Български  |  English

Нужен ни е нов поглед към либералните ценности и политики

 

От каквато и гледна точка да разглеждаме настъпилите промени в Европа през последните години, няма никакво съмнение, че кризата, в която изпадна Европейският съюз, засегна най-тежко „либерализма“ като ценностна система и гражданско-политическа и икономическа концепция.[1] Затова едва ли има по-добър момент от изборната кампания за европейски парламент за едно ново осмисляне на либералните ценности и либералните политики, за един разкрепостен анализ на оптималната роля на държавата (като взаимоотношения държава - пазар в икономиката и държава - гражданско общество в политиката). Още повече, че на предстоящия евровот се очаква да нараснат значително гласовете за крайните националисти, екстремисти и популисти. Има опасност този променен в отрицателна посока спрямо либералната демокрация фокус да доведе до изместване на европейските либерали от традиционното им трето място на балансьор в Европейския парламент между ЕНП и ПЕС.
Още от своето създаване либерализмът винаги е бил под обстрел и от ляво, и от дясно. За левите той е прекалено десен – недостатъчно (социална) демокрация, твърде много капитализъм. За десните е прекалено ляв – твърде много (мултикултурна) демокрация, недостатъчнo пaтернализъм от страна на държавата. Но днес ситуацията в Европа е много по-сложна и далеч надхвърля рамките на този традиционен критицизъм. Застрашени са дори и екзистенциалните основи на либерализма. Все по-усилено се насажда абсурдната теза, че 2008 г. за “либералния” капитализъм е напълно сравнима с 1989 г. за социализма. По този начин се прави опит „банкрутът на банката Лемън Брадърс” да се представи като историческия еквивалент на „падането на Берлинската стена”. Създава се илюзията, че едва ли не двете исторически събития водят до колапса на две по сходен начин неизлечимо болни системи. От тези абсурдни твърдения до т.н. „Трети път” има само една крачка. Когато приемем, че социализмът през 1989 г. се е самодискредитирал, а сега същото се случва и с либерализма, какво по-лесно от това да обединим „добрите” им страни и да наложим един „отлично” регулиран пазар от една социална държава, която ликвидира неравенството, управлява „почтеността” на конкуренцията и осигурява „справедливо” заплащане за всички. Утопична хипотеза, прекалено хубава, за да е вярна... [2]
И добре, че не е. Едва ли има разумен човек, който е чакал падането на Берлинската стена, за да разбере истината за социализма. Още при издигането на стената за всички демократично мислещи хора вече беше ясно, че „реалният социализъм” не е нищо повече от една жестока диктатура с генетично заложен икономически и политически провал. В същото време, от другата страна на стената, либералната демокрация доведе не само до премахване на търговските бариери, но и до безпрецедентна политическа свобода и растеж на икономиката и жизнения стандарт, и то в продължение на вече повече от 60 години. Сигурно за мнозина всичко това ще прозвучи като изтъркано клише, но точно такива бяха политическите реалности от двете страни на Берлинската стена („die Realpolitik”, както казват германците) след края на Втората световна война. „Два свята, единият е излишен”, както се шегувахме по времето на комунизма. И какво сега, някой иска да ни убеди, че и двата свята са излишни и на тяхно място ще измислим нов „трети” свят на „справедливото преразпределение” под социалния патронаж на добрата държава. Не сме ли я играли вече тази пиеса и не знаем ли, че тя никога няма „хепиенд”?
Днес, когато с облекчение и надежди наблюдаваме стабилизиращите симптоми за края на „глобалната” финансова и икономическа криза, е хубаво да си спомним за свободата и отговорността и да се замислим кой беше все пак виновен за цялата исто(е)рия – системата ли (свободната пазарна икономика) или субектите в нея (държавата, банките и инвеститорите). Ето едно мнение на Керстин Функ от Либералния институт на фондация за свободата „Фридрих Науман”: [3]
Държавата не може да действа като заместител на пазара. Това не е нейна работа. Вместо това, тя трябва да създаде законовата рамка, в която „играчите” на пазара могат да оперират свободно на базата на спазването на задължителните за тях правила. Само по този начин е възможна едновременно свободна и лоялна конкуренция. Какво се случи в САЩ? Там инвестиционни банки са оперирали с ценни книжа, чиято действителна стойност е била изключително изкривена от намесата на пазара от страна на държавата.(...) Вместо да гарантира лоялната конкуренция, държавата е причинила деформации и аномалии на пазара, които не е успяла да коригира навреме.
Според специалната комисия към американския Конгрес, съставена да изясни причините за финансовата криза, тя е можело да бъде избегната, ако американските държавни регулатори, мениджърите на корпорациите и инвеститорите на "Уолстрийт" са действали добросъвестно.[4] Комисията обвинява за кризата две американски президентски администрации, Федералния резерв и други държавни американски регулатори, които са позволили да се стигне до пагубна комбинация от ипотечни кредити без покритие и продажбата на огромна част от тези заеми на инвеститорите в съчетание с рисково залагане на ценни книжа, обезпечени точно с тези кредити.
Днес вече не може да има никакво съмнение, че кризата не е провал на либерализма и на либералната пазарна икономика. Либералната политика предполага пазарно общество, в което има ясни правила и антимонополно законодателство, което да предотвратява възникването на неконтролирана икономическа и финансова власт, както и независимост на централните банки. Тези предпоставки или не са били изпълнени в навечерието на финансовата криза, или просто са били системно манипулирани. Конкуренцията е била силно повлияна от страна на държавата поради нейните властови политически интереси (подобни неща могат да се случват не само в България, а дори и в САЩ). Резултатът е изкуствено изкривяване на пазара и е поредно доказателство какви негативни ефекти може да има от нерегламентираната държавна намеса в пазарните събития.
И ако все пак в по-голямата си част ЕС има стабилен имунитет към подобни инфекции, осигурен от върховенството на закона, то в България развитието трудно се подчинява на общоприетата логика за живот по установените правила. За по-малко от една година България има вече трето правителство и е раздирана от граждански протести с откровено антипартиен характер, обществото е поляризирано, мисленето е черно-бяло и за пъстроцветния либерализъм никой не си спомня. Нещо повече, европейските избори наближават със страшна сила, а политиците продължават да словоблудстват. Няма сблъсък на идеологии, политики или икономически възгледи, а битката между партиите далеч не е за ценности или за реализиране на обществени и национални интереси. А ако случайно по някакъв повод стане дума за идеологическо позициониране, единственото, което обединява т.нар. „левица” и „десница”, е органичната им непоносимост към либерализма, гарнирана със сладникави популистки обещания за все по-голяма и все по-важна патерналистична роля на държавата.
Няма съмнение, че след 2009 г. наблюдаваме огромен дефицит на ценностна и идеологическа идентичност на повечето от политическите партии. Свидетели сме на настъплението на една амбициозна и безскрупулна вълна на елементарен национал-популизъм, която първо при премиера Борисов, а днес и при абсурдното реалити шоу на трупата на Бареков и сие достига все по-опасни размери. Целта на лепкавата тиня, която залива политическото и медийното пространство, е замазването, оплюването и в крайна сметка - обезсмислянето на основните ценности на либералния модел на българския преход.[5]
Нямам намерение да правя литературен обзор или анализ на публикациите в българските медии срещу либерализма, но все пак не мога да не спомена, че броят им нараства лавинообразно. Ето само някои от най-провокативните заглавия през последните месеци: „Мьолер ван ден Брук и крахът на либерализма” от Борис Димитров[6], „Неолиберализмът в кръгова отбрана” от Славчо Кънчев[7], „Либерализмът е тоталитаризъм, християнството свобода” от Александър Шчипков[8], „Либерализмът е фашизмът днес” от Вардан Багдасарян[9], „За краха на неолибералната идеология” от проф. Васил Проданов[10], „Историческата динамика на либерализма: от тотален пазар към тоталитарна държава” от Томислав Сунич.[11]
Никой от тези автори обаче не успява да достигне левия социален патос на Петър Волгин. Систематичната „деконструкция” на неговата иначе интересна личност го превърна в един от най-страстните апологети на фанатизирания антилиберализъм. Тук не бих могъл да се въздържа да не цитирам поне един от „най-безобидните” пасажи в „многопластовото” му творчество:
