Български  |  English

От политика в областта на културата към културна политика

 
- Господин министър, преди доста години, на първата си пресконференция, тогавашният министър на културата Димо Димов заяви, че крайната цел на неговия кабинет е да работи така, щото след време Министерството на културата да стане ненужно. Споделяте ли подобно становище?
- Чудесна метафора, пълна със смисъл. В Европа съществуват два вида политика и два механизма. Единият модел е, условно казано, англосаксонският. В неговата философия е залегнала идеята за културната активност, схващана преди всичко като индивидуална инициатива и форма на изява. В такива страни (Обединеното кралство, например) отсъства въобще институцията Министерство на културата. Културните събития и инициативи се подкрепят и подпомагат от - подчертавам - добре развита мрежа на фондации, асоциации и сдружения, благотворителни организации и прочее. Отделни големи, с национално значение институции (вземете един Бритиш мюзиъм) се субсидират директно от бюджета, макар и в определени граници. В тази система съществуването на културни институции е възможно на основата на остра конкуренция за субсидии и пазарни принципи в реализацията на културния продукт. В нея отмирането и затварянето на една институция е ежедневие. Немислим модел за България, където битката за бюджетната стотинка е кървава.
Другият модел, в който Министерството на културата е натоварено със функциите на регулатор на културни процеси и преследването на определена система от цели, може да се види в страни с унитарни управленски структури, като например Франция, Италия, Гърция - ако гледаме около нас. Този, отново условно наречен, “латински” модел разчита на активното присъствие на държавата в управлението на културата, включително и по отношение на субсидирането.
Специфична комбинация между двата модела е германската система, която комбинира ниска степен на държавно присъствие на национално равнище и тясна обвързаност на федералните структури с културните процеси на равнище провинция.
Всеки един от изброените модели има преимущества и недостатъци, както и допирни точки и области на приближаване един към друг; много и от различен вид са страните, които ги практикуват (включително като икономически възможности), така че тук бих подчертал следвоенната ситуация като основна предпоставка за наличието на културно министерство в страната ни. До 1944 г. у нас съществува единствено Министерство на просвещението.
Видяна от такава перспектива, “ненужността” на нашето министерство следва да бъде определена като процес на разтоварване от функциите му на диктатор в сферата на художествените и естетическите процеси, от присъствието му на администратор в областта на вкусовете и предпочитанията, от ролята на монополист в областта на културното производство. От времето на проф. Димов досега, Министерството е извървяло дълъг път в правилната посока и тази тенденция трябва да остане трайна в поведението на институцията. В смисъл, процесът на „ненужност” е в ход, просто му трябва много време.
 
- Как разбирате Вие задачите на институцията, която ръководите? Като поощряване на производството/създаването на изкуство/културни продукти? Като генериране и използване на механизми за духовен напредък на нацията? Като запазване и популяризиране на създаденото културно наследство?
- Министерството не произвежда култура, нито трябва да произвежда култура. Основната ми теза като министър по отношение функциите на министерството е следната: да вървим от политика в областта на културата към „културна политика”.
В ситуация като сегашната провеждането на една културна политика е изправено пред тежък избор. Той се състои в сравняването, претеглянето и избора на поведение спрямо съществуващи, реални, но и разностранни тенденции. Ще спомена някои от тях именно като трайно настанена различност в културния пейзаж на страната: културни индустрии и изящни изкуства, висока и масова култура, концентрация и липси на културни институти в различни региони, едновременно присъствие на рестриктивни и либерални режими в различни сфери на обществената практика, голям обем на културно наследство и не по-малко значителен дял на съвременна култура. Далеч съм от мисълта да представям тези констатации в аспекта на някакво противопоставяне. По-скоро обратното – всички те са реално съществуващи и ще бъде огромна грешка да се толерират едните за сметка на другите – по-скоро става дума за една даденост, която е характерна за всички европейски страни. С други думи, различността е основата на пълноценното съществувание на културата. В една такава ситуация обаче надвисва опасността от уравниловка (и тя е реална предвид оскъдното финансиране): да даваме на всички по малко! Това е най-голямата опасност, пред която е изправена културната политика на министерството. В това отношение въпросът за “генерирането на механизми за духовен напредък на нацията” изглежда натоварен с непосилна претенция по отношение на министерството. Става дума по-скоро за процес, който обхваща и образованието, и стандарта на живот, и икономическите проблеми на населението, и комплексните ценностни и поведенчески характеристики на обществото. В този смисъл, както производството на културни продукти, така и разпространението им, както подкрепата на иновациите, така и вниманието към традиционните културни практики следва да срещнат своите форми на подкрепа. С допълнението, че това е материя, в която свой дял имат и Министерството на образованието, Министерството на младежта и спорта, неправителственият сектор.
Министерството на културата трябва да поеме своят дял, като фокусира усилията си върху теми и сюжети, обединяващи всички тези структури. Например, европроектите и програмите за регионално развитие се подбират така, че да осигурят поле за изява и на останалите участници в този общ процес. На свой ред, усвоените средства по международните програми освобождават ресурс, който получава друга насоченост и в не малка степен това помага да се избегне споменатата по-горе уравниловка. Това, което трябва да е ясно обаче, е, че става дума за дълъг процес, който върви със скоростта на най-бавно променящия се сектор. Не може да очакваме радикални промени за кратки срокове, особено когато става дума за промяна на културни стереотипи, понякога тук са необходими и поколенчески промени...
 
- Как оценявате отговорностите, с които е натоварено министерството днес: имате ли нужда от повече (или по-малко) пълномощия за изпълняване на целите си. Например, министерството може (ако може) да влияе само косвено на такива области и процеси (тясно свързани с културата!), като образование, медии, съвременни комуникации, градска среда, културна идентичност на българите в чужбина. В какви области на „културната инфраструктура” държавата може (или трябва) да се намесва (или да влияе)? Вие смятате ли да го правите?
- Досегашната и днешната позиция на Министерството не е сред силно бюджетните, не оказваме голямо влияние върху финансовата или икономическата сфера при акумулиране или разпределение на средства. Затова и необходимостта от по-големи пълномощия е излишна и би представлявала изкушение за поемане на по-голям властови ресурс, без съответните възможности за неговата адекватна употреба.
За да стане по-ясно, ще си послужа с примера на Министерство на културата и комуникациите на Франция. Поставянето под една управленска шапка на културата и комуникациите в тази страна не е случайно. Франция е успяла да извърши един много важен акт от гледна точка на своята културна политика – балансирано обвързване между нуждаещите се от значителна субсидия „високи” изкуства и културните индустрии (това е контекстът на комуникациите в пълномощията на министерството). Постъпленията, получавани от културните индустрии, участват и подпомагат в значителна степен онези сектори на културата, които са предимно губещи, но същевременно престижни от гледна точка на съществуването на “високата култура”. Изглежда много примамливо като пример за подражание, но никак не съм убеден, че едно механично прилагане на такъв опит би довел до позитивен резултат. Какви са възможностите на нашите културни индустрии по отношение натрупване на достатъчно значим финансов ресурс – това е въпрос, на който е трудно да се отговори дори и от гледна точка на количеството на този вид продукти. Сравним с обема на привнесената отвън такава продукция, националният ни дял може да се окаже такъв, че по-скоро да спъва, отколкото да подпомага други сектори. Ето защо стратегията по отношение взаимодействията с близките до културата сектори, като околна среда (природна и урбанистична), образование, нови технологии и пр. би следвало да бъде косвена. С пояснението, че тази косвеност не означава дистанциране, а по скоро обратното - интегриране в проекти и схеми с участието на повече от един сектор и/или субект на реализация. Дигитализацията на културното наследство и на музейните колекции, на съвременната урбанистична среда, например, е илюстрация за подобни възможности, без съответните дейности непременно да преминават под шапката на Министерство на културата. Добрата културна политика следва да търси по-малко администриране и повече сътрудничество, включително и от области, които са извън конкретните периметри на отговорностите на министерството.
