Срещу образователната машина
Яков Хехт и идеите на демократичното образование
Образователната машина функционира благодарение на няколко основни зъбни колела - традиционен обект на смазване, оптимизиране и усъвършенстване от страна на образователните инженери от официалните бюрократични институции. Тези колела са:
1. рамкирането на знанието чрез налагането на единен образователен минимум (който в механистичния режим на мислене се привижда като гаранция за адекватност на образованието);
2. линейният характер на ученето, разбирано като еднопосочно прогресивно натрупване на правилна информация (привиждан като гаранция за усвояване на учебния материал);
3. контролът в лицето на тестовете (привиждан като гаранция за качество на учебния процес).
Демократичното образование – образование с човешко лице
Демократичното образование нанася удар върху концепцията за образованието като машина, връщайки човешкия му облик. То демонтира основните зъбни колела на образователната машина, като предлага съвсем различен поглед към основните презумпции и фундаменти на образованието, върху които тя е изградена. Нека видим как те са изложени от Яков Хехт[1], основател на десетки демократични училища в Израел и по света, в издадената му вече и у нас книга „Демократичното образование”.
Демократичното образование и образователният минимум
В демократичните училища детето не следва основен образователен минимум, а личната си учебна програма. Тя се създава от него, неговия личен педагог/съветник и родителите му (които определят и степента на свобода в учебния процес на своето дете). Някои семейства решават всички учебни предмети да са избираеми; други – всички да са задължителни, а трети оставят на детето част от избора. Образователният подход стъпва на основата на плурализма. Учениците разбират от опит, че отделните семейства нямат еднакви възгледи - и започват да уважават и приемат различията.
Според Хехт, образователният минимум е вреден, тъй като принизява концепцията за „знание” до рамките на един прекалено тесен квадрант, който принудително ограничава човешкия опит на учениците, заключени в него. Нещо повече, принуждавайки децата да учат неща, за които не са готови или към които не проявяват интерес, ние преждевременно прекършваме интереса и увереността им – неща, които те може никога повече да не си върнат. За демократичното училище възможността детето да избира само какво ще учи е от решаваща важност. Това е така, защото личната му вътрешна сила произтича от областта, в която то е способно, и от чувството, че може да се справи, тъй че отчаянието и трудностите не накърняват представата му за себе си и вярата му в собствените му способности. Ако едно дете е уверено в себе си и си е доказало на практика способността си да учи, то по всяко време ще може да усвои всяко знание, което му се окаже нужно.
Хехт поставя въпроса дали, лишавайки учениците от възможността да правят именно това, в което се чувстват продуктивни и способни, не е начинът, по който нормалните деца се превръщат в престъпници? Децата, които никой не вижда, чиито човешки качества никой не признава, изисквайки от тях да изпълняват задачи с цел образование, които им изглеждат далечни и лишени от смисъл, с които не могат да се справят? Колко от „лошите деца” в образователната система са всъщност печален продукт на собствените й изисквания? Ако човек няма достъп до областите, в които може да твори, той ще се обърне към областите, в които да разрушава: аз унищожавам (творенията на другите) – следователно съществувам. Този феномен е добре познат в образователната психология. Детето, което се чувства отхвърлено, ще се заеме с унищожение, за да се почувства „признато”, да „демонстрира” способностите си да създава, да твори.
Добре ли е да изпращаме децата си в училища, в които трупат опит в условия на диктатура, и след това да очакваме да се превърнат в примерни граждани на демократичната страна, пита Яков Хехт? Не трябва ли да им осигурим активен опит в демократичния живот в рамките на тренировъчната училищна общност, преди да станат граждани и да се включат в избори и решения на живот и смърт?
Друг проблем, свързан с налагането на образователен минимум, е, че по време на линейното движение, което се извършва в неговите граници, учениците научават, че:
- Съществува „правилно” знание и то е в ръцете на хората в позиция на власт.
- Личните им търсения не са от значение, тъй като нямат отношение към ученето.
- Личната им позиция не е от значение, тъй като правилното знание е вече открито от неколцина изключителни индивиди (каквито не се раждат всеки ден) и се съхранява в ръцете на „подходящите” за целта хора.
- Всяко откритие, което не съвпада с „правилното” знание, е грешно.
- Човек трябва да не прави грешки (защото допускането на грешки е причина за намаляване на оценките на учащия).
- Изключително важно е да докажеш, че притежаваш верния отговор.
Когато ученикът чуе отговор, който не попада в квадранта, в него светва предупредителна лампичка: „грешен отговор”! В по-крайните случаи заедно с нея светва и лампичката „дисквалифициране на индивида”.