Крайно време е европейските политици да престанат да възприемат пазарните механизми като универсално положително средство. Някога алхимиците са вярвали, че съществува едно нещо, наречено философски камък - субстанция, способна да превръща обикновените метали в злато, да лекува всякакви болести и дори да осигурява безсмъртие. Много днешни политици и обслужващите ги либерални неправителствени организации и всевъзможни тинк-танкове смятат, че именно пазарът е този философски камък. Убеждават ни, че трябва да се оставим на пазарната стихия, която неминуемо ще ни отведе до обетованата земя, където текат реки от мед и масло. Да, някои действително имат щастието да се заселят в този рай. Говоря за привилегирования един процент свръхбогат елит. За останалите 99 процента пазарният философски камък носи единствено допълнително обедняване.[12]
Разбира се, отричането на предимствата на свободната пазарна икономика далеч не е патент само на Петър Волгин. То се съдържа в по-малка или по-голяма степен във всеки антилиберален текст, публикуван във всяка точка на света. Тук специално ще цитирам и до болка известния „медиен колега” на Волгин - Валери Найденов. Неговата „изпепеляваща” страст е плоският данък:[13]
Плоският данък е едно свлачище, което отнася България в небитието и сега ще ви го докажа с факти. “Факт” не идва от fuck, както май са убедени хип-хоп икономистите. Уви, скокът от вярата към знанието изисква лек мозъчен напън. Напънете се. Нужни са само малко събиране и изваждане. Дори не ви трябват умножение и деление, за да видите ясно, че всичко, което ви говорят вече втора петилетка за плоския данък, е чиста лъжа.
На този печален и опростенчески фон на дискусиите, аудиторията, разбираща и защитаваща либералните ценности, продължава да намалява заедно със стопяването на либералните партии и маргинализирането на либералното парламентарно представителство. Добре поне, че все още съществуват някои от толкова жигосваните от Петър Волгин червени къщи, институти за пазарни икономики, центрове за либерални стратегии и десетки други, които от началото на 90-те години на миналия век осигуряваха постоянна експертна поддръжка на либералната икономическа политика на парламентарните мнозинства и правителствата на СДС и НДСВ за постигането на функционираща пазарна икономика, един от основните критерии за членството ни в ЕС. Сред „последните мохикани” на задълбочения либерален икономически анализ са добре познати и непримирими личности (от класически либерали до либертарианци) от академичната, експертната и политическата сфера, като Красен Станчев, Георги Ангелов, Любомир Дацов и много продуктивният и провокативен Владо Каролев.
Както пише Владо Каролев в блога си: През последните няколко години общественото мнение в света масово се обработва от комунисти, социалисти и популисти, че принципите на свободната гражданска и стопанска инициатива в САЩ и Европа са виновни за икономическата криза и те трябва да бъдат обуздани от „благородни и всезнаещи” политици, които да „оправят нещата. За огромно съжаление, точно такива „оправящи нещата” политици доминират днешното управляващо мнозинство в 42-то Народно събрание и избраното от него правителство. Неслучайно това е първият български парламент след 1989 година, в който не са представени нито СДС, нито НДСВ, нито поне някои от техните клонинги. В този парламент просто няма база за нормални политически дебати, в които да се представя и защитава либералната гледна точка. Въпреки че формално партията ДПС е член на Алианса на либералите и демократите в Европа (АЛДЕ), тя е обсебена единствено от клиентелисткото си участие в конюнктурното коалиционно мнозинство с БСП и Атака. [14]
Очевидно точно днес, в посредствената и зловонна политическа и медийна среда, в която живеем след 2009 г., е нужен принципно нов тип защита на либерализма от заливащата го вълна на скептицизъм, популистки десен етатизъм и разюздано левичарство. Или, с други думи, нужен е качествено нов информиран прочит на либералната демокрация и то не при закритите врати на партийната непрозрачност, а при широката публичност на гражданското общество. В по-нататъшните си разсъждения ще се опитам да споделя представите си за една модерна и реалистична либерална (партийна) политика в днешната толкова хаотична и противоречива политическа среда. Отдавна искам да разработя по-подробно тази тема, още от 2003 г., когато попаднах на изследването „Класическият либерализъм. Интелектуални основи” на д-р Разийн Сали, преподавател по международна политическа икономия в лондонското училище по икономика и политически науки.[15] Неговите представи за едно ново осмисляне на ценностите на класическия либерализъм, който си остава най-реалистичен и адекватен политически, и превръщането им в реалистична либерална теория, съобразена с ежедневната политика, ми повлияха много мотивиращо и съм ги използвал при работата ми върху настоящата статия.