Същевременно, схващам част от въпроса ви и в следната посока: многократно сме подчертавали ролята на културата за интелигентен, устойчив и приобщаваш растеж, в съответствие със заключенията на Съвета на Европейския съюз относно приноса на културата за изпълнение на стратегията „Европа 2020“. Както на национално, така и на европейско ниво, трябва да се предприемат енергични действия, за да бъде културата в центъра на политическото внимание, а не само в периферията му. Улисани в ежедневието на прехода и търсейки изход от тежката икономическа и финансова криза, ние като че ли не забелязвахме бурното развитие на един цял отрасъл – културните и творчески индустрии. Освен че те все повече заемат своето място в нашия живот, те дават и своя принос в утвърждаване на иновации и нови професии за много хора, особено сред по-младите, допринасят съществено за икономическия растеж на България. Тези явления не могат да не бъдат забелязани, анализирани и използвани в политиките на държавата и местните власти.
Във време на криза културата е не само „духовна храна”, а сериозен фактор за възстановяване икономическия статус на обществото. Икономическата криза постави българската икономика пред редица изпитания – съкращаване на публичните ресурси, увеличаване на безработицата и намаляване на заетостта, намаляване на икономическия растеж. Но резултатите относно икономическия принос на изкуствата, културните и творческите индустрии, културното наследство и културния туризъм поднесоха приятна изненада. От 36 икономически сектора в българската икономика, културата заема осмо място по добавена стойност и се нарежда пред традиционно приоритетни сектори за българската икономика. По данни от 2011 г. културните и творчески индустрии представляват 4,5% от БВП в Европейския съюз и 3,8% от заетостта в Европа. Дори в периода на същинска икономическа криза, в България културата реализира постоянна положителна динамика и растеж на един от най-важните икономически индикатори както на европейско, така и на национално ниво - увеличаване на заетостта и разкриване на нови работни места. Заетите в областта на културата са 3,6% от всички заети в българската икономика. Икономическият принос на сектора е между 3,8 - 4%, като сред водещите двигатели на увеличаване на добавена стойност в икономиката са културното наследство и филмовата индустрия, което безспорно говори за един сериозен растеж в национален мащаб.
Всички тези анализи и данни налагат извода, че културата, културните и творчески индустрии, културното наследство и културният туризъм са сектор със сериозна икономическа значимост и положителна динамика. Ето защо този факт не бива да се пренебрегва и секторът трябва да бъде изведен като един от приоритетите на българската икономика и националната политика като цяло.
От друга страна, не мога да отмина проблема с онези области, в които ролята на Министерство на културата ще продължи да бъде основна. Това са преди всичко разрешителните режими – от износа и вноса на културни ценности до авторското право или регулациите, свързани с недвижимите паметници на културата. Тук, за съжаление, има много въпроси, които са нерешени, или пък такива, които водят до открито конфронтиране с нормалната житейска практика, поради което голяма част от усилията на министерството са насочени именно натам. В момента промените в Закона за културното наследство са в процес на оживен, дори разгорещен дебат. Така или иначе, сфери, в които пряката намеса на министерството ще бъде нужна и необходима, има достатъчно, включително и такива, свързани с личната ми ангажираност като министър на културата.
- В своята дейност, предполагаме, Министерството на културата има и непосредствени, и далечни цели. Какви са далечните цели, които си поставяте? По време на предишното правителство се говореше за приемане на Национална стратегия за развитието на културата. Вие ще продължите ли работата по нея?
- Един от основните приоритети на Министерство на културата е приемането на Национална стратегия за развитие на изкуствата, културните и творческите индустрии, културното наследство и културния туризъм. Работата по създаването на тази стратегия започна в края на 2011 г. с активното участие на над 30 граждански и творчески организации и над 150 участници от публичните институции и гражданския сектор. Имаме воля и решимост Националната стратегия да бъде изцяло завършена до края на юни т.г. и да бъде подложена на широко публично обсъждане. Ясно се отчита хоризонталният характер на културата и взаимодействието й с други области в икономиката. По същество, тази уникална структура на изготвянето на стратегията позволи отварянето на нова страница в българската културна политика.
