед на експерта Мила Сантова - явно тя не възприема този официален канал, предоставен от ЮНЕСКО, за сериозен източник на информация или поне не го посочва.
Що се отнася до формите на „плагиатство“, както се твърди, посочен е пример с текст, който е част от уводни думи към издадената на книжен носител Национална и Регионални номенклатури по програмата „Живи човешки съкровища“. Странно обаче защо Мила Сантова не отбелязва, че изданието коректно е цитирано неколкократно, съобразно установената практика –под линия (стр.45, 114, 115, 121), както и в съпътстващата подробна библиография. Между другото, в нея са посочени още няколко нейни публикации –един самостоятелен труд и четири в съавторство, нещо, което явно тя счита отново за неуместно да спомене. Но това не е изненадващо предвид явното неразбиране или може би нежелание, проявено от нейна страна, да възприеме идеята, заложена в книгата, както и на целите, които тя си поставя. Разбира се, ако приложа нейната стилистика, то в такъв случай би било добре да потърся и монографични трудове на самата Сантова в областта на проследяване процесите, свързани с управленчески решения в сферата на опазването и популяризирането на нематериалното културно наследство в България. Но на този етап поне аз не открих такива. Интересно в случая за какви точно форми на плагиатство става на въпрос, след като авторката не е публикувала свои изследвания в тематиката, обект на моите интереси. Следователно, логично се поражда въпросът доколко същата притежава статуса на експерт в областта, по която си позволява да се произнася с неприлично високомерие и немотивирана надменност.
С няколко думи ще си позволя да отбележа част от коментарите, направени от Мила Сантова. Тя посочва, че –цитирам: „по-смущаващо е твърдението за необходимостта от популяризирането на „самобитността“ –то отвежда към лошокачествени национализми и на практика противоречи напълно на духа на Конвенция 2003“. Тук мога само да запитам дали автора на „рецензията“ си спомня чл. 2, т.1 на Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство, където понятието „самобитност“ не само се използва, но се и приема като елемент от формиране на приемствеността, като по този начин се способства за насърчаване на уважението към културното многообразие и творчество на човечеството. Що се отнася до дефиницията на понятието „нематериално културно наследство“, то следва да погледнем и към чл. 3 на Конвенцията, където се обръща внимание на обстоятелството, че е нужно да се съблюдават и отчитат и редица други международни нормативни документи и актове.
Има още няколко момента, отбелязани във визираната „рецензия“, които ще коментирам. Някои от тях бях забравил, но благодарение на прочетения текст, те бързо изплуваха в съзнанието ми. Видно е, че Мила Сантова има нагласата често да отправя критики към хора, които са дръзнали да не се съгласят с нейното мнение. А доколкото съм чувал, в един продължителен период от време такава е била цялостната авторитарна атмосфера в колектива на бившия Институт по фолклор, на който тя самата е била дълги години директор. При мен, открито за първи път, тя се опита да протестира, когато не откри своето име в един филм, отречен сега от нея „заради пълната липса на експертни качества в него“ и поради което „основните етноложки институции в страната преди няколко години подписаха възмутено писмо“. (Тук само трябва да се отбележи, че става въпрос за филм, който представяше първите пет елемента на Националната представителна листа, включени в нея през 2008 г., и че филмът е направен по поръчка на Министерството на културата и финансиран от него.) Интересно обаче как и кога са могли да го видят тези основни етноложки институции (кои са те, след като през 2008 г. съществуваше само Институтът по фолклор!!!). А филмът, по стечение на обстоятелствата, бе показан един единствен път и то пред сравнително малка аудитория. Освен това, би било любопитно да видя все пак това писмо, което тя цитира. Има ли го наистина и кой го е подписал? А и досега защо тези претенции се чуват само от устата на Сантова? След като този филм няма качества, както тя самата казва, каква е причината кадри от него да се използват и да са част от досието за кандидатурата на нестинарството и под тях с авторски принос да стои не кое да е име, а това и на Мила Сантова! (Краткият десетминутен филм е видим и публично достояние чрез официалната интернет страница на ЮНЕСКО.) Тук бих подминал въпроса за проявени от нейна страна действия, които по пътя на нейната логика може да се определят като плагиатство, но бих припомнил твърденията й за „липса на експертни качества“. Странно как на моменти тези твърдения се забравят или подминават, в зависимост от целите и интереса.
Вторият път, когато ми бе отправено открито обвинение, е свързан със случай, когато преди години се съгласих да подкрепя предложение в комисията по оценка на проекти за опазване и популяризиране на елементи на автентичния фолклор да се избере друг оценител, а не предложеното от нея лице. Тогава се получи поредното писмо-донос, с което моето решение бе квалифицирано като опит за подмяна и едва ли не саботиране на държавната политика в сферата на нематериалното културно наследство?!?
