Български  |  English

Гласът на българите

100 години от рождението на Борис Христов

 
Въведение
В съзнанието на българските оперни певци и на почитателите на оперното изкуство стои като силен притегателен център името и личността на Борис Христов. И не само присъства той в мислите на изкушените от певческото майсторство. Може би дори в някакви подсъзнателни пластове на повечето българи грее пламъчето на неговата личност. Той е българският певец, останал с привилегията да препраща своя благослов към сънародниците си в пожеланието „На многая лета”, с което всеки българин е посрещал Новата година не един път в живота си. Странно е, че в днешния медийно зависим свят, той оставя своя отпечатък в съзнанието на българите по този начин. Всъщност, не бива да се забравя, че Борис Христов е също и медиен певец. За своето време, открило новите звукозаписни технологии, той създава истински аудиоархив на руската песен с интегралните си записи на песните на Мусоргски, Глинка, както и на оперните шедьоври на Мусоргски. Впечатляващ е звуковият експеримент на изпълнението на „Борис Годунов”, в което той записва трите централни басови партии – на Варлаам, на Пимен и на Борис Годунов! В същото време, образът му стои някъде далеч в дълбините на черно-белите кинокадри, запечатали световните му изпълнителски върхове. И тук-таме изплуват и цветните изображения на неговата житейска и творческа зрялост – виждаме го с белите му коси, внушителната осанка, съответстваща на внушителния му глас.
Борис Христов е подсъзнателният учител на всеки български певец. Като истински вокален син на Шаляпин, синовно увлякъл се по наследеното от него майсторство на играта с цветовете на гласа, Христов дава пример и служи за образец във вокалната експресия на всички наши певци – от най-известните и световно признатите до тружениците в българските провинциални театри. С присъствието си в битието, което го оставя несправедливо дистанциран и не докрай познат на българската общност, която живее в пределите на страната и извън нея, Борис Христов предопределя мястото си на духовен водач, на патриарх, на изповедник, съпреживял историческите несгоди на общността, и остава непоклатимо на своя царствен престол като Гласът на българите, като тяхна старинна икона, открита и позната за света. Такъв е бил и ще бъде и за българските певци, най-вече за българските баси.
С това съвсем не искам да засегна или по някакъв начин да снижа стойността и значението на другите световни български баси. Те имат привилегията да са родени след него – затова и остават по-близки и по-познати, но са стъпили на основи, здраво съградени от него. Другите двама от звездната българска тройка – Гяуров и Гюзелев, едва ли биха казали друго. Не познавах Гяуров, но съм бил свидетел на почитта и уважението, което Никола Гюзелев изказа пред Маестрото. Българските баси на новото време, които познавам – Юлиан Константинов, Орлин Анастасов, Мартин Цонев – всички те държат в певческия си олтар иконата Борис Христов. Но същото може да се каже и за българските певици – прославените и не прославените, от миналото и от по-новите времена – у всички, които познавах и познавам, съм срещал дълбокото сърдечно уважение и чувство на преклонение.
За всички българи по света си е истински съдбовен дар да получат тази българска икона, която историята и времето изографисаха – свещена, обичана, почитана и забравяна. Всъщност, това е истински човек, личност, богата и надарена с невероятна широта и обем, съпреживяваща най-страстно българската съдба, носеща поради това историчност, но същевременно жива и реална.
 
Борис Христов и българската песен
Винаги съм си задавал въпроса защо Борис Христов не е записал български песни? Поне един албум...
Всъщност, това съвсем не е така. Преди години зададох този въпрос и на неговата приятелка от младостта г-ца Пенка Касабова. Тя моментално ми даде отговор, от който замрях от изненада. Извади и ми пусна аудиокасета с презапис от грамофонна плоча с пет български песни – три в народен стил, според нея аранжирани от Цанко Цанков, и две от неизвестен автор.
