Български  |  English

За границата на разрешеното

 

Диодоне (Dieudonné M'bala M'bala, р. 1966, майка французойка, баща камерунец) е френски комик, който стана известен и у нас след забраната негов спектакъл да се играе в редица големи френски градове. Неговата идейно ориентация преминава от кандидат на зелените на местни избори през 2001 г. до приближен на Националния фронт - в представленията си той дава място на елементи от крайнодесния негационизъм. В последното десетилетие неговите спектакли са насочени срещу „американо-ционистката система”, както той се изразява. Многократно е осъждан на големи парични глоби за антисемитски изказвания.
Забраната предизвика големи дебати във Франция – като се изключи щекотливият въпрос, че спектакълът се санкционира предварително (търсеха се аналози във френската юриспруденция), преобладаваше одобряването на мярката. Скандалът показа за сетен път сложните отношения, в които се намират различните общности във Франция, както и (почти) всеобщото желание разликите между общностите да се сливат в една голяма републиканска нация.
Тук публикуваме, препечатани от в. „Монд”, едно мнение на есеиста Паскал Брюкнер и част от анкета на вестника сред млади (и предимно леви) зрители на Диодоне.Текстовете са излезли в „Монд” преди забраната на представленията.
К
 
Дали Диодоне не ни разкрива новите расови омрази?
Антилският писател Франц Фанон обичаше да цитира думите на професора си по философия: „Когато чуете да се говорят лоши неща за евреите, наострете уши, значи говорят за вас”. По това време антисемитизмът естествено беше и негрофобия; и двете бяха обвити с една и съща омраза. Известно е, че във Франция, както и в Съединените щати, черните и евреите споделяха една и съща солидарност – на изключените. Те бяха изключени от общественото пространство, запазено единствено за WASP (бели англосаксонски протестанти). Това единство е вече нарушено: евреинът не е вече „братът по нещастие” (по Франц Фанон); той е онзи, чиято трагедия, в дадения случай Шоа, затъмнява моята и ми пречи да му бъда брат.
И преди 1942 г. е имало геноцид, цялата история на човечеството е история на престъпление срещу човечеството. Като че ли става така, че Холокостът е отворил пространство за интерпретации: в единия случай, това е събитие, което насочва мисленето към масовите престъпления, което позволява да се погледне с други очи на изтребването на индианците в Америка, на аборигените в Австралия, на арменците, на престъпленията на колониализма и на ужасите на робството; в другия случай се появява една негативна теология, която превръща евреите и само тях в носители на една прокълната избраност.
Едно е да кажеш: еврейското нещастие проправи пътя и позволи да мислим нашето, съвсем друго е да твърдиш, че то скрива нашето нещастие и трябва да бъде отстранено. Наранените памети влизат в съперничество в името на максимално публично опозоряване.
Диодоне избра втория път. Той обвинява ционистките авторитети, че са обявили война на черния свят, а евреите - че са били подбудителите на трансатлантическото робство, когато във Франция Черният кодекс, сборник от текстове, регламентиращи живота на робите във френските острови, обнародван през 1685 г. от Луи XIV, забранява в първия си член на евреите - „явни врагове на християнството”, да участват в търговията с роби и препоръчва да бъдат изгонени от островите там, където те са се установили.
Но не историческата истина интересува хумориста, омразата при него е по-силна от уважението към фактите и скрупулите на научното търсене. С това той е близък до днес разпуснатата групичка Tribu Ka, която пропагандираше расовото превъзходство на африканците и разобличаваше „всички чучела на юдео-черното приятелство”.
Не може да има антибял расизъм, обясняват ни авторитетно, той може да се появи само като реакция, защото белият човек е единственият виновник, че е изобретил йерархията на расите и че е разпространил нещастието навсякъде, където е стъпил. Обаче този расизъм съществува, ще ни извади очите, това е антисемитизмът – в Магреба, в Близкия Изток, в Субсахариална Африка и из нашите предградия – той реактивира старата антиеврейска омраза на нашата крайна десница.
Учудващо е, че антирасистка организация като Indivisibles, която трябва да разобличава стигматизирането на мюсюлманите и на имигрантите, никога не присъди на Диодоне своята ежегодна подиграваща награда, като че ли той е предпазван от цвета на кожата си, като че ли антисемитските му изказвания нямат никаква тежест.
Истината е, че съвременният расизъм се изразява винаги с думите на антирасизма. Никой не обижда официално евреите, само Израел и неговия американски съюзник, които искат да владеят света и да потискат народите, които се съпротивляват.
Обаче Диодоне показва истински талант и събира около себе си голяма публика. Той знае да си играе с табутата и закона. Трябва да признаем: той често е смешен, въпреки отвращението, което неговите слова могат да предизвикват. Отвъд определено натрупване, отвращението става комично. Трябва ли да забраним кнедлите в ресторантите?
За забраним хумориста, това би означавало да го обслужим, да придадем на неговите конспиративни тези някакво обективно основание, да му направим незаслужена реклама. По-благоразумно би било да удесеторим глобите, когато прекали.
Той вече е известен на целия свят, след като вътрешният ни министър има намерение да попречи на спектаклите му да се играят. В областта на свободата на изразяване, англосаксонският либерализъм изглежда за предпочитане пред френското влечение към цензурата. Омразата не се гаси с декрети. Дори с риска да бъде умножена.
Паскал Брюкнер
 
Млади, леви и фенове на Диодоне
В един свой скеч Диодоне сравняваше публиката си с „кутия цветни моливи”. Достатъчно е човек да присъства да едно от представленията му, за да му даде право: в много малко зали във Франция можете да откриете едни до други и смеещи се на едни и същи шеги араби, черни, бели, младежи от предградията, леви, крайно леви, крайно десни избиратели, расисти, антирасисти, антисемити и антиционисти... Всички са се събрали да се посмеят за сметка на еврейската общност (която, с редки изключения, е големият отсъстващ от „кутията с моливи”). С ликуващото удоволствие да се посмеят на последното станало табу: Шоата.
Ето няколко мнения:
- Откритието на този изключителен „провокатор” беше за мен груб и спасителен шок в едно излъскано, предвзето и правилно мислещо общество. Диодоне се бори за равенство на всички пред смеха.
- Ролята на всеки хуморист е да се захваща със сериозните неща, тази задача е зарязана от днешните комици. Диодоне отвори пътища за размишление – по израело-палестинския конфликт, но също и за съдбата на аборигените в Австралия. Той те кара да мислиш.
- Дали Шоата трябва да бъде изключително табу? Най-добрият начин да разберем и понесем историята си минава през осмиването: осмиване на робството, на колонизацията, на Шоата. Ако трябва да се надсмеем на нещо, то трябва да се надсмеем над общностите, над всички общности, това е единственият начин да достигнем изконния републикански идеал.
- За Шоата ни говорят още от началното училище. 12-годишен гледах филм как засипват ями с трупове. Ние получаваме наставления, вменяващи ни вина от съвсем крехка възраст. Смятам, че тази вина трябва да се остави на предишните поколения и се опитвам да се избавя от нея чрез смеха. Предъвкваме Шоата до последния клас, уважавам този момент от историята, но не повече от други. За геноцида в Руанда например не съм чул да се говори.
- Индоктринирането на човека като потенциална жертва води дотам, че у хората с израилтянска вяра се развива своеобразен „синдром на предтравматичен стрес”, който ги кара за се опасяват от възраждането на газовите камери при всеки скеч на Диодоне.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”