Людмила Дякова:
1. С какво ще запомните 2013?
Отново с разединение на българската филмова общност. Като че ли някакви „външни“ сили са заинтересовани кинаджиите да са раздирани от противоречия и липса на единна платформа, на ясна стратегия за развитие на българското кино. Защото не ми минава и през ум, че може да е въпрос на недалновидност и тесногръдие от наша страна.
2. Българският филм от трите вида кино (до 3 заглавия)?
„Отчуждение“, „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“, „Цветанка“, „Дъждовен ден“ на Андрей Чертов.
3. Чуждестранният филм (до 3 заглавия)?
„Цезар трябва да умре“ на Паоло и Виторио Тавиани, „Ловът“, „Gloria Victoria“.
4. Очертава ли се нова тенденция?
Тенденцията, която се налага все по-категорично в световното, а и в българското кино през последните години, е амбициозният и успешен възход на късометражното кино. С организиране на множество фестивали по света, с публика, която се интересува и познава това кино, и преди всичко с професионалното майсторство на неговите създатели да покажат чрез кратката форма високи образци на артистичност, креативност и задълбочено мислене.
5. Скандалът?
Не бих го нарекла скандал, защото казусът е изключително сериозен и важен и не би трябвало да се раздухва като махленска свада.
Става дума за държавната подкрепа за филмопроизводство и за неправомерно сключваните години наред договори между ИА „Национален филмов център“ и българските продуценти с изискването да връщат, след реализация на филмов продукт, 5% от дадената им държавна субсидия.
Въпросът е решен принципно от европейското законодателство във всичките му законови и нормативни разпоредби. Държавната субсидия е безвъзмездна помощ за поощряване и развитие на националната култура в отделните страни. Би трябвало българските законови разпоредби да са адекватни на европейските и да не се търсят вратички с някакви незнайно как измислени правила за регламентиране на въпросните 5%.
В ЗФИ точно е указан безвъзмездният характер на държавната помощ за българското кино като част от мерките за подкрепа и развитие на българската култура. Само че законите в България най-често не се спазват, особено този за киното. Не съм юрист и като лаик, но най-вече като гражданин на тази страна, мисля, че при добра политическа воля биха се намерили лостове в държавния механизъм (а ИА Национален филмов център е държавна институция) за изход от тази нелепа ситуация. Иначе за пореден път българската филмова общност би олицетворила поговорката: „Кучетата си лаят, керванът си върви“.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар