Български  |  English

Чочо Попйорданов – прекрасният дивак

 
На 12 май 2014 в Народния театър „Иван Вазов” се състоя премиерата на книгата на Иван Попйорданов „Писма до сина ми Чочо” (издателство „Сиела”, София, 2014). Събитието бе обявено за фоайето, но присъстващите напълниха голямата зала. За нелепо загиналия Петър Попйорданов-Чочо (11 юни 1964 – 5 май 2013) и книгата първи говори Иван Попйорданов: „Опитах се да се абстрахирам от огромната опасност един баща да идеализира образа на своя син. Надявам се, че съм избегнал тази грешка”. После взеха думата Захари Карабашлиев (главен редактор в „Сиела”), филмовият критик Геновева Димитрова, председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев, режисьорът Александър Морфов. Ето част от думите му: „Той беше буен, непредвидим, непоносим, лекомислен, прекрасен дивак - във всички цветове на дъгата. Винаги ме е поразявал с дълбоката си мъдрост. Стигаше до бездни, до които аз никога не съм успявал да се докосна”. Морфов извика на сцената актьорите от „Хъшове” и всеки от тях спонтанно импровизира на тема „Чочо”. Беше и трогателно, и смешно. После светлините угаснаха. На видеостена изникна самият Чочо в колаж от разни роли и представления в Народния театър, озвучен с гласа му от радио-интервю и песента „Плачете, момичета - той се ожени”, и завършил с „Хъшове” и „очаквайте продължение”. Още преди края залата се изправи на крака и аплодира Чочо поне три минути. Премиерата на книгата се превърна във вълнуващ спектакъл, адекватен на виталността на актьора.
 
Тук публикуваме текстана Геновева Димитрова, прочетен на премиерата.
 
