Украинската грешка на Европа
Изглежда Европейският съюз за първи път се сблъсква с подобно нещо: правителството на украинския президент Виктор Янукович се преструваше, че води преговори по споразумение за асоцииране, само за да отстъпи в последната минута. Лидерите на ЕС се почувстваха излъгани, докато в Москва атмосферата беше празнична.
Както сега разбираме, в преговорите реалният мотив на Янукович е било желанието да качи цената, която ще се наложи да заплати Русия, за да задържи Украйна в своята стратегическа орбита. Само няколко дни по-късно Янукович и руският президент Владимир Путин съобщиха за руски кредит в размер на 15 милиарда долара, за понижаване на цената на природния газ, както и за различни търговски договори.
От гледна точка на Янукович, такова споразумяване има смисъл в краткосрочна перспектива: споразумението за газа ще помогне на Украйна да преживее зимата, кредитът ще помогне на страната да се отдалечи от банкрута, а руският пазар, от който икономиката зависи, ще остане отворен. Обаче в средносрочна перспектива отказването от Европейския съюз и сближаването с Русия поставят Украйна пред риска да изгуби собствената си независимост – а от нея зависи постсъветският ред в Европа.
Като стратегическа ориентация, Украйна е разделена страна. Нейните източни и южни региони (особено Крим) искат да се върнат към Русия, в същото време западните и северните региони настояват за движение към Европа. В обозримо бъдеще този конфликт може да бъде разрешен – ако това въобще е възможно – само с насилие, на това навеждат масовите протести в Киев. Обаче нито един здравомислещ човек не би желал сериозно подобен изход. Украйна се нуждае от мирно и демократично решение, а да се намери то е възможно само в рамките на статуквото.
Поведението на Европейския съюз изисква обяснение. Янукович винаги е бил съюзник на Кремъл. Избирането му през 2010 година сложи край на оранжевата революция в Украйна, която не му позволи да фалшифицира президентските избори през 2004 година и да остави Украйна в руския лагер. Защо тогава Съюзът настояваше за подписването на договора за асоцииране, като при това не можеше да предложи на Украйна нищо, което да е на висотата на руската оферта?
Отговорът може да се намери в отношенията между Европа и Русия. С разпадането на Съветския съюз, Русия не само загуби статуса си на световна суперсила; в Европа тя бе принудена да отстъпи от границите, които разширяваше на запад още от времената на Петър Велики. След като Путин наследи Елцин като президент на Руската федерация, той започна да преследва три стратегически цели, преследва ги и днес: да сложи край на зависимостта на постсъветска Русия от Запада, да възстанови властта над болшинството бивши съветски републики (или поне достатъчен контрол над тях, за да спре разширението на НАТО на изток) и, накрая, постепенно да възстанови статута на Русия като световна сила.
Тези цели трябва да бъдат осъществени не с помощта на Червената армия, а с помощта на руския икономически потенциал, особено с помощта на стратегическата енергийна политика, опираща се на огромните запаси от нефт и природен газ. За това е необходимо осигуряването на контрола върху тези ресурси. Освен това, необходимо е създаването на нови маршрути за износ в Европа, заобикаляйки Украйна, което ще я направи уязвима за шантаж, тъй като прекратяването на доставките за Украйна няма да е повече повод за безпокойство за Европа. Крайната цел е възвръщането на контрола върху украинската тръбопроводна мрежа. В такъв случай Украйна ще узрее да се присъедини към путинския „Евразийски съюз”, руската алтернатива на Европейския съюз, чиято цел е да удържа бившите съветски републики в руската сфера на влияние.
Освен „Северен поток” и „Южен поток”, предназначени да отрежат Украйна от пътя на руския енергиен експорт към Европа, Кремъл успешно блокира европейския достъп до богатия на горива район на Каспийско море и Централна Азия. Руската мрежа от тръбопроводи е практически единственият начин за експорт на Запад за такива страни, като Азербайджан, Узбекистан и Казахстан. Единственото изключение е тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, прокаран от Съединените щати, който свързва Азербайджан и Турция; нищо подобно Европа не направи.
Всичко това не е тайна за западните столици. Напротив: крайната цел на Путин – преразглеждане в дълбочина на стратегическия ред, който се установи в Европа след края на Студената война – става все по-очевидна с приближаването на Русия до нея. Обаче досега нито Европейският съюз, нито Съединените щати се показаха готови или способни да дават ефективен отговор.
Украинската инициатива на ЕС трябваше да бъде опит за такъв отговор. Залогът за Европа беше голям, защото, ако Украйна наистина, под една или друга форма, загуби независимостта си, европейската сигурност ще се окаже в риск – риск, който най-силно се усеща в Полша и балтийските страни. С отказа на Янукович от споразумението за асоцииране Европейският съюз загуби мизата си.
Не можем да обвиняваме Путин, че провежда умело собствената си интерпретация на руските интереси. Вината за последствията от европейската загуба в Украйна пада върху раменете на лидерите от ЕС, които така зле представляваха интересите на Европа. Гръмогласните празни слова не могат да скрият липсата на внимание от страна на Европа към собствените й стратегически интереси, а това ще навреди на отношенията й с Русия. Ако европейците искат да променят това, ще им се наложи да инвестират в своите интереси, а и да разработят ефективен подход, за да си гарантират, че тези инвестиции ще се изплатят.
Това важи не само за отношенията с Украйна. В края на годината руската дипломация може да се похвали с впечатляващи успехи през 2013-а: Сирия, временното ядрено споразумение с Иран, а и отказът на Украйна от Европа. Сериозен въпрос е дали европейските лидери виждат връзката между тези събития и дали осъзнават последствията. Самият факт, че трябва да поставим този въпрос, е обезпокоителен.
euractiv.com
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