В епистоларно-биографичната си книга „Любов и талант” Пенка Касабова разказва за интереса на Борис Христов към българските песни: Въпреки тая непосилна борба за преуспяване и въпреки множеството концерти и участия в опери, Борис на преставаше да мисли и търси начини, за да се осъществи голямата му идея – висококачествени грамофонни плочи с български песни.
Още през 1944 г. Борис Христов отправя заръки към Касабова: Иди, моля те, при Пипков и Филип Кутев и им кажи да ми пратят български песни с оркестров акомпанимент.
Нещо повече, Борис Христов пожелава да бъде „посланик на българската песен”. Това самоопределение на пръв поглед изглежда доста широко и символично. Той не го тълкува така. Той действително иска да му бъде поставена за изпълнение такава дългосрочна мисия от новосъздаденото след 1944 г. Министерство за информация и пропаганда. Ще бъде хубаво, ако ме назначат задграничен представител на Министерството на пропагандата за провеждането на това дело в Италия, Франция, Австрия... Ето какво пише той на г-ца Касабова през лятото на 1946-а: Всички тези песни, които ми изпрати, искам да направя на грамофонни плочи... ...Нашата песен трябва да се направи достъпна за цял свят!... И по-късно през есента: ...Песните на Големинов са много хубави. Искай песни от същия характер от всички и то с акомпанимент на оркестър... ...Тази сутрин говорих с представители от фирмата HisMastersVoice”. Може би фирмата ще поиска снемането на плочите на свои разноски... ... Изпратете ми от Министерството на културата (пропагандата) писмо, с което официално ме натоварват да се грижа за това.
Действително той получава подобен културен дипломатически статут на посланик на българската песен, както разказва Пенка Касабова:Успях да се срещна със споменатите композитори. Макар че се трогнаха от значимостта на Борисовата идея, усетих, че тя не събуди у тях онзи възторг, който бе обхванал Борис. На тях бяха поставени от Партията нови задачи. Те се движеха на нова вълна. Борис не знаеше това и не можеше да ги разбере. ...Обещаха да го назначат за „пропагандатор на българската песен в чужбина”... ...Не много скоро след това Борис получи такова назначение...
Молбата му Пенка Касабова да се свърже с български композитори песнописци е изпълнена и, запознати с неговите намерения, те започват да изпращат в Италия свои работи. Връзката му и кореспонденцията му с тях продължава няколко години след това.
Борис Христов не е изразявал пред мен специално отношение към българската песен. В месеците, когато специализирах при него, аз имах в репертоара си само една. Но се интересуваше от българска музика. Сред грамофонните му плочи се срещаха изданията на „Нова българска музика” на Съюза на композиторите. Случвало се е да слушам заедно с него записи на Ценко Минкин, за когото той твърдеше, че е много талантлив.
В края на февруари 2014 г., при посещението ми в Българския културен институт в Рим – това е седалището на някогашната Българска академия за изкуство и култура, където специализирах през 1990-91 г. и където Борис Христов живя от 1986 г. до края на живота си, имах възможността да разгледам част от неговата библиотека и да потърся следи от интереса му към българската песен. Действително, открих потвърждение за сериозността на намеренията му. В старателно подвързани томове с твърди корици намерих вероятно по-голяма част от песните, които композитори от България са му изпращали или подарявали.
Впечатляващо е старанието на Панчо Владигеров. Той е подготвил малък ръкописен сборник с няколко от най-известните си песни в народен стил, които специално е транспонирал за гласа на Борис Христов. Ръкописът е красив, няма поставен подпис на преписвач, а началните страници на всяка една от песните са подпечатани с личния печат на композитора.