Последният и най-пресен случай е свързан пак с едно мое становище, че проблематиката на нематериалното културно наследство и провеждането на отделните етапи по реализирането на националната система „Живи човешки съкровища –България“ би следвало да се дискутират от широк кръг от експерти, като в него, освен учени от Института за етнология и фолклористика с етнографски музей (ИЕФЕМ), се включат и такива от университетите в страната. Това бе определено от страна на Мила Сантова като проява на некомпетентност и превишаване на правомощията. Изненадата бе не само моя, но и на колеги от ИЕФЕМ, а също така и на множество изследователи. Странни твърдения от един учен, който не признава ролята на университетите като изследователски звена, след като самата Мила Сантова преподава в Художествената академия и неколкократно направи опит да преподава в УниБИТ –който сега заклеймява. Но това е факт!!! В случая, лично за мен, това е поредно доказателство за безпардонно демонстриране на тотално пренебрежение към труда на другите учени, изследователи и административни служители, „настъпили“ интересите на Мила Сантова и не изразяващи нейната позиция. Думите за експерти от администрацията ги споменавам, защото за пореден път констатирам омаловажаване на техния труд. А това са държавни или местни общински служители, които също така имат не малка роля при изготвяне на различни национални документи в сферата на културата. В случая съставянето на българския национален регистър е плод именно на такъв тип съвместни усилия. Припомням тези факти, тъй като не за първи път Мила Сантова се опитва да не отчита труда на отделни експерти и на своите колеги, както и да си позволява да отправя заплахи при опит от тяхна страна да се занимават с проблематиката, свързана с проследяване процесите по опазване, съхраняване и популяризиране на нематериалното културно наследство.
В случая ще си позволя да подчертая, че пренасянето на личните нападки върху институции е злостна и безотговорна практика. Псевдокритиките на Мила Сантова по отношение двете институции, които представлявам в момента –УниБИТ и Министерството на културата, са ясен знак за деконструктивистко отношение спрямо структури, които са доказали своя публичен престиж и които би трябвало да бъдат оценявани по продуктите на дейностите им, а нe по имагинерни „правила”, битуващи в съзнанието на личности –неудовлетворени от заеманите в настоящия момент обществени позиции.
Що се отнася до твърденията на Мила Сантова, че тя сама е изготвила досието за вписване на номинацията на „Нестинарството“, както и в съавторство това на „Бистришките баби“ –и двата елемента са включени в Представителния списък на ЮНЕСКО, само ще припомня, без да омаловажавам нейния принос, че изготвянето, представянето и защитата на тези кандидатури представлява колективен труд и е дълъг процес. На различните нива участват множество представители както на научната общност, експерти от администрацията, общини, Министерство на културата, Министерство на външните работи, Постоянното представителство на България при ЮНЕСКО, като принос имат и самите носители. И именно в това се състои смисълът и целта на формирането на политика на национално ниво –съгласуване и обединяване на общите усилия. Защото, когато става въпрос за национална кауза, то тогава личният труд не бива да бъде своеволно изтъкван и демонстриран. Кандидатурите са внесени и отстоявани от българската държава и са достижение и повод за гордост на целия български народ, а не само на отделни негови представители. Между другото, все пак следва коректно да отбележим, че с. Българи, което към момента е център на нестинарството в България, е в община Царево, а не, както е посочено от експерта Сантова, в общинаЦаревец, каквато в България не съществува.
В заключение искам да заявя, че използваните от Мила Сантова квалификации, изказани както по мой, така и по адрес на други колеги, са несъвместими с моето разбиране за академизъм, колегиалност и коректност. А това е нещо, което не един път съм декларирал, включително и пред самата нея. В науката има място за всички и едва ли отделни нейни области следва да бъдат обсебвани от определени хора.
С тези ми изказани мисли аз не възнамерявам да влизам в излишна полемика и не считам за нужно повече да отговарям, защото спор се води само когато има ясни и точни позиции, а не злостни и безсмислени клевети и доноси. Ето защо, бих желал да поднеса своите извинения както на колегите от академичното тяло, на което съм член, така и на всички, които индиректно са визирани в писанията на Мила Сантова, като считам за неуместно те да бъдат подложени на тази поредна порция ненужни обиди и квалификации. Искрено се надявам г-жа Мила Сантова да е в състояние и да прояви желание трезво да преосмисли своето поведение, особено когато то бива доведено като достояние и на широката общественост.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