Често се приема, че образователният минимум е необходим, за да даде на децата познания за всички области от знанието, тъй като единствено по този начин, опитали от всичко, те ще са способни да изберат една от тези области за себе си. Ала, както твърди Хехт, изборът на хората не се осъществява в областта на знанието; той е по-скоро свързан с областта на незнанието. Как например сме избрали професията си? Дали след като сме „опитали по малко” от всички професии? Дали сме избрали съпругата си, след като сме „опитали по малко” от всички жени? Никой не взима най-важните решения в живота си по този начин. Като критерий за правилното решение както при възрастните, така и при децата, служи усещането, че се докосваш до личните си области на растеж – а именно интересът, вълнението, чувството за шурнал се вътрешен поток и предусещането, че можеш да се справиш с изправилото се пред теб предизвикателство.
Демократичното образование и линейното учене
Линейното учене е разбирането, че знанието се трупа чрез прогресивно, последователно и безапелационно усвояване на правилна информация. Именно това разбиране е залегнало зад учебните програми, тестовете, наизустяването.
Демократичното образование обаче дефинира ученето като спираловиден процес, който отразява динамиката между знание и незнание. Движението по тази спирала ни води от незнание към знание и обратно, като и двата елемента имат еднакво силна роля за процеса на учене. Именно напрежението помежду им създава енергията, която движи познавателния процес. Този спираловиден модел илюстрира идеята, че на всеки етап на учене човек запазва връзката си както с настоящите си идеи, така и с въпросите и съмненията, които подклаждат у него гладът за знание. Животът, който съчетава света на знанието със света на незнанието, създава условия, насърчаващи растежа.
Според разбирането за демократичното образование, когато човек расте, той не замита под килима въпросите и съмненията в зоната на незнанието. Напротив, те подклаждат глада му за знание и го издигат до най-висшата му форма - отварянето за нови идеи. В това състояние различните възгледи се възприемат като възможност за учене, а не като заплаха. За да разберете, казва Хехт, дали самите вие спадате към школата на линейното учене, проверете дали се чувствате заплашени, когато се сблъскате с възгледи, различни от вашите – дали те ви провокират да се борите срещу „предателите” или ви стимулират да поемете на ново пътешествие към знанието.
За разлика от линейното учене, движението по спиралата на ученето не се очаква да е единствено жизнерадостен, ведър, постъпателен процес. Незнанието поражда у човек въпроси, които го провокират да търси отговори; в определен пиков момент той достига отговорите, след което, ако иска да продължи с ученето, той трябва да се гмурне отново в бездните на незнанието, откъдето да се отблъсне за ново търсене, като всеки следващ път кръгът, описван от спиралата, е по-широк, но се изминава по-бързо. Етапът в бездната на незнанието често пъти е болезнен и свързан с отчаяние и усещане за безпътица. Но именно той създава у личността характера, необходим за истинско прогресивно движение. Преодоляването на трудностите, свързани с този период, е свързано с жизнено необходими умения; децата, подложени на „линейна диета”, биват лишавани от възможността да съзреят, като развият тези умения.
Тестовете и демократичното образование
В демократичното училище няма задължителни изпити. Децата, които пожелаят да имат диплома, преминават курс за взимане на матура, който е различен от курсовете, предлагани за истинско изучаване на съответните предмети. Една от основните цели на демократичното образование е да помогне на ученика да се сдобие със средства за постигане на целите си. Ако той иска зрелостно свидетелство или друг вид изпит за завършена образователна степен, училището ще му помогне да се сдобие с необходимите за това умения, казва Хехт. Дългогодишният педагог пише, че е важно да разберем, че оценъчният процес проверява не само съществуващата реалност, но и на практика създава дадена реалност за детето. В материалния свят също (например в изследванията на квантовата механика) се знае, че няма такова нещо като неутрално наблюдение. Самият акт на наблюдение води до промяна в данните и създаване на нова реалност. В повечето традиционни образователни системи тестовете и оценките се превръщат в цел и основно средство за създаване на фанатичния квадрант, рамкиращ знанието в областта на образователния минимум.
Каква реалност се създава в съзнанието на детето, когато постиженията му бъдат проверени чрез тест? Всъщност, оценъчният процес („къде съм спрямо средните постижения на децата на моята възраст”) подтиква детето да се сравнява с другите и да търси къде е „истинското” му място на нормативната крива. По този начин ние го наблъскваме в „квадранта”. Така, ако някое дете не постигне висок успех по английски, то научава, че по принцип (не само по английски) е неудачник в сравнение с другите деца на неговата възраст.
