Български  |  English

Накъде през 2014-а? Нагоре или надолу?

 
През току-що настъпилата 2014 година ще отбележим три „сакрални” юбилейни годишнини от новата ни политическа история – 70 години от „9 септември 1944 г.”, 25 години от възстановяването в края на 1989-а на демокрацията и политическия плурализъм и 10 години от присъединяването ни към НАТО (29 март 2004). И трите дати имат важна емоционално-психологическa връзка с различните интерпретации на тягостната политическа криза, която преживяваме в момента.
След като дойдоха на власт с помощта на Съветската армия, само за 5 години, от 1944 до 1949-та, комунистите успяха да сменят радикално политическата система, да забранят политическите партии и свободните медии, да национализират частната собственост, да отнемат земята на хората и на практика да унищожат или физически, или материално и професионално политическия, военния, икономическия, културния и академичен елит на страната.
В късната есен на 1989-а в България цареше неописуема еуфория, всички се наслаждавахме на свободата, мечтаехме и вярвахме как СДС за кратко време ще успее да изгони комунистите от властта. Днес, 25 години по-късно, нашата голяма надежда СДС я няма никъде, а преименуваните и преродени чрез децата и внуците си комунисти не само продължават да са навсякъде около нас, но са и най-силната, и управляваща политическа партия. Партия, която не само има самочувствието да си прави митингите на „Орлов мост”, но и нейният председател оглавява дори и партията на европейските социалисти (ПЕС).
Това, което не ми дава покой, е фактът, че те победиха. Още по-лошото е, че победиха, без да срещнат каквато и да била особена съпротива. Както ми каза наскоро един политически приятел, с когото седесарствахме, радикалдемократствахме и либералствахме през годините: „Фамилиите и родовете на откровени престъпници, взели властта с насилие и убийства, се превърнаха в родове и фамилии с нотариални актове. Те вече са легитимни по всички европейски правни норми.” Понякога наистина имам чувството, че бяхме само един временно необходим фон на процесите. Не само, че се оказахме политически неконкурентоспособни, но дори в определен смисъл допринесохме нещата да се случат точно така.
Винаги, когато в разсъжденията си стигам до тази задънена улица, се опитвам да се самоубеждавам, че нищо лошо не може да ни се случи, защото (все пак) сме членове на ЕС и НАТО. И въпреки непрекъснато разпространяваната теза за провала на прехода, насаждана от объркани протестиращи хора, от зависими български медии и все по-вулгарни интернет форуми, от неостаряващите агенти на ДС и от кого ли още не, ние продължаваме да сме част от свободния свят и нямаме нищо общо с жалката комунистическа картинка, която представлявахме не само в края на 1989, но дори и в края на 1996 година. Десетгодишнината от членството в НАТО, която ще отбележим през март т. г., е великолепен пример в това отношение.
Българският преход бе многостранен и значително по-сложен, отколкото си го представят непорочните и толкова ентусиазирани млади протестиращи. Дори и когато се крещи с омерзение пред министерския съвет, парламента и президентството, това би трябвало да се прави информирано. Трябва да се знае, че в политиката е нужна приемственост, че за подреждането на българския евроатлантически пъзел бяха необходими не само систематичните външнополитически усилия на всички некомунистически правителства след 1989г., но и постоянно отстояваната позиция за членство на България в НАТО от парламентарните групи на СДС, на ДПС и в по-ново време - на НДСВ, както и от страна на единствената стабилна институция в страната през тези бурни години - президентската, олицетворявана от 1990 г. до началото на 1997 г. от д-р Желю Желев, а след него до 2002 г. от Петър Стоянов.