В един от сборниците открих няколко песни на Любомир Пипков. Някои са в ръкопис – „Тракия” и „Воденичар”, транспонирани за бас. По традиция, останала още от довоенните години, песните му „Конници” и „В далечната пуста” са издадени като отделни брошури. На началните страници на всяка от песните стои пожелание към Борис Христов, подпис и датата на тяхната среща. На първата страница на песента „Конници” четем: „На Борис с най-топло приятелско чувство и уважение, 14.VI.1956, Виена”.На началната страница на песента „В далечната пуста”, която е отпечатана с посвещение „На Борис Христов”, Пипков е написал и е положил подписа си: „На Борис Христов – още веднаж с най-сърдечно чувство, 14.VI., Виена”. Това е датата и мястото на тяхната среща и композиторът е подарил на певеца своите работи. Видимо е от нотите на песента „В далечната пуста”, че Борис Христов е работил върху тази песен. Една от характерните особености на великия творец е стремежът му да нанася малки промени в музикалния и поетичния текст на творбите, които изпълнява. Като пример могат да се посочат забележими различия на неговите интерпретационни трактовки в нещата, които е записвал през годините в България. Такива различия наблюдаваме в църковните песнопения, в песните от Гречанинов. Най-настоятелно ме е карал да уча и да изпълнявам подобни миниатюрни корекции дори в песни от Мусоргски, които съм работил с него. Много по-рядко, но все пак това се е случвало и с италианския текст на някои оперни произведения, за които корекции той много държеше да се изпълняват по неговия начин. Подобни корекции, доста по-обширни, той е направил в песента „В далечната пуста”, редактирайки текста на поета Иван Радоев.
Най-интересната находка, според мен, която направих за краткия преглед на архива на моя учител, бе обширната част на един от подвързаните от него томове, който съдържаше десетина песни от вече непознатия песенен композитор Илия Кръстеняков, използвал и творческия псевдоним Иля Болгар. Най-ценното за изследователя в този том е това, че редом с песните, които Кръстеняков е изпращал, са подвързани и писмата, които са придружавали творбите. От текстовете на писмата е видно, че двамата са се познавали добре и явно композиторът е бил от семейния приятелски кръг на Борис Христов. Певецът е бил негов кръстник според едно от обръщенията, с които започва едно от писмата: „Мой скъпи кръстниче, Твоя Иля идва пак при тебе от дълбока признателност и неизбежност. Чрез теб живея, без тебе мъртвея!...” Въпреки леко шеговития тон на това твърдение, който аз усещам, докато гледам ръкописа на Иля Болгар, то ще се окаже пророчески вярно за съдбата на творбите на този днес никому непознат автор. Ето как интересът на Борис Христов събужда днес и моето любопитство – наистина ли само приятелството е било причина той да съхрани негови песни или има нещо в музиката – нежна и тъжовна, сякаш останала назад във времето на младостта на Борис Христов, което резонира в чисто духовно съзвучие с душата на артиста? Композиторът е посещавал родителите на певеца и често в писмата си успокоително разказва за срещите си с тях в дома им: „Снощи бяхме в твоя бащин дом, потънал в търпение и сън... Бяхме при твоите скъпи родители...” Писмата дават сведение, че също и прославеният български тенор Тодор Мазаров е харесвал и изпълнявал песните на Иля Болгар: „...Т. Мазаров има през май оперни участия и концерти. В програмата беше включил от български автор песни – четири – от Иля Болгар... ... Когато Мазаров правеше репетициите си в нашия дом, при изпълнение на моите песни казваше: „Ако това не са най-хубавите наши песни, аз не съм певец”. След 24 години чакане (благодарение на завистта на някой) получавам първите радостни трепети, че и моят живот не е едно празно съществование... Предпочитам сиромашки да творя, отколкото мизерно да охолствам – коравият хлебец, който печеля от уроци, ми е толкова сладък, макар че е овлажнен от отровната завист! Ако не си ти, Мазаров и някои други честни певци, аз ще умра от мъка!...”