В различни обучителни, консултативни и дискусионни семинари и конференции с колеги от либерални политически партии и неправителствени организации сме обсъждали многократно основните ценности на либерализма. Оказва се, че е много приятно и интересно да се дискутира за либерализма, но е адски трудно либералните принципи да се подредят в една прагматична политическа стратегия или партийна програма, чиито ориентации и цели да са съобразени с потребностите на реалната ежедневна политика. Особено в страна като България и във времена като днешните. В този дух, ако искаме да бъдем успешни политици в една модерна либерална партия и искаме да получим политическата подкрепа на либерално ориентираните представители на гражданското общество, академичните и бизнессреди, трябва съвсем целенасочено да отхвърлим идеалистичните представи за либерализма. Те може да са изискана тема за разговори в либерални интелектуални кръгове, но подобни представи остават безнадеждно неподходящи да отговорят на нуждите и проблемите на избирателите в нашия все по-сложен и непредсказуем Европейски съюз.
Има достатъчно примери от развитието на партийния либерализъм в най-новата ни политическа история, които ни дават повод да се замислим много сериозно. Ще обърна внимание само на съдбата на две знакови либерални партии на прехода. Първата е традиционната Радикалдемократическа партия, член на СДС, която бе възстановена след 1989 г. и впечатляваше всички с интелектуалния си потенциал. На политическата сцена обаче РДП „танцува само едно лято”, защото се оказа не конкурентоспособен политически проект (както и цялата коалиция СДС, впрочем), а една химера на създателите си – предимно литератори, ерудити и академични интелектуалци.
Вторият пример е свързан с потресаващата от всяка гледна точка съвременна притча за „Царя и пъдаря” или по-точно - за съдбата на НДСВ, възникнала като мощно национално движение около завърналия се от изгнание последен български цар Симеон Втори и развила се като модерна европейска либерална центристка партия с огромен професионален потенциал. След като в голямата си част този потенциал бе изсмукан от популистите около „Пъдаря” и от какви ли не „реформатори и реформаторки”, станали познаваеми само благодарение на Царя, днес НДСВ се бори да не загуби окончателно мястото си в сериозната политика и да се превърне в обект на бъдещи дисертации и изследвания на амбициозни политолози. Подобни турбуленции тресат повечето либерални партии в югоизточна и централна Европа. В тежка криза са дори и германските либерали, които за първи път в своята история не са представени в Бундестага.
Всички либерали сме единни относно фундаменталното значение на индивидуалната свобода и индивидуалния избор, което отличава либерализма от социализма, консерватизма и националпопулизма. Но тези базисни либерални ценности не трябва да се защитават със средствата на едно кръжочно мислене, а с модерен и прагматичен политически подход. Индивидуалната свобода нито е „дадена от Бога”, нито е принцип на някакъв изначален „закон за човешката природа”, както твърдят различни мислители. Според изискванията на конкретната либерална политическа практика, индивидуалната свобода може да бъде постигната, развита и гарантирана единствено от едно добро държавно управление. Погрешен от политическа гледна точка е и опитът да се търсят прости, универсални принципи, приложими навсякъде и по всяко време. Така се пренебрегват както сложността и многофакторността на политиката, така и дълбоките социални различия по време и място.
Най-многобройните и остри критики днес срещу либерализма са свързани точно с основната му ценност – индивидуалната свобода. За какво става дума? В коментара си „Отвъд либерализма” [16] Веселин Кандимиров пише: Злото, казва Кекеш (става дума за Джон Кекеш, автор на книгата „Против либерализма” [17]), е също толкова мотивиращо човешките действия, колкото и доброто. Когато осигурява свобода на индивида, либерализмът отприщва неограничените му възможности за изява и в двете посоки. Допустима ли е тази равнопоставеност? Дали не трябва възможностите за изява на злото да бъдат предварително ограничени?” Точно това ни дава смелост да приемем изказаната по-горе критика. И наистина, либерализмът допуска същата грешка, като навремето анархизмът: приема без доказателство, че злото в човешките отношения се дължи на външна причина – неавтономните действия на индивида (според либерализма) или развращаващата роля на властта (според анархизма). И че ако тази причина бъде премахната, самата човешка същност ще се промени. Това е „сантиментално фалшифициране на действителността”, според горния автор. Дори беглото познаване на човешката природа ни дава основание да се съгласим с него.
Много важно е в практическата либерална политика да се обърне внимание на факта, че индивидуалната свобода има негативен и позитивен аспект – двете страни на либералната монета. Факт, който се пренебрегва от много анализатори. В първия случай свободата се определя негативно и се обезпечава от върховенството на закона: задължителните правила предписват определени забранителни действия, които засягат ясно очертаната частна сфера и собственост на индивида, за да не става той обект на произволна принуда. Но това все пак му оставя позитивната свобода да действа по всякакъв друг начин, който не е изрично забранен. Доколкото се придържа към закона, той е напълно свободен да „преследва личния си интерес по свой собствен начин”, както посочва Адам Смит. Като действа в личен интерес или в интерес на семейството, приятелите или познатите си, той открива неизмерим по широтата си спектър от настоящи и бъдещи действия, позволяващи му да реализира индивидуалността си във всички сфери на живота. И точно тук е разковничето на успешната либерална политика.
Погледната по този начин, индивидуалната свобода, негативна и позитивна, е фундаментът на свободната пазарна икономика. Това прагматично разбиране за превръщането на индивидуалната свобода в реална икономическа политика трябва да бъде доведено до хората от либералните партии. И то особено днес, когато в разбиранията на управляващите цари пълен концептуален хаос за философията на антикризисната политика. Откъде обаче идва този хаос и къде са концентрирани проблемите?
Очевидно те са свързани с взаимоотношенията между държавата и свободата. Спомням си, че когато се кандидатирах за парламента през 1991г., на предизборния ми плакат пишеше: „Толкова много свобода, колкото е възможно, толкова малко държава, колкото е необходимо”. Тогава бях много горд с тази абстрактна сентенция, но трябваше да мине дълго време, за да мога да осмисля, че „върховенството на закона” е „златното ключе”, с което се определят количествените параметри на „малко” и „много” и се решава кое е „необходимо” и кое е „възможно”. Може би най-разбираемото тълкуване на тези фундаментални въпроси е на Евгений Дайнов в статията му „За ролята на държавата и споровете за либерализма.” [18]В своята същност спорът за ролята на държавата в икономиката не е икономически, а политически. Както твърди Евгений Дайнов, замесиш ли веднъж държавата в някакъв проблем, всичко веднага става политика. И е напълно прав.
Ето няколко специално подбрани цитата от статията на Евгений Дайнов, които обясняват същността и решението на проблема:
Всъщност, спорът вече е решен от самия Милтън Фрийдман – бащата на „монетаризма”, настолен автор на Каролев и икона на „неолибералите”. Малко преди смъртта си Фрийдман си прави публична самокритика за съветите, които е давал на бившите соцстрани в началото на 90-те години. „Трите неща, които трябва да направите”, казваше той тогава, „са – приватизирайте, приватизирайте, приватизирайте”.
Две десетилетия по-късно Фрийдман се поправя: „Трябваше да посъветвам друго – първо въведете върховенство на закона, а после приватизирайте”. Защо този завой? Защото Фрийдмън е впечатлен от факта, че из целия бивш социалистически свят приватизацията вкара ресурс в лапите на мутрите, вместо в честните предприемачи; и породи „приятелски капитализъм”, вместо „свободна пазарна икономика”. Оказа се, че липсата на злото „държава” не е задължително да породи благото „свобода”.
Разковничето, разбира се, е във „върховенството на закона”, споменато горе от Фрийдмън. В случая обаче по-мъдра е Маргарет Тачър. Усетила вятъра на промяната години преди падането на Берлинската стена, тази фурия на приватизацията предупреждава социалистическите страни, вече обсъждащи пазарни реформи, че нищо няма да постигнат, ако започнат реформите, без да имат върховенство на закона. „В икономиката”, казва им Желязната лейди, „както и във всички други сфери, когато няма върховенство на закона, свободата се превръща в свободата на силните да тормозят слабите”.
