Зрелище без катарзис
В края на миналата година Русенската опера гостува в Зала 1 на НДК, откривайки Новогодишния музикален фестивал с нова постановка на „Тоска” от Пучини. Многоочакван гастрол - музикантите от крайдунавския град не са се представяли в София повече от десетилетие. Пък и Русе в безхаберните години на прехода като че ли най-добре съхрани музикалната си култура. Трупата от 2005 г. е под ръководството на диригента Найден Тодоров, чиято енергия и трудоспособност увличат и променят безцветната картина на класическата музика вън от столицата. В „Тоска” се очакваше и появата на солистите от Миланска скала Алиса Зиновиева и Марио Маланини. Но, както често се случва, препъни камъкът идва от детайлите...
Най-напред озвучаването. Знае се, че зала 1 е лишена от акустика, но какво недомислие – гласовете на певците са повдигнати неестествено над оркестъра, медните гърмят, докато щрайхът потъва, а тихите, и по партитура, дървени духови остават почти недоловими. Това създаде огромни трудности пред диригента Найден Тодоров. Той владее оркестъра, диалогизира с инструменталисти и вокалисти с лекота и притежава чувство за характера на операта. Тодоров добре разчита гъвкавата музикална текстура, умее да насища звука с цветове, да намира отчетливи темброви характеристики и при това в логични темпа. Наистина най-хубавото в тази вечер беше тъкмо оркестърът.
Латвийското драматично сопрано Алиса Зиновиева притежава наистина интересен и колористично богат глас, красива и артистична е, обаче не успява да вдъхне нов живот на Флория Тоска. Интерпретацията на Зиновиева се съобразява прекалено с „големите образци” и това я сковава, гласът й не преживява драмата, а я илюстрира. Това лишава от спонтанност и непосредственост вокалното присъствие, то става психологически неубедително и стерилно – съсредоточено единствено в това правилно да се изпеят тоновете. Липсата на ясен интерпретаторски ракурс води и до артистичен еклектизъм. Нейната Тоска не е нито капризна оперна примадона, нито болезнено ревнива жена, нито отдадена на изкуството и любовта си наивница – тя е всичко това и нищо конкретно.
Италианският тенор Марио Маланини като Каварадоси е певец отвъд вокалния си зенит, което той компенсира с артистичност и опит. Все пак, артист с така богата биография не би следвало да си позволява нелогични акценти и своенравни темпа. Очевидно в силовите моменти, особено при възгласа „Victoria”, където задържа максимално високия тон, е по-уверен и демонстрира класа, но низините са бледи, а средният дял - безцветен. Силов вокален подход има и баритонът Александър Крунев като Скарпия, чиято интерпретация е еднообразна. Уморява се от задачата, която сам си е поставил - да намира само „плътни” и „тъмни” тембри. Неговият глас е много по-гъвкав и светъл.
Обвинявали са Пучини в угодничество пред масовия вкус, в прекалена сантименталност и вулгарна, почти натуралистична чувственост. Бенджамин Бритън дори си позволява да изрази своята „погнуса” от „евтинията и празнотата” в тази музика. От дистанцията на времето обаче оперното му наследство се превръща в ключово звено между романтизъм и новаторство. С „Тоска”, сама по себе си връх и бляскав завършек на веризма, като че ли подготвя появата на невъобразимо смелата експресионистична естетика. Именно тук театърът и музикалната стихия на Пучини постигат своето завършено единство.
Симфонично мислене пронизва цялата партитура, оркестрацията е богата, умела и драматургично находчива, а богатството на мелодичния език - удивително. Непрестанният музикален поток е напълно подчинен на драматургичното единство. Ако целта на неговото изкуство е пълната емоционална съпричастност, то именно в тази опера се вижда и цялостната философия на художественото му търсене. В характерите на Пучини се борят началата и тяхното стълкновение поражда трагизма на човешката съдба.
Нищо от това обаче не може да се разпознае в анахроничната сценична версия на сценографа Иван Савов и режисьора Огнян Драганов, които се опитват да примирят традиционализъм и модерност. Единият, въпреки мултимедията, създава предвидима визуална среда, а другият, въпреки опита за „втори”, метафоричен разказ, превръща чистия патос на Пучини в декоративна патетика. Носят се кръстове, правят се клади от ръце, хорът се кълчи нелогично; появяват се балетисти-овчари с бутафорни геги, които идват след разстрела... А накрая Тоска стои вцепенена в центъра на сцената, докато тълпата я обгръща. Зрелище, но без катарзис...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