Скъпи Иване, благодаря ти за книгата! С физиономичната корица, в 100 страници и 10 сегмента, тя обема не само харизматичната, талантлива и ранима същност на без време отишлия си син, но и тази на невероятния му баща (и джинс). Трите думи, с които бих я характеризирала, са безутешност, благородство, благодат.
Все още ми е мъчително да говоря за Чочо в минало време. Затова ми позволете да прочета думите, които съм написала за забележителното му място в българското кино.
И в живота, и на екрана той е един от най-осенените и най-щури хора, които съм срещала. По повод раздялата с него преди година, Людмил Тодоров го описа прекрасно: „За разлика от своя герой в „Льохмана”, Чочо никога не дойде на себе си. Той беше рядко вдъхновен и изперкал човек. Скоро го чух да казва в едно интервю, че енергията на хората не изчезва с тяхната смърт, а остава тук, на земята. Напълно го вярвам, когато си мисля за него“ (вж. Култура”, бр. 18 от 2013).
Близо 40-те екранни превъплъщения на Чочо за 26 години артикулират хаоса в душата и обществото.
Хашлашки хубав, експресивен – от усмивка, през жест до глас, с неустоимо тъмен поглед, той съвсем млад връхлетя на екрана, за да го освежи с градско неглиже – независимо дали е с очила и вдигната яка на ученическо сако, с кожено яке и алаброс или гол със зализана коса. Екранното му присъствие е смесица от интелигентска динамитност, безпардонна киногеничност и безпределен енергиен капацитет. И беляза доста от филмите, създадени между края на 80-те и средата на 90-те.
Чочо ни заплени още с появата си в два филма за младежкия бунт: зрителският феномен „Вчера” и естетското предизвикателство „А сега накъде”. И моментално даде знак за различност – омайно съчетание от харамийска стихийност и космополитен шик.
Неслучайно се снима в някои от нонконформистките дебюти от 1988-90 – ефектното му излъчване е колкото финяшко, толкова и нагло чувствено, а това вече е повод за работа отвъд видимостите. Неудовлетворението на младите автори, идеологическото им омерзение и психологическа тръпност се материализират в неговото авантюристично-чаровно присъствие – конвулсивно до истерика като управителя на малко кино Лаки в „Екзитус“ на Красимир Крумов-Грец, нахакано до първичност като селския съпруг на Сиси Бойко в „Аз, Графинята“ на Петър Попзлатев, изтънчено до покруса като влюбения финяга Павката, прикован в инвалидната количка в „Тишина“ на Димитър Петков, напористо до романтика като Свежия във втория филм на Людмил Тодоров „Любовното лято на един льохман“... Отраснал в киното и отчаяно влюбен в него, Чочо „влиза“ в различността на тези персонажи с устрем. И в диапазона между обезсърчаваща сърдечност, тарикатски стойки, грубиянски изблици и нежни погледи недвусмислено прозира съучастието на актьора в новото за киното ни кинематографично явление, извадило болезнена неутешимост, драстична искреност, изповедалност насред херметизма на самите филми.
После съумя да отелеси бруталната разправа с комунистическата еротика, още по-после – и с мутренската. Това са водещите теми в киното на 90-те, а постигнатата от Чочо амбивалентност отличава неговите момчета, дори и най-лошите, от останалите – хем героят е противен, хем е магнетичен. Той извади драматизъм и от звяра. Тъй като е актьор не само с хамелеонски дар, а и с изтънчена присмехулност, съвсем естествено бе да играе във филми, протегнали се към почти непосилното за предимно заземеното българско кино занимание с абсурда, при това в различни жанрове: драмите „А сега накъде”, „Нещо във въздуха“, „А днес накъде” (2007) на Рангел Вълчанов, комедиите „Адио, Рио“ на Иван Андонов и „Онова нещо“ на Георги Стоянов.
Някак естествено в началото на 90-те Чочо се превърна в лицето на киното ни – първо сред затворената филмова общност, а после и сред широката публика. А когато в хазартното му препускане от роля в роля, покрай епизодичните дойдоха и главните - гадният граничар Попа с огнен поглед в „Граница“ на Илиян Симеонов и Христиан Ночев, копнежният, влюбен и обречен козар-ахрянин в „Козият рог“ на Николай Волев, истеричният непрокопсаник Иван в „Сезонът на канарчетата“ на Евгений Михайлов, Сина сред бащини безчинства в „Кладенецът” на Дочо Боджаков.., присъствието на 30-годишният актьор доминира на „Златна роза“ 1994 – цели 7 филма, събирани накуп от 4 години. И Чочо заслужено получи уникалната награда за „явление в киното ни“. Но още тогава си даваше сметка, споделял го е с мен, че трябва да се спре, да се огледа... И неудовлетворението му прозираше отвъд купона, който неизбежно създаваше около себе си.
Всъщност иронията е, че тъкмо безхаберността на държавата към културата и в частност – киното, му даде шанс за промяна. От 1996, покрай заетостта в Народния театър, Чочо се спаси от срива на българското филмопроизводство и през БНТ: в шоуто „Клуб НЛО” (1996 - 2004) и в сериалите, от които не се отказа до края („Дунав мост” на Иван Андонов, „Хайка за вълци” на Станимир Трифонов, „Патриархат” на Дочо Боджаков, „Врабците през октомври” на Анри Кулев, „Хъшове” на Александър Морфов, „Под прикритие” на Виктор Божинов, Димитър Гочев, Зоран Петровски). Популярността му стана буреносна. Въпреки че се прослави с Джими от „Дунав мост“ и е неистов като съдбовния си Македонски в „Хъшове“, за мен е особено ценен неговия цветист Жендо Хайдутина в романната екранизация на «Хайка за вълци», беснеещ от невъзможност да живее по своите си витални закони. Чародеен е и селският му философ Паскал във «Врабците през октомври». Но, освен редник Каракочев и сериалите, в телевизията Чочо създаде две свидни роли в жанрови филми на също без време отишлия си Илиян Симеонов, които минаха почти незабелязано: първо беше чудният барабанист в пътуваща рок група с тъмни очила и ярка кърпа на село в своеобразния уестърн „Сомбреро блус” (1999), а после – безскрупулната софийска мутра в екшъна „Ярост” (2002).
И, макар да се мярна колоритно в „Цахес“ (2010) на Анри Кулев и в „Островът“ (2011) на Камен Калев, за мен неволната, дръзка и фаталистична филмова поанта на Петър Попйорданов е Димо в „А днес накъде”. Изтеклите 20 години от „А сега накъде” се бяха отразили на красотата му и дори на уникалния му сипкаво-топъл-секси тембър. Но не и на актьорската му мощ – неизличимо е вглъбеното очарование, с което изрече молитвата „Отче наш”. Спомням си, че по този повод Рангел Вълчанов, светла му памет, каза следното: „Най-трудното нещо е да изиграеш „Отче наш“. Защото е най-трудният текст за произнасяне” (вж. „Култура”, бр. 10 от 2008).
Чочо Попйорданов персонифицира десетки пъти внушения за полет и разпад. Хулигански-чувствената му харизма ревитализира емоционалната фактура на киното ни, независимо от персонажи, жанрове, епохи и дори от качествата на самите филми.
Куриозът е, че, макар да беше идол на киното и театъра, артистичният му път е рамкиран от телевизията в полюсни сериални роли – от далавераджията в „Цветовете на изгрева“ (1987) на Александър Обрешков, който почти никой не си спомня, до жертвеното ченге Момчил Нешев от „Под прикритие”, станал гордост на БНТ.
С всички изиграни роли Чочо се превърна в многоликия и сложен герой на прехода. Гледаме филмите отново и отново. И ще ги гледаме. И, ако миналата година смятах, че това не е утеха, сега някак ми дава кураж. Убедена съм, че Чочовото присъствие няма да се превърне в онази гигантска перушина от финала „А днес накъде“. И книгата, която тази вечер ще разлистите, е силен аргумент. Хайде, стига сме мислили за Чочо в минало време!
12 май 2014 г.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”