Всички български песни, които открих в библиотеката на Маестрото, са старателно прегледани от него и на началните им страници той е поставил кратки резолюции: „Да!”, „Не.”, „Разкошна!” (негово любимо определение за нещата, които харесва) или „Тази песен никога не бих изпял...” Най-голямо внимание е оказал на песента на Любомир Пипков и на три песни на Илия Кръстеняков. Върху ръкописите на тези песни е видно, че е работил дълго и старателно. Поставени са с молив обозначения за динамики, за състояния, за цветове на гласа (един от любимите похвати на певеца), коригирани са някои тактове от акомпанимента. Най-забележителното е, че на заглавната страница на песента по стихове на Христо Ясенов „Заключена душа” ръката на Борис Христов (до смъртта си той използваше стария български довоенен правопис) е изписала приписката: Записана на гр. плоча, Парижъ, 4.9.58. Подобна приписка има и на първата страница на песента „Небето пак очи за сън притвори”, също по стихове на Ясенов: Записана на грам.плоча на 5.9.58 PARIS. За щастие, научих, че тези записи са попаднали в Златния фонд на Българското национално радио. Но не са точно датирани, а името наавтора – избраник на великия певец, не е посочено в каталога. Не са и излъчвани така често, че българите да знаят, че Борис Христов е обичал и е изпълнявал и български песни.
Сред имената на композиторите виждаме още тези на Добри Христов, Петко Стайнов, Марин Големинов, Димитър Ненов, Тодор Попов, Цанко Цанков, Филип Кутев, Сава Ганчев и още на Черкин, Бобчевски, Прокопова, Сагаев, Обретенов и други.
Моето заключение ще бъде отново цитат от книгата на Пенка Касабова „Любов и талант”: ...Уви! Колкото и да настоявах, отговорните лица тук, в България, нямаха Борисовия замах и Борисовия жар, а и пари нямаха, та хубавата идея не се осъществи. Жалко! Защото след това Борис се отдаде изцяло на оперната музика и не успя да запише българските песни, които са толкова хубави... С присъщия оптимизъм, характерен за българите от онези времена, Касабова завършва тази тема: Сега, когато всички виждаме какъв успех имат българските песни в чужбина, мисля си какъв бисер сред тях щяха да бъдат песните, изпети от Борис!
 
Педагогът Борис Христов
Дълго бих могъл да разказвам за Борис Христов като за учител. Абсолютно категорично той изпълваше понятието „педагог” във всички аспекти на значението на тази дума. Съвсем не става дума само за техническите упражнения, с които сме свикнали да отъждествяваме вокалните педагози в България. Забележително бе търпението му и стратегическата му поносимост към несъвършенствата на нашата младост. При това, той бе един човек, категорично непонасящ грешките, произлезли от леност или немарливост! Изключителността на нашето общуване с него се състоеше в една възпитателна и всеобща в житейски смисъл сила на личността му, която той отдаваше безрезервно и с пълна страст.
Нашият малък клас се състоеше от млади и все още неопитни певци, непреминали през сцената – сопраното Мариана Цветкова, басът Петър Коновски (той не продължи да работи като изпълнител), забележителният тогава с качествата си баритон Венцислав Динов (сега солист на Музикалния театър в София), а аз бях там, сред надарените и вече завършили своето музикално образование, като едно красиво изключение – имах само частно музикално образование и два сезона като хорист в тогавашната Българска хорова капела. Съвсем неслучайно, когато се разделях с Маестрото (както му казвахме всички там), той ме изпрати при пианистката, с която бе записвал част от песните на Гречанинов - Ирина Щиглич със заръката: Да започнеш всичко от начало – с Бах и със стара музика, на която тя е всепризнат специалист, а после да отидеш да завършиш образованието си – най-добре в Лондон или в краен случай в Америка, но никога в Италия. Тази заръка наистина предопредели съдбата ми. Направих точно това, което той ми каза. Когато се срещнахме през 1993 г., месец, преди да напусне този свят, можах да дам своя отчет – продължавам образованието си в Кралския колеж за музика в Лондон.
