Да се върнем към борбеното изкуство
В Авиньон, след първия тур на общинските избори, начело беше листата на Националния фронт. Оливие Пи, новият директор на Авиньонския фестивал, заплаши, че ще премести другаде прочутата ежегодна международна среща на театъра, ако бъде избран кандидатът на Марин Льо Пен.[1] Преместването би лишило авиньонци от голямата културна проява, но и от ценните приходи, които градът получава покрай нея (20 милиона евро годишно).
Някои наблюдатели видяха в думите на Оливие Пи смела позиция, която да помогне да се събуди гражданската съвест и да се мобилизират гласоподавателите за втория тур. Други – напротив – се развълнуваха, че режисьорът може да помисли така бързо за капитулация, да дезертира или да подаде оставка (каквото намерение заяви той в декларацията си) в момент, когато провеждането на един ангажиран Фестивал би било по-необходимо от всякога.
Неговата неочаквана позиция съживи въпросите около поведението, което трябва да се възприеме срещу надигането на крайностите – и специално в областта на културата. Например, не би ли трябвало да се заеме обратната позиция и да се обяви, че Фестивалът няма да напуска Авиньон, каквото и да става, за да се изправи като непреодолимо огнище на съпротива и да работи за проглеждането към нови хоризонти. Оливие Пи намекна за това, но уточни, че би било „невъобразимо” да работи с едно крайно дясно кметство и по този начин да допринася за утвърждаването на Националния фронт – или да му служи за алиби.
Постъпката на Оливие Пи може да бъде схваната и като симптом на един по-дълбок проблем: наблюдаваме радикалност, която се изразява само на моменти, изявява се само пред заплахи (Националния фронт, католическите интегристи) и – което е знаменателно – крещи между двата тура, поемайки ангажимент едва преди катастрофата.
Да не би артистът да е призван само да бие тревога в момента, когато влакът, който кара, ще дерайлира? Това е въпросът, който имаме право да поставим. Това сепване, когато катастрофата наближава, се вписва в една по-обща картина на деполитизация на културния пейзаж и на отлив от борбеност.
Днешните артисти имат най-различни профили. Много от тях създават пиеси, филми, песни, в които политическото измерение е несъмнено. Много по-малко са онези, които обявяват гордо своя статут на ангажиран артист, още повече, когато отговарят за някой обществен институт.
От една страна, винаги е било зле гледано схващането за изкуството като оръдие, като инструмент в служба на дадена борба - и особено на борба, чужда на защитата на изкуството. От друга – училището, страхувайки се от партизанските увлечения, работи с плам за прикриването на войнстващите форми на изкуство и продължава да учи цели поколения, че „тезисният театър” е изкуство недостойно, ограничено от времето си, пропагандистко, неиновативно и често скучно.
В същото време, голяма част от френските артисти възприеха едно двойствено схващане за протеста в изкуството, което се състои в свръхоценностяване на аристократизма при критиката – мъдра, премерена, облечена винаги в елегантни аргументи - и в дисквалифициране на полемичната реч: тя е неблагозвучна, спонтанна, агресивна, винаги подозирана, че е реакционна, че флиртува с екстремизмите. След кипежа на 70-те години и идването на левицата на власт през 1981 г. мнозина „критични” режисьори, хореографи или художници получиха признание, но в същото време постепенно се маргинализира етосът на въстаналия, борбения артист, който поддържа борбите за равенство, който ясно назовава противниците си и редовно заема точни и определени позиции.
Почти изключение е вече да срещнеш опозиционни, готови за бой артисти, които могат да се отдалечат от света на изкуството, за да вземат думата по въпроси, не свързани директно с тяхната работа или с тяхното положение. В същото време, все по-често се срещат такива, които избухват на определени интервали от време.
Днес разломът между политическата сфера и сферата на културата е дълбок, толкова дълбок, че дори немският режисьор Томас Остермайер твърдеше тия дни, че никой крайно десен избирател няма да си промени политическото мнение просто благодарение на една пиеса и че театърът не може да се противопостави на Националния фронт.
Разбира се, гледането на един спектакъл няма да те накара да преминеш от една партия в друга, но пък трябва да напомним, че театралът не е само артист, обречен да стои на сцената, а е и гражданин, който може свободно да се ангажира, да демонстрира, да се намесва и атакува.
Тоест, вятърът на примирението би трябвало да ни разтърси с въпросите си, да ни накара да преоткрием борбената енергия – трайна, нападателна, която търси и намира средствата си за борба, която носи противоречието и позволява да се наложим ясно в дебата. Важно е да се дава отпор, но не само когато се извие бурята, а и – особено – извън медийните екзалтации по изборните кампании, в онези периоди на привидно спокойствие, които наричаме „нормални”.
Тибо Кроаси (артист)
Le Monde.fr, 28.03.2014
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
