Крешендо/декрешендо (музика), брой 19 (3033), 23 май 2014" /> Култура :: Наблюдатели :: Откриване на <i>Софийски музикални седмици</i>
Български  |  English

Откриване на Софийски музикални седмици

 

Нашата журналистика, която счита, че се занимава с култура, нещо не обърна внимание на един факт. Той бе представен с достойнство, но това не го направи по-малко горчив. Сливането тази година на 45-ия Международен музикален фестивал „Софийски музикални седмици” и 19-ия Салон на изкуствата на НДК и добавянето към тях на спектаклите на Софийската опера и балет в обща програма означава само едно – драстична липса на пари. Силите се обединяват, всеки се включва на принципа: „сюрмахът с трудът....учений с умът”. Прескачам цитата за богатия - по времето на класика богатите са били други. Сега е пълна загуба на време да се говори с тях. Особено когато трябва да се дават пари за нещо, което обединява по-малко хора, отколкото може да събере нашата „красавица – арена „Армеец”. Държавата, горката, също я няма. Вместо с пари и присъствие, се представя с кошница с цветя. Не си спомням откога министър на културата не е почерпил и грам музикална култура с посещение на фестивала „Софийски музикални седмици”. Не присъства и тази година. В това отношение традициите се спазват. Всъщност, концертът - честване на 100-годишнината на Борис Христов точно на рождената му дата е подходящ за начало на 45-ото издание на фестивала.
Гала концертът, с който бе почетен великият български бас, явно е подготвян с максимум усилия от страна на Софийската опера и балет. Концерт на баси, драматургически изграден, поведен от аудио и видео присъствието на Борис Христов. Идеята е на акад. Пламен Карталов, сценарият – на Димитър Сотиров, а режисурата бе на Вера Петрова. Така програмата на живия концерт бе поставена в контекста на видеодокумента. С представяне на сериозна част от басовия репертоар. С пестеливо, подходящо аранжирана сцена и осветление. Архивните кадри, които се прожектираха, бяха въздействащи. Повечето от тях бяха много познати, но в залата се усещаше, че хората искаха да ги видят отново, да си ги припомнят. Да чуят легендарния глас с музика и слово. Истинско и дълбоко е преклонението пред мощното изкуство на Борис Христов, тук няма поза, любовта към него не свършва. В съзнанието на българите Христов остана като непостигнат блян. Те никога не го видяха на сцена, не можаха да се приближат до него. Малцина бяха избраните, които го познаваха, които работиха с него, които се учиха от него. И това също запази постоянно мястото на името и личността на Борис Христов на пиедестала, който той си изгради с изкуството си. Преклонението се чувстваше и сред певците Светозар Рангелов, Петър Петров и Ивайло Джуров, Петър Найденов и Бисер Георгиев, ученика му Пламен Бейков и Александър Марулев, Димитър Станчев и Мартин Цонев. Всъщност, сигурно е, че няма певец, който да не се е учил от записите на Борис Христов – и в руския, и в италианския репертоар. В този смисъл изключително интересни (а и непознати) бяха немалкото кадри от късните години на Борис Христов като педагог, дело на Пламен Карталов, който бе първият директор на Българската академия за изкуство „Борис Христов”. Той показа на публиката част от личния си архив, в който са и тези уникални кадри: Борис Христов, преминал през злощастното препятствие на болестта си, с огнени очи и момчешка енергия пее и показва на своите ученици, изисква императивно и се радва с тях. Невероятен документ е и запечатаната от камерата на Карталов среща между Елена Николай и Борис Христов. Какви фигури!
Дали за нас, несъвършените хора, миналото винаги е славно и не умеем да оценяваме настоящето, не знам! Но на концерта не спирах да мисля и за отишлия си преди няколко дни Никола Гюзелев. Не само бе свързан с Борис Христов, не само бе пял с него, бе и директор на Академията. Той бе продължител като артист и певец на идеята за такъв ранг присъствие. За миг затворих очи и си представих какво би било, ако Никола можеше да излезе и да запее, че дори и на късни години. Какво би било! Как би се преобразила тази сцена! Слушаш какво говори за професията Борис Христов и за това какво е да си осенен, за труда и отдаването, за непосилността на певческото битие; и си даваш сметка, че не само тези големи личности остават в миналото, но, за съжаление, и тяхното свещенодействено отношение към работата в музиката, посвещението им, съзнанието им за мисия, за това, че като им е даден такъв талант, те всекидневно трябва да му служат, да извисят личността си до същия ръст. Горчиво си даваш сметка, че говоренето за подобна категория български певци е вече предимно в минало време. И дори святото Многолетие, което всички прави пяха и слушаха, ни отправи пак там - към един съкровен ритуал, който е по-скоро памет, отколкото съ-битие за съвременния българин.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”