По стечение на житейски обстоятелства блестящият баритон Венцислав Динов месец след началото на специализацията ни се завърна в България. И ние, тримата последни ученици на Борис Христов, останахме с несгодите на времената на „прехода” в България, които се отразиха на нашето обучение. Стипендиите ни от България по време на ужасната зима през 1990-91-ва бяха спрени и средствата за предвидените в учебната ни програма занимания по вокална техника, италиански език и история на оперното изкуство секнаха. Тогава Борис Христов с присъщата му категоричност заяви, че с нас ще се занимава ежедневно само той! Така недостатъците в програмата на обучението ни се превърнаха в огромното предимство ние да имаме възможността най-дълготрайно и пълноценно да общуваме с нашия единствен учител! За моето почти петмесечно пребиваване в Българската академия за изкуство и култура в Рим съм отбелязал близо 100 учебни занятия с него.
Бих добавил и много ползотворните часове по вокална техника, които имахме с преподавателката от „Санта Чечилия” г-жа Борелли, но също и часовете по произношение на италиански език със съпругата на Борис Христов г-жа Франка да Рензис, някои занимания с г-н Пламен Карталов – тогавашния директор на Академията. Той прояви изключителните си мениджърски качества, за да организира няколко наши концерта по коледните и новогодишните празници извън Рим, благодарение на събраните средства от които можехме финансово да се подпомогнем. Г-жа Франка Христов пое нашата прехрана, като ни осигури обед и вечеря за три месеца от времето на специализацията ни.
Тук ще посоча и коментирам някои съществени препоръки, които Маестрото ни даваше по време на нашите занятия. Записал съм ги дословно в момента на занятието.
Текстът трябва дотолкова да бъде познат, че да излиза като собствена премислена реплика.
Работата върху текста и неговото обличане в музиката беше най-важната посока, по която Борис Христов ни водеше. Това определяше и интерпретацията на произведението – оперна ария или песен. Трябваше най-старателно да преведем текстовете, които пеехме, да бъдат многократно повтаряни в самостоятелната ни подготовка. Заучаването на произведението трябваше да се осъществява на фрагменти, определени от текста – изречения, стихове, отделни реплики. Чрез неговото най-дълбоко осмисляне се постигаше съпреживяването, което осигурява верния път на интерпретацията.
Трябва да се работи, да се повтаря много пъти, докато влезе в гласовете ви и в кръвта ви!
Борис Христов разглеждаше изпяването на текста през погледа на техниката на древногръцкия театър. Музикалната одежда на текста предава емоционалното състояние на героя на произведението – оперния персонаж или лирическия герой на песента. Но тук виждаме и обратната връзка – композиторът е провокиран и вдъхновен от текста, върху който е работил. Затова Маестрото ни внушаваше непрестанно:
Чрез пеенето трябва да се говори!
Вероятно това е изворът на неподражаемия му стил – драматично и проникновено „рецитиране” на текста, което го отпраща в галерията на артистите с мащабно, „бароково” присъствие в изкуството. Той казваше:
Текстът трябва да бъде изпят като поезия.
 
Тогава, по негово внушение, вниманието ми бе привлечено и насочено към песните и вокалните цикли на Мусоргски „Песни и танци на смъртта” и „Без слънце”, които научих там, под неговото ръководство.
Най-важно е текстът да е ясен. Ударенията трябва да са точни. Песента да потече в темпо от самото начало, а тембрите и цветовете не трябва да развалят темпото.
Докато работехме по вокалния цикъл „Без слънце”, Маестрото често се просълзяваше и говореше:
Това са едни от най-любимите ми песни. Те са като хляб за душата и са много добри за гласа. Трябва тези песни да се учат бавно, много бавно, да се мислят и да станат сигурни веднъж завинаги. Научат ли се – те като един товар падат от плещите.