В началото на мандата на правителството министерството изготви пакет от краткосрочни и дългосрочни цели, които естествено се стараем да изпълняваме. Сред краткосрочните бих посочил няколко, които вече са реализирани или се реализират: функционално изчистване и преформулиране на някои от задачите на звената в министерството, разширен обхват на срещите с творческите гилдии и с основните културни институти за очертаване на техните нужди и даване на по-голяма, включително и финансова независимост; експертни консултации с оглед по-силно акцентиране в учебниците на духовните достижения на нацията при позоваване и разясняване на културната, етническа и верска пъстрота в България като част от европейското многообразие и пр. Не се съмнявам, че по-интересната за вас и читателите на вестника част ще бъде тази, която е посветена на дългосрочните цели. Тяхната формулировка и реализация трябва да бъде видяна през призмата на две основополагащи постановки: културата, видяна като обединител, и културата като стожер на духовността в държавата.
Струва ми се, че от целия наличен материален и нематериален ресурс, с който разполага българското общество, само културата е тази, която може да изиграе ролята на консолидиращ нацията фактор. Всички други сфери на обществения живот и практика ни срещат с картината на често пъти драматични противопоставяния – ситуация, която води до огромни загуби на ресурси и социална енергия. Като че ли само културата със своята многоликост притежава възможността да създаде условия и база за спокоен разговор както на равнище ежедневие, така и в руслото на висок интелектуален дискурс. Що се отнася до поддръжката на духовността в държавата, това е изискване, което е свързано със самото оцеляване на нацията. За 13 века България е имала периоди без тяло, но никога без дух и вяра. Не иде да спасим тялото, а да изпуснем духа, нали? Споменатите ориентири помагат при подреждането на цели, които без съмнение не могат да се реализират в рамките дори на цял мандат. На тях обаче не бива да се гледа като на абстрактни или утопични твърдения, сочени с устремен напред пръст, те са дългосрочни, но и реални в своите измерения. В това отношение бих споделил такива цели, като постепенна децентрализация на функциите на министерството спрямо културните институции (вж. по-горе твърдението на проф. Димов), обхващане в сферата на културната политика на министерството нови форми на културните индустрии, които с изключение на киното все още са неглижирани. Няма да е безполезно едно преразглеждане на, според мен, изключително слабата концепция за музеите в София, която в момента страда от остра интелектуална недостатъчност. Към това следва да добавя и задължителната законодателна инициатива на министерството, която трябва да върви паралелно с промените от функционален и административен характер. Има достатъчно работа не за един, а за няколко мандата...
- Проблемите на опазването на културното наследство в България очевидно са големи – от библиотеките през частните колекции до архитектурните резервати (колективни паметници на културата). Кои са, според Вас, приоритетни за Вашето управление?
- Това е голям и разнопосочен проблем. Убеждението ми е, че трябва да се реформира целият сектор културно наследство, което означава многопосочна работа най-малкото в три направления - реформа на административната структура, която се занимава с тази материя, реформа в нормативната база, режимите и регистрите на паметниците, промени на правната материя, свързана с паметници на културата.
- Какво става, в крайна сметка, с „Българския Лувър”? Кога трябва да бъде завършен строежът? Ще се обединяват ли НХГ и НХЧИ? Ако да – работи ли се по някаква концепция за обща експозиция? При евентуално обединение какво ще стане със сградата на бившия дворец? Въобще, има ли някакъв общ поглед върху музеите в София?
- Заболя ме устата да говоря и ръката да пиша, че словосъчетанието „БГ Лувър” е обидно по отношение на Националния музеен комплекс. Както се случи да обяснявам напоследък, строежът върви към окончателно завършване – т.е., музеят „става”. Държа да припомня, не без известно чувство на удовлетворение, че необходимото време за превръщането на сградата в нормализирана среда за прием на художествени произведения изтече и параметрите по отношение влажност и температура се стабилизираха.
