Габриел Гарсия Маркес (1927 –2014)
Как се пише след Сто години самота
Много години по-късно, пред празния лист на своите мемоари, Габриел Гарсия Маркес щеше да си спомни деня, когато получил от дядо си дебела книга. „Тя знае всичко – казал му той – и никога не греши“. „Колко думи съдържа?“, пита малкият Габо. „Всички!“
Когато подаряваш речник на дете, даваш му познание и оръжие за бъдещите му житейски битки. Но едва ли полковник Николас Маркес (1864-1936 г.) е знаел, че един ден „неговият малък Наполеон“, както на шега е наричал внука си, ще завладее милиони умове и сърца по света. Нито че испанският език след него никога вече няма да бъде същият.
Изборът на подарък от страна на дядото съвсем не е случаен. По време на бурната му младост поне четирима президенти, един вицепрезидент и много парламентаристи, магистрати и военни публикуват трудове по ортография, лексикология, граматика и стилистика на испанския език. Колумбия, отхвърлила век преди това колониалното владичество, осъзнава колко важно е да запази принадлежността си към испанската културна традиция. Към нея се прибавя и пиететът, който автохтонните обитатели на континента питаели към словото (малко известен е фактът, че индианците са имали богове на думите). Когато години по-късно Гарсия Маркес почти по детски се радва на милионните продажби на своите книги, не е заради личния му успех, а защото най-сетне латиноамериканската литература заема достойно място в световната култура.
„Смея да мисля, – казва Гарсия Маркес при получаването на Нобеловата награда през 1982 г., когато нарушава строгия етикет и се появява в бял „костюм“ ликилики в знак на уважение към своите земляци – че именно необикновената действителност [на Латинска Америка], а не само нейното художествено превъплъщение, заслужи днес вниманието на Шведската кралска академия. Това не е книжна действителност – живеем в нея и всеки ден сме свидетели на безбройните й жертви. Но тя е и извор на ненаситната жажда за творчество, изпълнено с трагедии и красота, което съдбата отреди на този странстващ и носталгичен колумбиец. На нас, създанията на тази необуздана действителност – поети и просяци, музиканти и пророци, вóйни и злосторници, почти не ни е нужно въображение, защото най-голямото предизвикателство е да преодолеем недостатъчността на традиционните средства, с които правдоподобно да разкрием своя живот. Това, приятели, е възелът на нашата самота.“
През 2007 г., при последната публична изява, която болестта му позволи, Габриел Гарсия Маркес сподели: „От седемнайсетгодишен не правя нищо друго, освен да сядам всяка сутрин пред белия лист или екрана на компютъра. Днес читателите ми са огромно количество хора, готови да приемат послания, написани на испански език.“
Да помогне на света да „разбере“ Латинска Америка, да обогати испанския език, да възвърне вкуса към разказването и четенето на истории, такава е личната кауза на Габриел Гарсия Маркес. Но не трябва да забравяме, че колумбиецът принадлежи към цяла една плеяда писатели със същата тази мисия. Те поставиха началото на „новия латиноамерикански роман“ – обновиха жанра, експериментираха с пространството и времето, с възможностите на повествователните гласове, с потока на съзнанието на героите. Не би било коректно да сравняваме литературните качества на произведенията на Гарсия Маркес с тези на другите му събратя по перо от средата на ХХ век – Хорхе Луис Борхес, Хуан Рулфо, Алехо Карпентиер, Хуан Карлос Онети, Хулио Кортасар, Карлос Фуентес, Октавио Пас, Варгас Льоса... Навярно някои от романите на Гарсия Маркес не биха издържали на това сравнение. Но едва ли някой от всички тези писатели може да се похвали с така многобройна свита от последователи – някои блестящи, други посредствени, а трети направо жалки имитатори. Това е причината днес прочитът на латиноамериканската литература неминуемо да се прави през призмата на Гарсия Маркес. До голяма степен той я обуславя, задава критериите, „вдига летвата“. Също като своя именит предшественик – бащата на латиноамериканския модернизъм Рубен Дарио (1867-1916), за новите поколения Габо се превърна в „любимия враг“. Те се стремят да избягат от неговото влияние, мразят да ги сравняват с него, но го носят навсякъде със себе си, като белега на челата на многобройните Аурелиановци.