Разбира се, свободната пазарна икономика, кога повече, кога по-малко справедлива, не е единственият аргумент в полза на свободата в модерния либерализъм. Либералната политика би била ограничена и в крайна сметка, незащитима, ако почиваше единствено и самодоволно върху „икономически” основания. Свободата на индивида не се отнася само до създаването и разпространението на материални блага. В по-общ план тя включва свободата на изразяване и реализация във всички аспекти на живота – политически, икономически, социален и културен, което е и същността на „Отвореното общество”. По този начин либерализмът като система от индивидуални свободи гарантира полезност или се оказва „полезен” както за индивидите, които правят избор, така и за обществото и цивилизацията като цяло. Нерегламентираната държавна намеса в индивидуалните свободи не само възпрепятства, но дори и елиминира тази „отвореност”, като води до едно „затворено общество”. Това, което Фридрих Хайек нарича „Пътят към робството”.
Либерализмът бива постоянно критикуван, че проповядва извънредно крайна форма на индивидуализъм, като обръща внимание единствено на отделните личности, преследващи собствените си интереси. Това е чиста манипулация. Либералите притежават възможно най-голям респект към морала, традициите и конвенциите, въплътени в семейството и гражданските общности, които заобикалят и формират отделната личност. Тези институции на гражданското общество, много от които се намират „отвъд търсенето и предлагането”, са жизненоважните мостове, свързващи свободата и отговорността. Свобода, лишена от „отговорността” на едно гражданско общество, е несигурна и неизбежно се изражда в анархия и своеволие, които на свой ред предизвикват тиранична реакция, смазваща самата свобода. Неформалните механизми на гражданското общество, съчетани с формалните разпоредби на закона, обезпечават необходимите ред и стабилност в обществото, а не показните полицейски акции на министерството на вътрешните работи и прокуратурата.
Тази неразрушима връзка между свобода и отговорност съдържа „социологическите” предпоставки за превръщането на либерализма в реална политика, базирана на активното гражданско общество. Дългосрочният успех на либералната икономика (макроикономическа стабилизация, микроикономическа либерализация и институционална реформа) и на политическата демокрация, както и гарантирането на самата индивидуална свобода, могат да бъдат обезпечени само при наличието на развити институции на гражданското общество. Тези институции включват стабилна средна класа, буржоазна етика на трудолюбие и отговорност, уважение към собствеността и спазване на закона, придържане към етичните норми на доверието и репутацията в стопанските сделки, широк спектър от доброволни сдружения, както и децентрализирано вземане на решения. Политическото ни развитие оттук нататък зависи от това в каква дълбочина ще успеем да осмислим взаимната зависимост между политиката и неформалните институции на гражданското общество.
Модерната либерална политика в никакъв случай не трябва да идеализира отделната личност и да я приема за безгрешна. Тя просто приема, че, макар и склонни към грешки и капризи, за хората е по-добре сами да взимат решенията си в реални ситуации, отколкото глупави, невежи и безобразни управници да ги взимат вместо тях. Либерализмът не е система, разчитаща на „добрите”, а такава, в която „лошите” могат да нанесат най-малка вреда. Модерната либерална политика отчита възможността за сложни допускания за индивида в един сложен свят. Отървавайки се от закостенели и сюрреалистични абстракции, либерализмът трябва да бъде неизменно адекватен на изискванията на публичната политика. Само тогава може да е успешен като политическа доктрина.
Не съществува вродена, предварително зададена хармония между личен и обществен интерес. Спонтанният ред не се самоподдържа „автоматично”, а толкова обругаваната и оплювана „невидима” ръка на Адам Смит със сигурност не е всепроникваща и всемогъща. Икономическият ред не съществува във вакуум, напротив. Той е изцяло зависим от една рамка от политически правила, с което стигаме до темата за ролята на държавата и върховенството на закона.
Либералната политика трябва да отчита, че личните интереси лесно могат да се сблъскат и че груповите интереси, например тези на производители и на техните браншови организации и синдикати, не са непременно съобразени с общественото благо. Ето защо либералните политически партии трябва да защитават преди всичко процедурната справедливост, състояща се от общи правила на поведение, валидни в еднаква степен за всички физически и юридически лица. Тези правила защитават частната сфера на индивида и особено неговата собственост от чужди посегателства. Те са предназначени да осигурят необходимия минимум сигурност, стабилност, предвидимост и почтеност, така че социалното устройство да функционира ефективно. Накратко, справедливостта е върховенството на закона: то поддържа реда в обществото и е абсолютно необходимо за оцеляването и успеха на пазарната икономика и либералната политика.