Сградата, както казах, е пред завършване и според изпълнителя, обектът може да бъде предаден в края на този месец. Това означава, че при нормална работа, през есента на тази година музеят може да отвори врати. Проблеми има – като този с вътрешното обзавеждане, например – но те са преодолими и откриването на новата сграда и експозиция ще бъдат спазени. Отново, без да се старая да печеля време, бих искал да подчертая, че откриването на подобен обект не трябва да бъде съпроводено от неистово вторачване в някаква дата – струва ми се, че за част от медиите това е вече идея фикс. Разбирам много добре злорадството, което немалко хора ще изпитат, ако някаква предварително посочена дата не бъде спазена, но в случая работата е със степен на сериозност, която засяга съдбата на една национална културна институция. Не ми се иска да поставям на карта процеса на нейното изграждане и завършване, който се намира в деликатна фаза. Тя, както предполагате, е свързана и с изграждането на самата музейна експозиция, която също е с висока степен на готовност.
Отказвам да коментирам дори изявления на бивши принципали на министерството, които с простосърдечна безотговорност твърдят, че били оставили „Лувъра” в края на мандата си готов за откриване. Оставало, едва ли не, да се заредят хладилниците с лед за коктейла... Свещена простота!
Концепцията за музея и експозицията гравитира около проблема за обединяването или запазването като отделни институции на Националната художествена галерия (НХГ) и Националната галерия за чуждестранно изкуство (НГЧИ). Тази дилема беше сред първите неща, пред които се изправихме в началото на мандата. Беше ни „завещана” нерешена, както много подобни парливи теми. Експертната група, създадена при предишния министър, практически не работеше. В предишния мандат се е строяла сграда без ясна концепция за музея. Бързам да кажа, че все пак проектантът се е движел от естественото убеждение за създаването на единна музейна структура. На финала общото ни становище беше в посока на единна структура. Логично е. Удобно е. Помислете само за евентуалния дискомфорт при съжителство на две институции в сграда, проектирана за една (вижте ситуацията с НХГ и Етнографския музей в бившия дворец).
Говорих за наследената „остра интелектуална недостатъчност” по отношение софийските музеи. В момента разполагаме с един обект с неизяснена функционална и тематична ориентираност – т.нар. „Музей на социалистическото изкуство”, един недоизграден „Музей на съвременното изкуство”, който още преди завършването си започна да се отклонява от първоначалните си функции, завършващия се – дай Боже! – Национален музеен комплекс и при евентуално сливане на институциите - сградата на бившия дворец (половината). На пръв поглед изглежда комфортно и охолно, но не мисля, че е така! Една от основните причини за това е обстоятелството, че квартал 500 ще бъде предаден от изпълнителя, без да е изградено Южното крило! Според проекта, именно там се предвижда да бъде построено онова, което липсва най-много на галерийната структура на столицата - съвременно оборудвани помещения за временни изложби. Повечето хора (включително и такива, които са заемали министерското кресло преди мен) си представят правенето на изложба доста наивно - няколко пирона и чук, окачваш картината и готово! Но когато от музея „Гети”, например, ти поискат годишната разпечатка на диаграмата на температурата в изложбената зала или не одобрят пожарната система, защото работи с течност, а не с инертен газ(!), нещата вече не изглеждат толкова прости. Та проблемът за изграждането на крилото Юг остава и можем само да се чудим защо проектът е тръгнал, след като финансовото му обезпечаване е било предварително заложено с орязване на около една четвърт от цялата необходима сума.
При тази ситуация, намирам за уместно да се разсъждава в няколко посоки - очевидно преосмисляне на статута и функциите на т.нар. Музей на социалистическото изкуство, довършване на Музея на съвременното изкуство и освобождаване на площта на Двореца за толкова необходимите големи и престижни изложби. Впрочем, там предстои в скоро време да бъде показана именно такава изложба - 80 скулптури на Роден.
- Каква ще е съдбата на Несебър? Неговият статут на световен паметник на културата е пряко свързан със сериозни ангажименти на държавата - освен да изработи правила, по които там да се води строителна и стопанска дейност, тя трябва и да следи за стриктното им спазваме. Такова нещо не се наблюдава. В същото време, паметникът е заплашен от преминаване в листата на застрашени паметници, тоест, да му бъде отнет сегашният статут.
- Съдбата на град Несебър е свързана с хилядолетната богата история на един жив град и зависи от волята на жителите му, местната власт и държавата. Всички тези субекти имат своите ангажименти и компетенции във връзка с осигуряване на устойчивото развитие на световната културна ценност според трите основни принципа – икономическо развитие – социално равновесие – опазване на околната среда, в т.ч. и на културното наследство.