Според Хехт, трябва да се имат предвид още две важни неща, свързани със създаването на тестовете: адекватност и надеждност. Адекватността на теста е степента, в която той подлага на изпит именно това, което трябва. Надеждността на теста е степента, в която са сравними резултатите от него, когато е извършен по различно време и прегледан от различни оценяващи. Адекватността на теста по изучаване на Танах, еврейската Библия, например, зависи от това дали той наистина демонстрира познанията на ученика върху тази книга, а не умението му да се изразява писмено, способностите на краткосрочната му памет или нивото на тревожността, породена от теста. Надеждността на теста зависи от това дали отразява познанията на ученика в различни моменти от времето (не непременно в момента на полагане на теста) и от различни оценяващи, които биха му дали същата оценка. Тези два аспекта на тестовете търпят силна критика, пише Хехт.
Хехт пише, че странната базисна постановка, от която изхождат „тези, които знаят”, в това число и учителите, е, че ученето е пределно ясен и разбран познавателен процес. Това напълно игнорира психологическото знание, според което по-голяма част от ученето включва несъзнателни процеси. Когато попитаме детето „Какво научи днес в училище?”, няма истински отговор. Голяма част от ученето се е осъществило на подсъзнателно ниво и детето ще си даде сметка за него едва в бъдещето. Част от наученото ще се изрази чрез промяна в поведението, без да получи съзнателен вербален израз.
---
Ако приемем, пише Хехт, че образователната система трябва да подготвя учениците за света, който ги очаква извън училищната ограда, и да бъде един вид микрокосмос на реалността, то училището, основано върху идеята за обучение и подготовка за работа в заводите от времето на индустриалната революция, не е способно да се адаптира към постоянните и очаквани промени в пазара на труда в днешно време. Това „индустриално училище” се опитва да запази рамката, в която е било създадено – а именно свят, в който успешният работник не е нищо повече от една „подобрена версия на робот” (като Чарли Чаплин в „Модерни времена”). Ето защо основната цел на ученика в такова училище е чрез многократни повторяеми упражнения да изгради в себе си навици за покорство и изпълнителност – тоест, способност да изпълнява инструкции. Демократичното училище обаче залага на инициативността, творчеството, развитието на въображението, мисълта и съзидателността, които са настоящите и бъдещи нужди на развиващия се пазар на труда.
„Старата образователна система” цели да подготвя учениците за една реалност, възприемана като „единствена” и абсолютна. Според новата дефиниция на демократичното образование, целта на училището е да развие в детето способността да избира и създава реалността, в която иска да живее, и способността да вижда настоящата си реалност като многообразна и многоцелева. Ученикът вече няма пасивна роля в училище. Ако традиционното образование дефинира целите на ученика, изисква от него производителност и точно следване на процедурите, демократичното училище е експериментална площадка, тренировъчен плац, на който ученикът е активен фактор в системата.
Целта на традиционната, машиноподобна образователна система би могла да се дефинира така: „да насочва ученика към знанията и придобиването на средствата, които да му помогнат да осъществи целите на обществото или целите, които възрастните са поставили пред него”. За разлика от нея, целта на демократичното училище с човешки облик звучи така: „да сътрудничи/асистира на ученика в създаването и придобиването на средства, които да му помогнат да осъществи собствените си цели”.
За някои образователната система е инструмент, който може да въздейства върху обществения живот чрез постигане на определени социални цели; други са убедени, че образованието е елемент от сферата на личния живот, средство за индивида да реализира себе си и личните си цели. Демократичното училище е място, което примирява тези два аспекта - социалния и личния, без да прави компромиси с единия от двата. В него индивидът получава свобода да се развива, като формира автентична социална ангажираност на основата на укрепналата си увереност в способността си да бъде полезен, в смисъла да предприема действия. Той се учи въз основа на доброволно взаимодействие в училищната общност, в която също така е подчинен на демократични механизми за поемане на отговорност. Демократичното училище изхожда от основната предпоставка, че когато към младия човек и неговата уникалност се демонстрира уважение, като се зачитат неговите права, той ще може да развие най-адекватно потенциала си и ще знае как в бъдеще да спазва човешките права на останалите хора.
Бел. ред. Редакцията е готова да публикува и други мнения – както по идеите на Яков Хехт, така и по тезите на авторката.
[1] Яков Хехт ще е основен говорител на Първата национална среща за свободно развитие на образованието, която ще се проведе в София на 15 и 16 февруари 2014 г. Повече информация на www.conference.nmr.bg.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