Нещо повече, либералната представа за справедливост или върховенство на закона следва да бъде ясно разграничена от популярните модерни понятия за „социална справедливост” или „справедливост на преразпределението” Те изискват държавна намеса в частната собственост под формата на целенасочени интервенции в полза на определени групи за сметка на други. Това е нещо, което либералите отхвърлят, тъй като позитивната дискриминация на едни за сметка на други въз основа на произволни политически решения подрива върховенството на закона, чиито общи правила за поведение следва да гарантират равнопоставено, т.е. недискриминационно третиране пред лицето на закона. Поуката в този случай е, че не може да има функционираща пазарна икономика без наличието на цялостна рамка от прозрачни и конкретни общи правила за поведение, която да бъде изградена и прилагана ефективно от една независима съдебна власт.
Либералите вярват в три основни функции на държавата: 1) защита на страната в международните отношения; 2) правораздаване, налагане на общи правила за поведение в защита на собствеността и договарянето, както и предотвратяване на принудата и измамите; 3) обезпечаване на „обществени блага”, основно социална подкрепа за онези, които не са в състояние да се погрижат за себе си. Модерният либерал би характеризирал длъжността на държавата като един безпристрастен „арбитър” или „рефер”, който налага „правилата на играта”, но не бива нито да се намесва в самата „игра”, нито да задава предварително или да подпомага резултата от нея, както се опитваше да прави предишното правителство на Бойко Борисов и се опитва сегашното на Пламен Орешарски.
Въпреки съществените разлики, в много отношения политиката е аналогична на икономиката. Политиката, също като икономиката, се характеризира с конкуренция, особено по време на предизборните кампании на политическите партии. Също както икономическата система представлява гъста мрежа на сътрудничество, предназначена да се грижи за материалните потребности на обществото, политиката в голяма степен се явява съвместно създаване и прилагане на закони, чиято цел е обществената полза. Тя предполага „интелигентен” колективен дебат или обсъждане на функциите и задълженията на държавата и как тя може да служи на общото благо.
Либералите винаги са се стремели към „управление чрез обсъждане”. То може да съществува само в рамките на едно ограничено държавно управление и може да се постигне чрез участие на законодателната и изпълнителната власти при въвличане на разнообразни елити и интереси от гражданското общество. По този начин може да бъде установен консенсус или достатъчно широко мнозинство, което да гарантира върховенството на закона и да го адаптира към променящите се обстоятелства.
Ако обаче държавата се впусне отвъд ясно очертаната си програма и се ангажира с всевъзможни собствени и произволни интервенции, то тогава няма възможност за интелигентно колективно обсъждане. Когато административните действия на държавата придобият свръх пропорции, намалява значението на законодателната власт, неспособна и несклонна да контролира действията на изпълнителната, а съдебната система на практика не е способна да осъществява надзорната си функция по гарантиране на върховенството на закона.
Успоредно и в съчетание със „свръхдържавата” се зараждат организирани групи по интереси, чието намерение е не да произвеждат допълнително богатство, а да преразпределят наличното. Преразпределение с участието на олигархични клиентелистки структури, неефективни предприятия, търсещи държавна закрила срещу по-ефективната конкуренция, синдикати, стремящи се да елиминират конкуренцията на пазарите на труда, всичко това е мощен и мътен процес, произтичащ от политическото могъщество на организирания интерес. Тайното договаряне между държавата и организирания интерес, голяма част от което остава умело скрито от погледа на обществото, се е превърнало в повсеместно разменно средство в политическата дейност, като по този начин се заобикалят и прескачат интелигентното обсъждане на законите от законодателната власт и ефективното контролиране на тяхното прилагане от съдебната. Тук на това поле трябва да се състои голямата битка за завръщане на либерализма на политическата сцена!


[1]Аспарух Панов: Популизъм след либерализма, Култура - Брой 25 (2687), 29 юни 2012. Актуализиран вариант бе представен на семинар на Европейския либерален форум в София, на 4 и 5 октомври 2013 г.