Към настоящия момент се обсъжда предложението на Националния институт за недвижимо културно наследство за определяне на териториалния обхват и предписанията за опазване на археологическия резерват. В Специализирания експертен съвет за опазване на недвижимите културни ценности се направиха допълнителни предложения за разширяване на границите на археологическия резерват, което наложи формирането на специализирана експертна комисия, която да изготви становище. Становището е готово и предстои неговото обсъждане.
Междувременно, на 30.04.2014 г. в Несебър проведох среща с г-н Николай Димитров, кмет на община Несебър, по проблемите на опазване на „Старинен град Несебър” и предстоящата процедура по съгласуване и приемане на проекта за План за опазване и управление на недвижимата културна ценност. На срещата припомних, че до момента в Министерството на културата не е постъпвал отговор на три наши писма с искане за изразяване на официално становище на Общински съвет Несебър по предложенията на междуведомствената комисия във връзка с актуализацията на статута на „Старинен град Несебър” по реда на националното законодателство. За такова становище са настоявали и представителите на общината в комисията, която го е включила в своите решения.
Становището на Общинския съвет е необходимо и във връзка с продължаване на процедурата по съгласуване и приемане на проекта за План за опазване и управление на „Старинен град Несебър” и докладване от страна на България в Центъра за световно наследство към ЮНЕСКО за напредъка по мерките за опазване на световната културна ценност. Тук е необходимо да отбележа, че не съществува непосредствена опасност от включването на града в списъка на застрашените ценности, а още по-малко - от загуба на статута като световна културна ценност. Вярвам, че Центърът за световно наследство ще разбере вниманието, с което подхожда държавата към тази тема.
В тази връзка от значение е да се обърне внимание и на още два съществени аспекта в проекта за План за опазване и управление на „Старинен град Несебър”, по които очакваме Общинският съвет да изрази становище, а именно: община Несебър да заяви своята готовност за финансиране по конкретните дейности с посочен размер на средствата, предвидени в едногодишния и петгодишния план, и предложението за приемане на специален Закон за опазване и развитие на „Старинен град Несебър”.
В заключение искам да отбележа, че Министерството на културата се отнася с изключителна отговорност към опазването на Старинен Несебър и ще положи всички усилия да осигури такъв управленски модел на културното наследство, който да гарантира разкриването на пълния потенциал на ценностите за социалното и икономическото развитие на града в интерес преди всичко на неговите граждани.
- Как гледате на резултатите от проведената от предишното правителство реформа в българските театри? Каква, според Вас, беше нейната цел – да повиши качеството на театралния спектакъл, да реши някои социални проблеми на театралните дейци или да създаде видимост за интерес на зрителя към театралния продукт? И един по-общ въпрос – много ли са, малко ли са държавните театри за територията на България? Колко са сред тях тези в предлетално състояние, тоест, почти „умрелите”, и другите, в които има перспектива за живот? Имате ли идея нещо да промените в организацията на театралното дело, възможно ли е тя да бъде оптимизирана?
- Допускам, че всяка реформа се прави с цел да се подобри работата на една институция, та даже и да става дума за театрите. Вероятно, когато е седнал да мисли как да подобри организацията на работата на българските театри, екипът на предишния министър е имал най-добри намерения. Вероятно са искали да оптимизират разходи, като в същото време увеличат приходите от билети и субсидии, което да доведе до повече зрители, от една страна, и по-добре платени артисти, от друга.
Вместо това, в резултат на тази реформа сварихме едни зависими от волята на правителството институции, чиито директори бяха превърнати в администратори и счетоводители, губещи си времето да пресмятат от колко стола в залата колко лева могат да изкарат този месец, че да си вържат бюджетите.
Казвал съм не веднъж - изкуство се прави с пари, да, но първо и преди всичко с идеи. Ако главата ти е заета с кърпене на дупките в джоба, трудно се играе Хамлет... И се стига до едно надлъгване между директорите и министерството, което в никакъв случай не пълни зали и не създава изкуство. И като не идват зрителите, театърът умира...
