Нито е черно, нито е бяло
„Господин Пунтила и неговият слуга Мати” от Бертолт Брехт. Превод Константин Илиев. Режисьор Маргарита Младенова. Сценография Даниела Олег Ляхова. Костюми Антония Соколова. Музика Асен Аврамов. Фотограф Симон Варсано. С участието на Герасим Георгиев - Геро, Бойко Кръстанов, Гергана Христова, Александър Хаджиангелов, Светослав Добрев, Вежен Велчовски, Мариана Миланова, Лилия Гелева, Ярослава Павлова, Зорница Маринкова, Елена Бърдарска, Веселина Конакчийска. Младежки театър „Николай Бинев”. Премиера 18 март 2014.
Пътуват и се забавляват в красивата Тавастландия господарят Пунтила и неговият слуга Мати. Забавлението е на високи обороти и е зададено още в началото на спектакъла от темпото в музикалните изпълнения на Елена Бърдарска и Веселина Конакчийска. Червените шалове на шиите им и музиката недвусмислено показват на публиката, че жанровата рамка на сцената намеква за нещо като нeо-кабаре. Двамата главни герои - единият дебел, а другият слаб - се носят в играта като цитат от черно-бял филм с Лаурел и Харди. Сценичните конструкции на Даниела Ляхова, също на черно-бял фон, които са често предпочитани в театъра, когато трябва да се покаже ясно на зрителите, че ставащото на сцената е „театър”, в случая имат и други функции. Те, както и песните, почти цитират известните от учебниците класически Брехтови „зонгове”, които е трябвало да създават отчуждение, да заявяват, че това, което се разиграва, не е някаква красива илюзия.
В така зададените кодове на спектакъла Маргарита Младенова пуска действието изцяло на игрови принцип. Тоест, историята на Пунтила се разиграва като наивистично-театрална игра. Може да се каже дори, че от тази гледна точка е удвоено присъствието на театъра - на обозначената като театрална сцена площадка се показва „Играта Пунтила”. Дори името му е изписано като декор отзад, защото „сцената е негова”.
Та в тази игра, когато богатият земевладелец Пунтила е пиян, той е добър, забавен и щедър – и с Мати, и с останалите; а когато изтрезнее, става зъл. На сцената това раздвоение е просто и ясно показано чрез смяната на бялата с черната фланелка от Герасим Георгиев-Геро. Тоест, белият Пунтила сменя черния Пунтила. Актьорът изглежда разиграва тази размяна, без да се стреми да се „превъплъщава” (пак като по Брехт от учебник), а като обозначава смяната на единия с другия чрез пластично-визуални средства. Накратко, кога той е добър и кога е лош, става повече от ясно. Какъв е той обаче, каква е историята за господин Пунтила и неговия слуга Мати и защо се разказва тя на сцената – страхувам се, не става особено ясно.
Брехт използва пътуващ сюжет в писаната през 1940 година във Финландия пиеса (преди емиграцията в САЩ). Тоест, както и в повечето от неговите т.нар. притчови пиеси, той работи с вече известен сюжет. В „Пунтила” това е сюжетът за богаташа и неговия беден спътник в запоите, която той е познавал от силно впечатлилия го Чаплинов филм „Светлините на града”. В пиесата си обаче Брехт създава своя сложна фабула с вътрешни разклонения, богато разработени образи и лабиринт от взаимоотношения. Тя се смята за образец в модерната драматургия след Брехт, който показва как хората стават това, което са, и правят своите избори в зависимост от мрежите от взаимозависимости, в които се движат. Представянето на този лабиринт на сцената е възможно само при ясно отношение на режисьора към взаимозависимостите в него. Защото тъкмо чрез тях се разказват и показват героите в историята-притча при Брехт и се поставят сериозните въпроси. Знаменитият спектакъл на Леон Даниел от 1986 г. остава исторически най-вече заради майсторското и новаторско показване на чудовищната демагогия на властта в лицето на Пунтила и заради дълбочината в тълкуването на структурата на властовите взаимоотношения чрез образите на героите. Затова не само Йосиф Сърчаджиев, Мирослав Косев или Атанас Атанасов, а почти всички актьори от този спектакъл създават едни от най-сериозните си, изключителни в кариерата си роли.
В днешния „Пунтила” историята на господаря и слугата е показана като една театрална игра. В нейното разиграване обаче разказът пропада в поредица от скечове и така фабулата губи изцяло своята вътрешна кохерентност. Особено в първата част тя съвсем е накъсана, а героите – без определен личностен профил. Във втората част – от подготвянето на сватбата в имението – става малко по-подредена. Посещението, например, в чифлика в търсене на „законна ракия” и сгодяванията на Пунтила в първата част се разиграват като сцена без мотив в развитието на цялостната фабула на пиесата. Жените се появяват като незначителни, нелепи фигури без каквато и да е биография и образ. Сцената с техните разкази след сватбата се размива в напълно абстрактен комизъм. В този смисъл, няма как и дума да става за каквито и да е „гестуси”, ако използваме Брехтовите понятия, или за „хабитуси” в действието, ако говорим с Бурдийо. Годениците на Пунтила играят „масовката на Пунтила” в общата игра. Дори централните герои в историята, като Мати и Аташето Ейно Силака (Пасторът съвсем е избледнял, почти изпаднал от фабулата), изглеждат като подскачащи фигурки в черно-бялата картина на играта. Мати, колкото и да се старае Бойко Кръстанов, в последна сметка може да се приеме за нещо като асистент на Пунтила във фокусите, а Аташето (Вежен Велчовски) – като забавен клоун. Дори по-колоритно присъстващата Гергана Христова в ролята на дъщерята на Пунтила Ева е като прескочила от друг жанр – от фарса например.
Бързото говорене на всички е откровено използван сценичен инструмент от Младенова в налагането на игровия характер на всяка сцена и на нейния ритъм. Но, в резултат, текстът почти напълно пропада. И не само при Герасим Георгиев - Геро, където в скоропоговорката му често почти нищо не се разбира, но и при повечето от останалите. Жалко за прекрасния превод на Константин Илиев. Чудесно е, че Асен Аврамов е написал музиката за представлението, вместо да се използва класическата музика на Паул Десау (впрочем, Кирил Дончев също пише музика за спектакъла на Леон Даниел, макар да е използвана и тази на Десау), но от текста на песните не се чува много. Изобщо, би било твърде пресилено да се каже, че Маргарита Младенова се движи из света на Брехт с онази изумителна интуиция, чувствителност, дълбочина, майсторство, разбиране, вдъхновение, познание, прозрение и проникновение, познати не само на българската публика от осветяването на световете на Чехов, Достоевски, Стриндберг или Гогол в нейните спектакли.
Ние може и да сме в света на Пунтила, както става ясно още в началото, и публиката, разбира се, ще осъзнае, че Тавастландия прилича на България, но какъв е този свят и защо Пунтила и Мати строят на финала на своето „пътешествие” планината Хателма, спектакълът не показва. Той елегантно-игрово заобикаля най-важното - представянето на властовите отношения в разказаната от Брехт притча за „Господин Пунтила и неговия слуга Мати” и така пропуска възможността да въвлече зрителя в съвременните властови игри и отношения и в мрежите от взаимозависимости на новите Пунтила, Мати, Ева и останали герои. И не за да го просвещава с някакъв гол и глупав партизиран граждански патос, а за да го приобщава чрез театъра към осъзнаването на собственото му място в тези игри. Защото и в съвременния свят на Пунтила нищо не е нито черно, нито бяло.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