Как се пише в сянката на „Сто години самота”? Журналистите непрекъснато задават този въпрос на младите латиноамериканци. Критици и недорасли творци още от 1996 г., когато се разчу за заболяването на писателя, се опитваха да го балсамират и да го отпратят на гробището с шумна процесия - като неговата героиня „Мама Гранде“.
Но въпросът не е поставен правилно. Сбъркана е представата, че даден автор влияе основно върху своите сънародници. Отдавна вече качествата на литературата не се определят от нейната локална вкорененост. Това клише навярно е полезно за издателите, които все още успешно продават „екзотиката“ на магическия реализъм.
Разковничето на успеха на така наречения „бум“ на латиноамериканския роман наистина беше в това да се създава едновременно „национална“ и „универсална“ литература, разбираема за западняци, азиатци и африканци, заради идентичността на човешките съдби, заради съвпаденията на наглед примитивните вярвания, на страховете и на надеждите. Ако много от нас във въображението си все още обитават Макондо или се връщат с носталгия там, то не е защото са се пристрастили към някакво далечно кътче, а защото са разпознали своята собствена история: тази на Адам и Ева и техния първороден грях – в съдбата, която Урсула и Хосе Аркадио отреждат на своите отроци; тази на преселението, нужно, за да се забрави тягостното минало; или мечтата за райското място (не е случайно името на първоначалника на рода Буендия), където всички домове са еднакво огрени от слънцето; или пък робинзониадата на жителите на селцето, които като испанските конкистадори тръгват в една посока, а попадат другаде. Малко ли са местата, където прогресът навлиза като панаирджийска атракция с табора на някой магьосник като Мелкиадес. Разпознаваема е и невъзможността да се освободим от родовите си обсесии, от самовлюбеността си и т. н., и т.н…
През последните две десетилетия новите поколения латиноамерикански писатели насочиха към Гарсия Маркес яростта на своето ритуално отцеубийство. Нормално е. Континентът вече не е същият. Глобализацията засегна всички ни, изравни ни и дори се опитва да ни обезличи понякога. Това не значи, че няма за какво да се пише. А резултатите са въпрос на талант и отговорност. Нелепо е да се мисли, че в наше време литературните влияния се предават по териториална принадлежност или се прихващат случайно, като грипните вируси. Така, както Гарсия Маркес навремето избра да следва – да изследва – пътя на Кафка, Фокнър, Вирджиния Улф или Хемингуей, а не на Ромуло Галегос и Хосе Еустасио Ривера[1], така новите испаноезични писатели също имат право на избор.
Като Урсула от „Сто години самота”, Гарсия Маркес почина на Велики четвъртък, най-важния ден от Страстната седмица. За почитателите на магическия реализъм това е още една красива метафора. Годините – като при повечето му стари герои, постепенно бяха заличили паметта му, но не и най-ценното му човешко качество - добротата. „Не знам кой си – казал след дълго мълчание Габо на един приятел, който наскоро отишъл да го види. – Не знам кой си, но знам, че много те обичам.“ Една предизвестена смърт, разбира се. Коя ли човешка кончина не е?
Всъщност, с Гарсия Маркес си отива безвъзвратно цяла една литературна епоха. Стойностна, незабравима и непрежалима като самия Габо.
[1] Ромуло Галегос (Венесуела, 1884 -1969) и Хосе Еустасио Ривера (Колумзия, 1888-1928), автори на първите латиноамерикански романи, добили световна известност и принадлежащи към т.н. „креолизъм“ –съответно Доня Барбара и Въртоп (и двата преведени на български език)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