[2]Anthony de Jasay: „Mühsam weiter auf dem DrittenWeg“, Frankfurter Allgemeine Zeitung, 24. Dezember, 2008
[3]Kerstin Funk: „Neoliberalismus – Hintergründe und Wahrheiten über einen gern geschmähten Begriff”, Publikation der Friedich Naumann Stiftung für die Freiheit und des Liberalen Instituts, 2009. https://shop.freiheit.org/webshop/download?DOCID=22984&ID=P2@203  
[4] Белият дом и Федералният резерв бяха уличени за финансовата криза. http://www.segabg.com/article.php?issueid=8181&sectionid=4&id=0000801
[5] Аспарух Панов: „Българската политика като фарс”, Култура - Брой 3 (2709), 25 януари 2013
[6] Борис Димитров: „Мьолер ван ден Брук и крахът на либерализма”. http://members.tripod.com/~konservativen_forum/rev/van_den_bruk.html
[7]Славчо Кънчев: „Неолиберализмът в кръгова отбрана”, http://duma.bg/node/68318
[8]Александър Шчипков: „Либерализмът е тоталитаризъм, християнството свобода”, http://glasove.com/komentari/31355-liberalizmyt-e-totalitarizym-hristiqnstvoto-svoboda-chast-1
[9]Вардан Багдасарян: „Либерализмът е фашизмът днес”, http://literaturensviat.com/?p=82000
[10]Васил Проданов: „За краха на неолибералната идеология”, http://avtorski.pogled.info/article/44660/Za-kraha-na-neoliberalnata-ideologiya#ixzz2sutYCskO
[11]Томислав Сунич: „Историческата динамика на либерализма: от тотален пазар към тоталитарна държава”, http://geopolitica.eu/drugi-statii/1476-istoricheskata-dinamika-na-liberalizma-ot-totalen-pazar-kam-totalitarna-darzhava
[13] Валери Найденов: „Как изхвърлихме 10% БВП на боклука”, http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=3254752
[14] Аспарух Панов: „Накъде през 2014-а? Нагоре или надолу?”, Култура - Брой 2 (2751), 17 януари 2014
[15] Dr. Razeen Sally: Classical Liberalism: Intellectual Foundations“, http://www.proconservative.net/PECAPoliticalPhilosophyLiberalismSally.shtml 
[16] Веселин Кандимиров: „Отвъд либерализма”, http://kandimirov.com/tekushti/260-otvad-liberalizma.html
[17]Джон Кекеш: «Против либерализма», изд. «Критика и хуманизъм», 2001
[18] Евгений Дайнов: „ За ролята на държавата и споровете за либерализма”, http://e-vestnik.bg/17824/za-darzhavata-i-sporovete-za-liberalizma/

 

още от автора


4 - 04.05.2014 06:17

"Голямата" държава - единствена надежда, май :) ;)
От: zanzibar
... изложеното от г-н Панов впечатлява ...

според мен източник [4] не е много качествен, обаче... Факт е, че финансовата система на САЩ е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО дерегулирана. Моят източник е: After the Music Stopped: The Financial Crisis, the Response, and the Work Ahead by Blinder, Alan S.

Възможно е "свободен пазар" за който се подразбира от написаното по-горе, да е съществувал някога преди да се родя... В момента нещата изглеждат като че държавата е взета за заложник от корпоративни интереси, и "свободния" пазар е заместен от добре смазана бърократична корпоративна машина. Източник:The New Ruthless Economy: Work and Power in the Digital Age (Century Foundation Books (Oxford University Press... by Head, Simon както и изторията на процеса за изчезване на "свободния пазар" - The Visible Hand by Chandler Jr., Alfred D.
3 - 01.05.2014 18:16
От: Доротея Павлова
Аспарух, Панов, без да познавамбиографията ви съм готова да се обзаложа, че сте на хранилка към някоя либерална фондация. Много подценявате аудиторията като под формата на научни тезиси ни пробутвате най-долнопробни идеологеми. Имам само едно колебание бил ли сте член на БКП?
2 - 01.05.2014 15:26

liberalizam ili neoliberlizym
От: Mariana Kolova
Zabelezhitelno e NEspomenavaneto na neoliberalizma, osven v edin ot citatite.
chast ot liberalniyat elektorat v Evropa e izpraven pred problema kak da glasuva za klasicheski liberalizym bez nevolno da podpomaga neoliberalizma.
1 - 29.04.2014 14:46

Анархизъм и либерализъм
От: ясминка
Само няколко въпроса. Колко либерално е, да се печели от болни хора и производство и търговия с оръжия? Какъв "избор" дава пазара, ако 50% от населението е изключено от икономиката? Колко години ще изкара планетата, ако глобалната икономика расте с мечтаните 3% годишно?
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”