В крайна сметка, виждате, че успяхме да увеличим субсидията, но колко от театрите са живи, „дишащи” организми - това е друг въпрос. Това никога не е било въпрос само на пари, даже не и само на организация - трябват идеи, трябва талант и желание за работа.
Много или малко, театрите са толкова, колкото обществото ни е в състояние да ползва. Употребявам нарочно тази материалистична дума "ползва", защото искам в понятието да включа всички аспекти на изкуството театър - от сметките за ток и парно до възможността да покажем в пълния му блясък едно представление, да създадем един талант, да поканим световно известен режисьор или актьор... Това става с добра организация, организацията се подобрява с реформи, с промени, с опити и грешки, ако трябва.
- Киното, както се знае, е индустрия, която предполага сериозни инвестиции. Има ли, според Вас, държавата нужда от тази „индустрия”? И ако да - как Министерството смята да отговори на нестихващите искания на кинодейците?
- Както и в театъра, кино се прави с идеи, организация и пари. Понякога много, много пари. Политиките на държавите от ЕС са тази индустрия да се субсидира поради невъзможността толкова разноезична среда да произвежда продукт, конкуриращ се с холивудския, а напоследък и с продукцията на азиатските държави. Всяка страна отпуска субсидии за кино в рамките на собствения си бюджет и България няма как да е изключение. Проектите винаги ще бъдат повече, отколкото ще сме в състояние да платим.
Затова кинодейците трябва сами да вземат инициативата във финансирането на идеите си - извън средствата от бюджета, съществуват толкова други начини за финансиране на изкуство! Да оставим настрана частното финансиране, защото мнозина вече видяха какво ходене по мъките може да е то.
- Не мислите ли, че е крайно време министърът на културата да поеме отговорност и да назначава лично ръководителите на националните културни институти? А не да продължи да толерира отдавна компрометираните „подредени” конкурси...
- По този въпрос няма угодия! Сигурен съм, че каквото и да се направи, както и да се съставят комисии, конкурси, сложни процедури, обществото ще остава изпълнено с подозрения и съмнения и възраженията ще валят от всички страни. Откровено казано, личното назначаване на ръководителите на националните културни институти също ще предизвика остра, а дори и още по-бурна реакция. Не съм се занимавал с такъв вид статистика, но ако си представим една повишена динамика в смяната на политическите кабинети, опасността смените на тези ръководни постове да се извършва със същия ритъм би била още по-голяма, а това не е добре за подобен вид институции. Те се нуждаят преди всичко от спокойствие и ритмичност в работата, а бурните и чести смени на управлението им няма да им бъдат от полза. Все пак не забравяйте, че дори и при спечелен конкурс, министърът има юридическата възможност да не се съобрази с крайното решение на комисията по конкурса. Това не се е случвало досега, струва ми се, но все пак следва да се има предвид...
- И накрая – ако приемем, че културата създава нормите, според които живеем, а изкуството ги утвърждава (или по-често подрива), съществуват ли в момента културни норми, които изкуството да проблематизира?
- Струва ми се, че това е по-скоро теоретичен въпрос, който донякъде излиза извън рамките на този разговор. Какво от това, че изкуството утвърждава или подрива някакви културни норми; може ли това да бъде определено априорно като нещо позитивно или негативно? Мисля, че е некоректно да се разсъждава по този начин. Изкуството проблематизира света на човека и това е негова изначална функция. По-скоро бих се безпокоил, ако изкуството не е в състояние да прави това, защото тогава това ще означава отсъствие на нещо много съществено - липса на профетическа мощ. И в изкуството, и в културата съжителстват две паралелно работещи тенденции - иновативна и репродуктивна. Какви са взаимодействията между тях е невъзможно да се проследи; по-скоро ние срещаме завършени резултати, които се опитваме да вместим в класьорите на нашите собствени разбирания за култура и изкуство. Нека да не превръщаме тези класьори в хербарии, а да останем в будното очакване на нещо ново и непознато...
Въпросите зададоха Копринка Червенкова и Христо Буцев
15 май 2014 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”