Познавам Борис Христов като изключително емоционален човек. Съчетаваше необяснимо за мен две крайни противоположности на своята чувствителност. Има писмени свидетелства за това му качество от най-ранна младост, затова то не може да бъде приписвано на възрастта му и болестта му. Това съчетание се изразяваше в крайна умилителност, нежност или тъжовна покруса, достигащи до сълзи, които лесно можеха да се превърнат (почти мигновено!) в унищожителни мълнии на гняв, подплатени с гръмотевиците на мощния му глас. Когато сполучехме да изпеем някоя фраза по начина, който той очакваше, трябваше да понесем изпитанието на неговите внезапни сълзи. Но когато уловеше и най-малък признак на леност, немарливост или незаинтересованост, тогава трябваше да понесем мълниеносните удари на неговите упреци. Всъщност, извън работата, в часовете, когато слушахме заедно музика, когато се разхождахме в градината, когато просто разговаряхме, бе кротък, мил, благ и скромен.
Съвсем наскоро открих в моя архив две страници – машинописни копия под индиго, с прикрепена към тях бележка, написана от г-ца Пенка Касабова, негов приятел още от най-ранната му младост: Това дадох за печат във вестник „Култура”. Останах изненадан да прочета фрагменти от мое писмо до нея, написано на 28 юни 1994-та – година след смъртта на Маестрото. Ще предложа някои от тези откъси, за които Касабова във въведението казва:
„...Струва ми се, че Пламен Бейков е схванал много важни качества от духа на Борис Христов, както и неговите прояви като музикален педагог. Смятам, че не е излишно да се огласят тези младежки впечатления...”
Е днес, когато „младежките впечатления” са узрели и в много голяма степен са утвърдени от житейския ми и професионален опит, мога да кажа, че ги споделям отново:
Въпреки недоброто си здраве, Маестро Борис Христов работеше сериозно и с пълна отдаденост и любов. Лекциите му бяха свещенодействия. Като истински родител знаеше как да ни щади, как да ни насърчава и амбицира... ... Той проявяваше най-върховна педагогическа и бащинска търпеливост към тогавашната ми младост и недозрялост. Никога не чух от него дума, която да ме засегне. Когато не можех да изпълня нещо, той само ми казваше: „Не се тревожи! Един ден ще можеш! Не бързай!”... ...От висотата на своето съвършенство, той не беше горделив и нетърпелив, проявяваше истински човешки добродетели. Той излъчваше някакво естествено достойнство, но беше скромен и никога не се изтъкваше. Гласът му, маниерите му, отношението му към нас и другите ни действаха облагородяващо, възпитателно... ... Борис Христов беше чист човек, горд, но и смирен, високо културен, но и скромен, разумен и с ясни цели и представи какво трябва да се върши в Академията в Рим. Всеки, който влиза там, трябва да притежава тия качества. Пример от Борис Христов може да се взима и дълго след смъртта му. Така той ще бъде винаги главният учител и педагог и трябва да бъде!... ... Всеки студент, който отива там, трябва да познава живота му, творчеството му, поведението му и да се учи от тях. Там, в Рим, сред книгите му, вещите му, картините му, портретите му, сред гласа му има какво да се попие и винаги ще има... Тъй както Маестрото се бе „сродил” със своя идеал Шаляпин, тъй всеки студент от Българската академия в Рим трябва да се „сроди” с Маестро Борис Христов!...
---
Днес Българската академия за изкуство и култура вече не съществува. Някогашният й дом в момента е Българският културен институт в Италия. Дори не носи името на великия българин, който подтикна българската държава да го изгради... Все още духът му е там. Не знам до кога...
Жално е, че няма български студенти, които там да влязат в съприкосновение с него.
А в пространството споменът за неговата Академия още кънти:
Взискателност – сам към самия себе си! Честност в работата! Стремеж към максималното, към най-доброто!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”