Колебливият и властта
Меша Селимович. „Дервишът и смъртта“. Превела Жела Георгиева. ИК „Black Flamingo Publishing”, 2013. Цена: 18 лв.
Напоследък явно ми върви на босненски книги. Това може и да е случайно, но „Дервишът и смъртта“ със сигурност не е случайна книга: всъщност я смятат за един от най-важните романи в югославската литература, а още от първите страници на читателя му става ясно, че навлиза в дълбоки води. Стилът е навярно първото, с което „Дервишът и смъртта“ впечатлява и дори леко стряска. В богатата, сложна и многоцветна тъкан на романа от пръв поглед личат както изкусните традиции на ислямската словесност, така и уроците на високия европейски модернизъм; както питанията и претенциите на философската нагласа, така и желанието да се вдъхне живо, материално усещане за босненската земя и странната съдба на човеците, които стъпват по нея. И чак след стила – след потъването в пространните, дълбоки и лирични размишления на главния герой – идва самият сюжет.
Разказвачът, който непрестанно се пита и съмнява, е Ахмед Нуреддин – шейх на теке, дервиш, откъснат от светската гълчава, неизкушен от земното и безстрастно подминаващ обществените тревоги. Но той е принуден да се сблъска челно със света, когато брат му е хвърлен без вина в затвора. Опитите на шейха да потърси справедливост и дори просто информация за съдбата на затворника опират в затворени врати; и когато той научава, че още по време на първия такъв опит брат му вече е бил убит, мъката по него и обидата от неправдата се съчетават с болката на едно своеобразно прераждане. Ахмед Нуреддин е принуден да се промени изцяло – а тъкмо това е било досега неговият най-голям страх: „А аз точно това не исках, нито да се отместя от опората си, нито да променя зрителния ъгъл, защото вече нямаше да бъда туй, което съм, а какво щях да бъда, никой не би могъл да знае.“ Това признание идва още преди развръзката с брата, в една предвещаваща събитията случка, в която в текето се укрива беглец от закона. И наистина, когато се ражда новият шейх Ахмед Нуреддин, никой не е подготвен за него. Дори читателят.
В драмата на героя, в неговите болезнени размишления и в почти ритуалните му разговори със събеседниците се събират множество питания, които Меша Селимович отправя към своите герои, но и към своите съвременници, хората от втората половина на XX век, а и днес тези въпроси не са изгубили своята острота. Лесно може да се оформи една тематична група от проблеми, свързана с начините, по които действа властта на Балканите, и с противоречивите реакции на редовия човек – винаги потискан и мачкан от властта, никога партньор или съдник. Разчепквайки травматичните отношения между балканеца и властта, Меша Селимович със сигурност влага и собствения си опит: всяко споменаване за неговия роман отбелязва, че в края на Втората световна война авторът губи собствения си брат при подобни обстоятелства. Шейхът е изправен пред сложен морален избор: ако търси справедливост, ще е принуден да играе играта на властта – мерзка и подла; ако пък се оттегли обратно в своя тих и възвишен свят, ще изгуби достойнството си и изобщо правото да се нарече човек. С тази дилема романът на Селимович е смазващо актуален: нима тук властта не ни поставя отново и отново в същата ситуация?
Но „Дервишът и смъртта“ излиза далеч отвъд балканското, както и далеч отвъд ислямската тематика. Нежеланието на шейха да се нагърби със светските неправди, колебанията му да направи какъвто и да било избор могат да се разчетат и като тревогата на интелектуалеца, който разполага със собствен свят, наглед сигурен и укрепен, а всъщност отвсякъде изложен на житейските бури. Цената за опазването на този свят има много измерения и в един момент шейхът осъзнава, че я плаща не само той. Но същото може да се каже и за цената на действието. Тази група от проблеми може да постави романа в контекста на екзистенциализма, сред идеите на Сартр за ангажирания интелектуалец – романът е писан в началото на 60-те – но може да ни отведе и чак до колебанията на Хамлет.
От всичко дотук навярно личи колко сложен роман е „Дервишът и смъртта“, включително и на езиково равнище. Затова може би не е толкова странно, че чак сега се появява негов български превод, към който Жела Георгиева е подходила с пълното съзнание с какво се захваща. Богатият и лиричен изказ на „нейния“ шейх нерядко е смайващо бляскав. Личи и старанието да се маркира босненският колорит, който навярно се отклонява от езиковата норма, но по тази линия, струва ми се, в едно преводът е изпуснал мярата: думата „това“ е навсякъде заменена с „туй“, дори в синтактични позиции, където субстандартният вариант особено боде слуха. Мотивацията е ясна, но всъщност преводът постига търсения ефект по-скоро там, където Жела Георгиева е била много внимателна – чрез подходящо намерените турцизми и деликатно подбраната архаична лексика. Но и с тази уговорка, могъщият вътрешен монолог на романа в нейния превод е завоевание и за българската словесна култура.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
2 - 05.04.2014 13:27
От: Ангел Игов
Господин petar, благодаря за поправката. Ще се радвам, ако използвате възможността да направите тук кратко сравнение между двата превода, тъй като явно имате впечатления.
1 - 04.04.2014 15:53
От: petar
Господин Игов, първият превод на български на Дервишът и смъртта е от 1969 г. При това - съвсем не лош. Чичо ви е специалист по сърбохърватска литература и може да го потвърди.
