Гласове и цветове
54-и международен фестивал Мартенски музикални дни – III
Звукът на оркестъра, перспективните взаимодействия на ансамбловите идеи, диригентските проекции върху съставния многоцветен оркестров инструмент привличат вниманието на всеки, който обича да разплита, да разпознава отделните инструментални гласове, да се изненадва от комбинирането им. Да създава във въображението си цветовете, просветнали от играта с тембрите.
Патрик Галоа застана пред Софийската филхармония като солист идиригент с изцялофренска програма. Имаше и премиерна композиция, посветена на Галоа и на пианистката Мария Принц, от Жак Дебриер(1925), който присъстваше на концерта – лежерно, неокласически оцветено Дивертименто „а ла франсез” за флейта, пиано и оркестър. Сръчна поредица от танци с театрален характер, в която пианото и флейтата влизат в галантен диалог – поотделно или заедно с оркестровия звук. Първото българско изпълнение на клавирния концерт на Франсис Пуленк ангажира съзнанието със смесената риторика между класическо и забавно, между модерно и популярно, която бе показана с отривиста находчивост от солистката Мария Принц. Галоа като диригент е вдаден в идеята за звука и линията на оркестровата изява – идеята за заедност в смисъла на единомислието бе доминираща в „Следобедът на един фавн” от Дебюси, но в Испанската рапсодия на Равел доминиращ бе той, диригентът, който изискваше яснота и прецизност, доминираше в постигнатата ритмична еуфория и въодушевяващите изграждания в тази, толкова ефектна, но и трудна пиеса на Равел.
„Ефектът Вивалди” се очакваше от прочутия Бароков оркестър Венеция, за чието гостуване съдействие е оказал и Италианският културен институт. Но урокът по барокова култура не се състоя.„Много облак – малко дъжд”, тази чудна българска поговорка се оказа напълно подходяща за показаното от цигуларя Джулиано Карминьола и неглижираната ансамбловост на италианските музиканти, които на световната сцена съперничат на състави като „Ил Джардино Армонико” по звукова изобретателност и инвенция. Може би отсъствието на ръководителя им Андреа Маркон се оказа повече от значимо за фестивалното им представяне. Но дуото Аглика Генова и Любен Димитров отстоява своето ниво и стабилната си ансамблова култура. Демонстрират все по-широк репертоар за специфичния характер на комбинацията от два рояла. Двамата са вече толкова популярни с изкуството си, че, допускам, в близко бъдеще ще покажат и композиция, посветена на тях. Но и в музиката на ХХ век има много хубави творби за 2 пиана, някои от които сме чули и в тяхно изпълнение. Освен най-известните у нас от Барток и Пуленк, за такъв състав пишат Месиан, Лютославски, Берио, Дютийо, Мортън Фелдман и много още класици на ХХ в. Генова и Димитров бяха избрали Втората сюита „Силуети” от не много известния Антон Аренски. Създаването й е отглас на станалото популярно в Русия изкуство на силуета – особено в творчеството на символистите, съвременници на Аренски от края на ХIХ и началото на ХХ век. Цялата програма на дуото бе озаглавена така, добър похват за очертаване на познати и непознати силуети, за развързване на творческото мислене на публиката. Така авторската клавирна транскрипция за 4 ръце на Първата сюита „Пер Гинт” на Григ „произведе” различна цветност от оркестровия вариант, която много релефно и с фантазия грейна в прочита на известното ни клавирно дуо. Не трябва да се пропуснат и невероятните Реминисценции на Лист върху „Норма” от Белини – невероятни тъкмо с изумителното колористично въображение в играта на преобразяване на познати звукови силуети от прочутата опера. Строгият графичен прочит на до мажорния концерт от Бах и меката светлина на Валс и полка из балета „Златният век” на Шостакович рамкираха вечерта на известните български пианисти.
Най-хубавото във фестивалната програма тази година бе сблъсъкът на полюсни музикални явления, които провокираха различни реакции, но тъкмо това показа доколко фестивалният мениджмънт е направил възможен ефекта от „тихото противостоене” на жанрове, на естетики, на практики, на различни култури. И в този смисъл, първото българско изпълнение на нашумялата в последните петнайсетина години меса „Въоръженият човек” от Карл Дженкинс може да се определи като един от интересните репертоарни акценти на фестивала. Всъщност, концертът на Русенската филхармония с диригент Найден Тодоров припомни и една отдавна не изпълнявана българска творба – Третия клавирен концерт на Панчо Владигеров. Един от най-хубавите клавирни концерти в българската музикална литература бе изпълнен с мъдра бравурност от Людмил Ангелов. Неговите елегантност и култура дефинират музикалното излъчване и на партньорите му – толкова гъвкава, но същевременно и доминираща е естетическата му позиция в концертния акт. Това бе прочит на удоволствие от изобилието на багри и възможности за чисто клавирни провокации, фолклорните теми проблясваха като пъстри фрески в единна линия на развитие. А оркестърът партнира отговорно и балансирано.
Върху песента „Въоръженият човек”от XV век, битуваща в двора на последния бургундски херцог Карл Смели, е изградил специфично икуменическата и антивоенна по смисъл меса уелският композитор Карл Дженкинс (1944). Посветена е на войната в Косово. Включва части от католическата меса, песни, ислямска и еврейска молитва, откъси от Махабхарата, текстове от Ръдиърд Киплинг и Алфред Тенисън. Творбата припомня страшни мигове на смърт, на масово унищожение в историята на човечеството, творбата моли за мир. Използват се и писмени свидетелства за големи трагедии - например, в частта „Гневни пламъци”, пресъздаваща ядрената атака над Хирошима чрез стиховете на очевидец, който през 1953 г. умира от левкемия. Прави го с прости средства – разчита на популярен песенен тип материал, естествено с много ударни, които пробиват пространството с ефекта на ужаса. Тук изпълнението бе с четирима солисти (Даниела Караиванова, Андреана Николова, Александър Баранов и Момчил Миланов), мюезин, изпълнител на еврейската молитва (изумително автентичен Пламен Бейков), въпреки че, според издателството на творбата, солисти са само сопран и мюезин. Дженкинс създава всъщност сполучлива спекулативна и компилативна композиция, която има качеството да „работи” съзнанието на слушателя със звукова маса – два хора – в случая „Дунавски звуци” и детски хор „Дунавски вълни”, и оркестър, с екстремни динамики – благодарение на ударните, с въздействието на гласовете, произнасящи важни текстове. Неслучайно от 2000 г., когато е създадена, месата има повече от 1000 изпълнения в 20 страни. Тук диригентът Найден Тодоров с много добър инстинкт е решил да покаже тази творба, преценявайки нейното масово въздействие (защото тя в същността си е много професионална поп-композиция) и актуалност. Представянето на месата имаше очаквания ефект и в контекста на вечното забавление, което се проповядва отвсякъде, посланието й прозвуча сериозно и предизвика нужния отклик.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