Нещо повече, положителната стратегическа западна оценка на българската политика в областта на сигурността бе формирана от логичната последователност на редица категорични и отговорни външнополитически решения. Тук трябва да се споменат позицията на България по отношение на войната в Залива още през 1990г., светкавичната и изключително точна реакция на българския президент д-р Желев към опитите за реставрация на комунизма в Русия при военния преврат на 19 август 1991г., подкрепата на въздушните удари на НАТО по време на войната в Босна, далновидната българска позиция при военната акция на НАТО в Косово през 1999 г. и активното ни участие в антитерористичната коалиция след 11 септември 2001. Не може преходът да е тотално провален, а ние да сме станали членове на НАТО. Никой не дава такова членство даром...
Така че, в никакъв случай не трябва да се самобичуваме, че всички усилия от 1989-а до сега са били напразни. Вече 25 години обикалям България. Запознавал съм се и съм говорил лично с огромен брой прекрасни хора, които наистина промениха страната ни. Убеден съм, че по-голямата част от българските граждани са почтени, коректни и предприемчиви. Ширещата се оценка, че всичко е провалено, просто не отговаря на истината. Нито в икономическо, нито в политическо отношение. Ето един цитат от позицията на великолепния анализатор Красен Станчев, изразена на 25 декември 2013 г. пред вестник „Капитал”[1]:
„Днес един човек ми писа, че преходът бил измамнически, бандитски и безкрайно нечестен. Ако това беше така, то сега България би трябвало да произвежда по-малко доход и българите да са по-бедни, отколкото бяха през 1989 г. Което не е вярно по всички репери. Житейските са по-важни от статистическите - хората например карат все по-нови коли, а два милиона българи са били тази година на почивка в чужбина. През 1991 г. Александър Йорданов беше писал в предизборната програма на СДС (малко смешно и популистко), че СДС, като дойде на власт, всички ще почиват лятото в Гърция. Тази година там са отишли 1.2 млн. души. Ако вземем статистиката, целият доход, който произвеждат държавните фирми и гражданите през 1990 г., е около 10 млрд. долара, сега е 56 млрд. долара. В относителни цени, ако вземем постоянни долари за 90-та година, това са около 35 млрд. долара. Тоест, доходът на България реално е поне три и половина пъти повече.”
Да, доходът на България на практика се увеличава, но не се разпределя в обществена полза по достатъчно прозрачен и законен начин, а кръгът от хората, които се облагодетелстват от това увеличаване, непрекъснато се стеснява. Това е политическият проблем на 2013 година - опитът за превръщане на парламента и изпълнителната власт в параван за една малка група хора да преразпределят ресурси и влияние. И това беше усетено много точно от протестиращите.
Неслучайно това се случва в 42 обикновено Народно събрание, първият български парламент след 1989 година, в който не са представени нито СДС, нито НДСВ, на които дължим членството ни в НАТО и ЕС, нито поне някои от техните клонинги. В този парламент просто няма база за нормални политически дебати ляво – дясно – център, но най-важното е, че няма национални интереси. Ако това беше нормален парламент, с нормални политически партии, в една нормална правова държава на ЕС, нямаше нищо по-нормално от това да се направи класическо стабилно правителство с нормално парламентарно мнозинство – между победителя в изборите, ГЕРБ, член на Европейската народна партия (ЕНП), и либералите от ДПС, членове на Алианса на либералите и демократите в Европа (АЛДЕ). Имаше и втора напълно демократична възможност – „голяма коалиция“ между ГЕРБ и БСП. Подобна коалиция управлява Германия в момента. Така се прави в период на криза, председателят на ПЕС сигурно добре го знае. И в двата случая неприемливата за европейските нрави „Атака“ щеше да бъде напълно изолирана от участие в управляващото мнозинство.
Но кукловодите предпочетоха друг вариант – парламент, в който всички са „заложници“ и всичко е „фарс”. Ако говорим за наистина „знакови“ клиентелистки политически партии, които всеки познава и които без съмнение ще останат като такива в историята, това са точно днешните четири парламентарни партии – БСП, ДПС, ГЕРБ и Атака. Техните политически и икономически програми за развитие на обществото са само формални, а единствената им цел е достъп до властови ресурс. Нещо повече, раздаването на обществени длъжности и направляването на обществени средства към собствените им политически и икономически поддръжници е основната характеристика на дейността им. На това се крепи политическата им стабилност и постоянната им висока електорална подкрепа.
И още нещо много деликатно и рисково за България - тези четири партии, коя повече, коя по-малко, са дефакто основните проруски партии в българската политика. Отново ще цитирам Красен Станчев от позицията му пред „Капитал”:
„Такова преобладаващо проруско лоби не е имало от 1989 г. насам. Като под проруско имам предвид не държавата Русия, а няколко руски държавни компании. Ефектът от управлението на страната след средата на тази година е единствено защитата на тези руски интереси. Дори вкарването на Westinghouse сега е начин арбитражът за "Белене" да получи сигнал, че българското правителство смята, че България има нужда от нова ядрена мощност.”
„Година на протестите“ е със сигурност една от основните характеристики, с които ще запомним отиващата си 2013 година. Много емоции се изляха около събитията през февруари и юни. Когато хората, особено младите, излязат да протестират, те винаги имат право. Така беше и през 1990-а, и през 1997-а. Поводите са различни, но във всички случаи причината е недоволството от начина, по който се управлява държавата. За съжаление, политиците - нито тези, които подкрепяха протестите, нито техните противници, успяха да демонстрират необходимата европейска политическа култура и поведение. Отношението към протестите и от двете страни беше конюнктурно, повече от примитивно, често и неадекватно. Липсваха оригинални идеи за промяна и атрактивни конкретни предложения за компромиси и бързи политически реформи. Разбуниха се единствено позаспалите духове на омразата и радикалното противопоставяне от началото на прехода.
Вече дълги години съм обсебен от политиката. Бил съм свидетел на какви ли не политически дивотии и простотии през тези 25 години, но никога не съм предполагал, че неадекватната психологическа реакция към днешната протестна вълна може да доведе до такъв потресаващ срив в политическата ни и медийна култура. Отворете вестниците, пуснете радиото или телевизията, или влезте в интернет и ще прочетете, чуете и видите невероятни политически изпълнения. Медиите ни просто преливат от налудничавите изяви на партийни клонинги и мутанти второ и трето поколение, на клоуни, нарциси, мегаломани, пътуващи проповедници, префърцунени интелектуалци, смятащи се за икони и ментори на прехода, и какви ли не комплексари и разбирачи от последна инстанция. Уж с амбициите и намеренията „да се спаси” застрашената българска демокрация от корупцията, клиентелизма и олигархията се разпространяват апокалиптични картини, цинични и опашати лъжи, изявени личности стават жертва на недоказани с нищо обвинения и компромати. Нещо повече, целият този политически спам се цитира, мултиплицира, коментира и разпространява с огромно настървение от амбициозни кохорти професионални журналисти, обслужващи политически и икономически зависимите български медии. Те отлично разбират манипулативния характер на подобен тип журналистика, но „бизнесът си е бизнес”. Да не говорим за интернет форумите и фейсбук дебатите.
Да, 2013 бе „година на протестите”, но едновременно с това бе и „година на развихрена политическа лудост”, демонстрирана чрез преекспонираната и най-често изкривена интерпретация на протестите. Беше много тъжно да се наблюдава колко „мръсно сив” в действителност е политическият ни пейзаж. Независимо дали подкрепяха протестиращите или ги обругаваха, политиците и техните преториански гвардии направо изсмукваха живителните сокове на протестите и акумулираха енергията им, за да посветят с тяхната отразена светлина.
Горещо препоръчвам на всички, които са изкушени от политиката или са свързани професионално с партиите и политическите институции, да обърнат внимание, ако вече не са го направили, на книгата на Паскал дьо Сютер „Лудите, които ни управляват”, издадена в България през 2009 г. от ИК „Колибри” във великолепния превод на Венцеслав Станчев [2]. Тя трябва да бъде четена и препрочитана точно днес, когато политическата параноя придобива все повече характера на епидемия. Навярно и аз също съм параноик, но, за голямо съжаление, не мога да се сетя за нито един от актуалните ни политически лидери, особено тези сред националистите и популистите, който да не съчетава в много опасна степен параноята, нарцисизма и агресивността...
За всички е ясно, че този абсурден парламент едва ли ще изкара целия си мандат. Моите очаквания са за предсрочни парламентарни избори през есента на 2014 г., но всичко зависи от резултата на европейските избори. Ако управляващото мнозинство успее да ги спечели, т.е. да получи 9 мандата от всичките 17 за България, предсрочни избори просто няма да има. Поне през 2014 година. Но, така или иначе, ни очакват няколко последователни години с различни типове избирателни кампании – за европарламент, за кметове и общински съветници, за президент и накрая – отново за парламент. Трябва да сме наясно обаче, че стабилното електорално присъствие на политическото трио ГЕРБ – БСП – ДПС е осигурено за целия изборен цикъл и на практика около 2/3 от мандатите са вече заети от тези три партии. Въпросът е кои от никнещите като гъби нови политически проекти ще създадат партии, способни да влязат в следващия парламент, и какво политическо влияние ще имат те за създаването на управляващо мнозинство, различно от сегашното.
Едни от „най-интригуващите” доморасли спектакли през последните месеци на 2013 г. бяха свързани с масираната и преекспонирана (както се очакваше - и поляризирана) медийна подкрепа за учредяването на т.нар. политически съюз „Реформаторски блок” и за създаването на новата формация на Николай Бареков. Повече от очевидно е, че и в двата случая не става дума за появата на нови политически супергалактики, които могат да променят статуквото, а за две „5-6 процентни” (все още паянтови) патерици с по 15 – 20 депутати, необходими за осигуряване на парламентарното мнозинство на една от двете основни политически сили - ГЕРБ или тандемът БСП-ДПС след следващите парламентарни избори, когато и да са те. За това мнозинство и за нищо друго се опищя орталъкът и се вдигна цялата медийна врява.
Особено интересно е развитието на т.нар. „реформатори”, политическото протеже на медиите, обединени в Съюза на издателите в България (СИБ) или по-специално на Икономедиа. По липса на друг избор и поради носталгични сантименти, много хора ги харесват и им симпатизират. Най-малко при тях обаче можем да говорим за „свято зачатие” на нов политически субект. Напротив, всички лидери, подписали споразумението на реформаторите, са генно модифицирани „мравки”, произхождащи от СДС, НДСВ и ДПС.
Тези толкова странни за европейските нрави и толкова типични за България партийни „отцепници” нарекохме иронично "мравки" още през 1990 г. Оттогава се занимавам почти на „експертно” ниво с политическа мирмекология (наука за мравките). Мравките съпътстваха целия политически живот на прехода и му придаваха особен балкански колорит. Продължават да му придават и днес. В палитрата на българския политически живот най-разпространени и най-отровни бяха „сините” мравки на СДС и „жълтите” на НДСВ, които в много моменти довеждаха просто до парализа демократичното политическо пространство. Ако се опитаме да изброим поименно сините и жълтите мравки на прехода, отцепили се от своите партийни ръководства, парламентарни групи и от политическите групи в общинските съвети, ще видим, че те са доста повече на брой от ранобудните студенти... Но ако искаме най-образно да охарактеризираме уникалния статус на тези мутанти от вида „хомо политикус”, най-добре е да цитираме големия Атанас Славов (1930 – 2010): „Неустоими мравки, действащи в хор около огризките на лъвската вечеря”[3].
Питам се дали тези, които днес се просълзяват от „новото” реформаторско начало за спасението на България, познават добре статистиката на изборните резултати през последните 25 години. Числата, за разлика от думите, са сухи и безпристрастни, но много поучителни.
Ако СДС в предизборен съюз с малки, повечето символични партньори през април 1997 г. спечели 2 223 371 гласа и 137 мандата в парламента, то през май 2013 г. с 48 681 гласа остана на унизителната граница от 1%. Ако НДСВ през юни 2001 г. спечели 1 952 513 гласа и 120 парламентарни мандата, то през май 2013 в коалиция с партията на Корман Исмаилов получи мизерните 57 611 гласа.
Дали в ДСБ и „България на гражданите” са правили анализ къде са тези 4 милиона гласа днес и нямат ли случайно точно тези две партии мутанти на СДС и НДСВ някаква субективна роля за тяхното разпиляване...? Може би съм прекалено мнителен, но тестът за политическата почтеност на реформаторите тепърва предстои. Твърди се, че фокусът в действията на блока ще бъде в обединението. Дано това наистина да е така и най-вече да е без двойни стандарти към политици и формирования със същото ДНК.
Най-големият проблем за реформаторския блок обаче е свързан с необходимостта от ясна, открита и категорично аргументирана позиция по отношение на ГЕРБ. За всеки, който следи отблизо политическия живот, не съществува никакво съмнение, че единственият шанс на реформаторите да участват в бъдещото управление е коалицията с ГЕРБ. И тук не става дума толкова за шанс, колкото за целенасочена стратегия с участието на целия кръг около Икономедиа, Европейската народна партия (ЕНП), „независимия” президент Плевнелиев и, разбира се, Едвин Сугарев и Евгений Михайлов. Къде без тях? Важна роля играе и толкова рекламираният Граждански съвет на реформаторите. Той и за това е създаден, за да компенсира програмно-политическата и идейна недостатъчност, която би внесъл ГЕРБ в такава коалиция.
Всички проблеми, които има Реформаторският блок със своята идентичност, обединение и коалиционна политика, са „бели кахъри”. Все пак, става дума за един нормален демократичен и проевропейски политически субект. Големите рискове и опасности за политическото бъдеще на любезното ни отечество са свързани с проекта „Николай Бареков”. Както и се очакваше, отговорът на медийната империя на Делян Пеевски на създаването на Реформаторския блок се оказа много по-добре и професионално подготвен [4].
Точно в разгара на протестите, ноторно известната „Нова българска медийна група” (най-важната част от Българския медиен съюз, обединяващ 35 издатели на 68 местни и национални медии) започна масирано да налага новия си политически проект и медийната си звезда Николай Бареков като негово лице. За пореден път политическата и медийната среда се покриха с лепкавата тиня на радикалния популизъм, най-подходящия терен за безмилостна компроматна война. Война, която просто поглъща и обезсмисля както гражданските, студентските, така и всякакви други протести.
И когато всички са вече оплюти и омаскарени, се появява поредният мутант на българския преход, Николай Бареков, целият „в бяло”. Безскрупулен и циничен млад журналист, кръстоска между „политическите лешояди” и новите „активни борци за демокрация”, излюпени вече в уютното гнездо на ЕС. Предполагам, че никой не очаква от един поръчков журналист, бивш всеотдаен личен медиен паж на Бойко Борисов, а сега смъртен негов враг, да се пръкне един нов и непорочен европейски политик. Напротив, разчита се точно на неговата безцеремонност. Само човек с такава закваска може да оглави компроматната война, водена с огромен финансов и медиен ресурс срещу президента, Икономедиа, ГЕРБ, Реформаторския блок, НДСВ и кого ли още не.
Тук е мястото да цитирам Меглена Кунева, която заяви наскоро пред бТВ [5]: „Когато питате за олигарси, следвайте парите – това е основен принцип не само в американската политика. Когато се появява политическа власт от нищото, голямо присъствие на един политик в медии, богати концерти и големи събития, вижте колко струват и следвайте парите. Когато проследите коя медия, индустрия, партия към коя банка водят, много добре се разбира кои са и откъде изникват новите лица - или маски по-точно, на олигархията”.
Тъй като читателската аудитория на „Култура” е със завишени естетически критерии и сигурно не следи редовно медиите за „ширпотреба”, ще завърша описанието на „николайбарековщината” като фундаментално ново явление в българската политика с няколко колоритни щриха от медийния портрет на Бареков, които не се нуждаят от коментар:
„Аз съм следващият премиер, ще видите какво ще стане...”, заяви наскоро Николай Бареков пред собствения си палатков лагер, разположен срещу президентството.
В "Шоуто на Слави" Бареков обясни, че, след като е постигнал всичко в медиите, е време да поработи за българския народ, а накрая ще бъде доволен да се намери някой благодарен човек, който да кръсти улица на негово име.
Бареков заяви още, че днес в 18:30 часа активисти на партията ще окупират посолството на Украйна с искане правителството на Украйна незабавно да си даде оставката.
Бареков съобщи, че ще провери каква законова възможност има движението му да се настани в сградата на „Раковски 134”, която от началото на прехода е седалище на СДС. „Аз мисля, че тази сграда ни се полага на нас”, каза Бареков при откриване на офис на формацията си във Велико Търново.
Бареков призова Реформаторския блок или да се разпадне или да се включат към неговото движение. По думите му голяма, част от НДСВ вече е при тях, СДС почти цялото ще го приберем, а в партията на Кунева ще остане само Кунева.
Ако все пак в „старата” си част ЕС има стабилен имунитет към такива инфекции, осигурен от върховенството на закона и високото ниво на политическа култура, то в страни като България се оказва много трудно и поне досега невъзможно обществото да се подчини на общоприетата логика за живот по установените в ЕС правила. За огромно съжаление, все още до много голяма степен комунистическият манталитет и поведение, а не евроатлантическата ценностна система, определя нашата духовно-културно-политическа и медийна идентичност.
Този неизличим комунистически манталитет доминираше както събитията през 2013 г., така и тяхната интерпретация. От най-забележителния „автогол” в българската политика с назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС до „перлата” на студентската окупация на СУ „Св. Климент Охридски” - комсомолският донос на „ранобудните студенти” срещу „пиещите” професори. Най-голямото поражение обаче, което нанесе 2013 г. върху публичния морал, бе „насъсканото и манипулирано” противопоставяне между различни обществени групи по шизофренни разграничителни линии, нямащи нищо общо със същността на нормалния политическия дебат. Принципното, ожесточено и никога незаглъхващо противопоставяне между "социалистически", "консервативни" и „либерални” публични политики осигурява най-здравословния климат за развитие на обществото. Демократичната политическа култура изисква постоянен сблъсък на различни програми, ценностни системи, политически практики и представи за морал и почтеност. Тук се крие и дълбокият позитивен смисъл на борбата за власт - да спечелиш изборите и да реализираш своята партийна програма под непрекъснатите критики и контрол от страна на опозицията. Точно това ни бе отнето през 2013 г.
Решаваща роля за едно евентуално бъдещо нормализиране на обществения живот през 2014 г. би изиграло възстановяването на демократичното равновесие в политическия и граждански дебат преди предстоящите избори за европейски парламент в края на май. И тук обществото няма нужда от пропагандни клишета за „национален консенсус”. Нужно е само очертаването на една „предизборна” линия на минималното съгласие. Дали ще успеем да го направим? Можем поне да опитаме.
София, 2 януари 2014


[1] „Завиваме от олигархия към плутокрация”, икономистът Красен Станчев и политологът Антоний Гълъбов пред "Капитал" http://www.capital.bg/vestnikut/capital/k2014/idei/2013/12/25/2207894_zavivame_ot_oligarhiia_kum_plutokraciia/?sp=1#storystart
 
[2] Паскал дьо Сютер „Лудите, които ни управляват”, ИК „Колибри”, 2009 г.
[3] Атанас Славов, „Слънцето. Ах, вижте слънцето с костюма на квадрати”, ИК „Жажда”, Сливен, 2010, стр.20
[4] Аспарух Панов, „Студентите са с чисти пориви, но придружаващите лица...”, http://e-vestnik.bg/19079;
[5] Меглена Кунева, „Следвайте парите – те водят към новите лица на олигархията”, http://grajdani.bg/?p=5390

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”