Бухалско царство
Петър Динеков. „Дневници 1933-1991”. Сп. Библиотека (издание на Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”), кн. 1-6, 2013; кн. 1, 2014
Макар че почина през 1992 г., академик Петър Динеков е все още чувствителна тема за неговите най-привързани ученици, които го наричат Учителя и са ревниви към паметта му. За тях, а и за най-широка читателска публика той грижовно изписва с характерния си гъст и дребен почерк цели двеста деветдесет и седем тетрадки с наблюдения от средата на 1933 до началото на 1992; последните записки са нанесени само ден, преди да почине. Няма съмнение, че този Дневник е много далече от жанра разговор със себе си; той е писан с ясното съзнание, че ще бъде публикуван и четен. Завещавайки го на Народната библиотека, авторът възлага забрана за публикуване от петнадесет години; сега (повече от две десетилетия след неговата смърт) записките се появяват в десетина последователни броя на сп. Библиотека. (Дотук те са обхванали седем броя, но публикуването им все още не е приключило.)
Какъв обаче е жанрът на този дневник, който не съдържа нито една интимна изповед, не споменава името на нито един любим човек, не разказва нито едно преживяване, лишено от публично-културен контекст, и не скрива нищо, което би могло да причини неприятност на своя автор? Впрочем, както отбелязва в предговора Боряна Христова, дневниците изглеждат като писани от двама съвсем различни души; първият живее в периода 1933-1937 (тук записките прекъсват за близо четвърт век), а вторият населява Народната република от 1962 насам). Младият Петър Динеков е симпатичен интелигент-бунтар с най-общо казано леви нагласи. Двадесет и двегодишно момче, той започва да води записки по своите социални и екзистенциални вълнения, занимание типично за възрастта му. И напълно в духа на 30-те години (както помним и от поезията на Далчев) младостта изглежда склонна към песимизъм и отчаяние. „Защо живеем, към какво се стремим, какво търсим? Всичко е вече безвъзвратно погинало, покварено до дъно, корумпирано и похабено до последна възможност”; „Никой не съчувства на младите пориви, отникъде знак на симпатия, отникъде глас на подкрепа”; „Толкоз сме издребнели, толкоз сме малки”; „И аз се питам: накъде отиваме?...Към сигурна, към неотвратима катастрофа”; „Остава ни един дълг: да увековечим с думи, да напишем, да нарисуваме пътищата, по които една луда колесница ни влече към бездната”. И така в продължение на четири години младежът изгражда есеистично-публицистичния образ на своето недоволство: срещу цензурата, която смазва мислите и делата; срещу „партизанина” на онази епоха („охолен, богат, дебел... движи се бавно и тежко, върти златно синджирче...поглежда нахално и надменно околните”); срещу националистите, подведени от „един развратен и болен немски княз”; срещу родителите, които хулят децата си, че са „покварени и пропаднали”. В тъмнината на това „бухалско царство” се носи (скритият) глас на яростта, която потиска едно момче от „забравените бедни квартали”, мечтаещо да отиде на театър, макар и на „последното местенце в галерията”. Песимизма на младостта си Динеков отнася и във Варшава, където попада в края на 1933: „Всичко във Варшава е старо и болно” – влагата, унилите улици, музикантите, които се прехранват по тях. Изобщо, можем да кажем, че младият дискурсивен Динеков е по-скоро литературен герой – персонаж на епохата; интелигентен бунтар, глобален песимист, недоволник от долните социални слоеве. Интересно би било да се проследи в пресата от онези години дали и колко от неговите настроения на ярост и съпротива са достигнали до публичното пространство.
Вторият човек със същото име се появява през 1962 г. Сега вече се променя и характерът на водените записки. Изчезват красивите есета (за тангото, за есенните дъждове, за полската жена), по-рядко се срещат вдъхновени преразкази на романи и филми, а от бунтарството не остава дори следа. Новият герой на Дневниците е човек с влияние, репутация и „огромна заетост”; заместник-ректор, който се занимава с организацията на Петия международен конгрес на славистите; активен член на СБП, който следи внимателно настроенията откъм СССР и отношенията между другите членове на българското писателско братство; любезен домакин (в България) и още по-любезен гост (в чужбина) на безброй известни писатели и критици; светски мъж, който почти всеки ден е на обяд или вечеря навън – предимно в ресторант „България” или Руския клуб. Търсачите на критични (антитоталитарни) настроения ще трябва да се задоволят с незначителни битови подмятания от типа „Ем. Георгиев говори много безотговорно, площадно”, „Грубешлиева [която не е станала народен деятел на културата] плаче и ругае по телефона, отново нападки срещу Багряна”, „Цанев ми разказва за действията на Зарев във връзка с избора му за секретар... – груб и безогледен кариеризъм, недостоен за човек на науката”. В тази си част Дневникът е по-скоро хроника: имена, срещи, сесии, делегации, обеди, вечери... Алтернатива на тези хроники са само проблясъците на някогашния младежки ентусиазъм за нови книги, пиеси, представления, както и един чудесен, кратичък портрет на Владимир Василев.
Дневниците на Петър Динеков (макар и все още непубликувани докрай) са интересен документ на две епохи и преди всичко конкретна, житейска илюстрация на това, което иначе доста абстрактно (и малко помпозно, като всяка абстракция) наричаме социална конструираност на персоналната идентичност.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
