1914-1947 - малка разходка за освежаване на паметта
– След 1989 г. за първи път през 1998 г. чух от Веселин Методиев, че преди 9 септември демокрацията не е била толкова чак развита; и че за правителствата и на Кьосеиванов, и на Богдан Филов не може да се каже, че са демократични. Защо трябваше да чакаме години, в които се твърдеше, че този период е бил най-демократичният, за да стигнем до това признание?
– Защото историците следват политиците...
– Както телевизията следва победителите?
– Историците много често следват политиците, съобразяват се с това, което те казват. В онези първи години след 10 ноември се прояви и някакво чувство за вина или чувство, че си изостанал от общественото развитие. Улицата диктува дневен ред, в който ти не участваш. Публикуван бе сборник, в който историците се изповядваха колко трудно им е било при комунистическия режим. Което беше и вярно, и невярно. Защото, въпреки всичките ограничения, вмешателства и автоцензура, историографията беше поставена на много високо място, защото тя трябваше да служи за легитимиране на режима. Издаваха се исторически изследвания и извори, плащаха се хонорари, историческата наука беше на почит. И след 1990 г. се появи необходимост да не се изостава от новия живот, да не се изостава от изискванията на момента, от наложилите се в общественото пространство нови интерпретации. Така отново се проявява този поведенчески аспект – да следваме официалната линия. Когато историкът иска да се съобразява с някаква моментна политическа парадигма, със силните на деня, да е „винаги в строя” – той приглася, в противния случай мълчи. Всъщност, голямата част от колегията мълчи, тъй като е насадено едно разбиране - още от комунистическия режим - че ти нямаш глас; че някой друг, ако не те ограничава, то ще те напътства или ще те мъмри; или - че ти не си в час по някакъв начин, не си разбрал великата линия. Това разбиране днес изглежда вече така: Ние нищо не можем да направим, медиите не ни допускат, тяхна е вината за този дневен ред... И затова, дори когато има явни измислици върху исторически теми – било от медиите, било от политиците - те се посрещат с бездействие от колегията. Самообвиняваме се, самоокайваме се и абдикираме...
– ... фактически от функцията на историците да описват и разясняват миналото, за да дадат опора на бъдещето...
– Съществува парадокс: в колегията е разпространено съзнанието, че това са хората, които познават миналото; които са призвани да го тълкуват. Тоест, има самомнение, а на практика се действа без самочувствие. Това маргинализира колегията, прави я пасивна. Активни по темата „минало” в голямото публично пространство не са историци. Ето, например Стефан Цанев - той диктува някаква масово приемана нагласа.
– Обаче той, както създава нагласи, така и отговаря на нагласи.
– Много често ние като професионална общност пропускаме какво е общественото тежнение. Ние го знаем, но го игнорираме като непрофесионално мнение. Също така знаем и припознаваме като професионалисти едни интерпретации, но същевременно страним от тях. Популярно е разбирането, че трябва да изваждаме само положителните неща от българската история, за да дадем на народа позитивна нагласа към миналото.
– Тъй като разговорът е предизвикан от предстоящите, нанизали се една след друга годишнини – 14, 34, 44... – ще ми се да обърнем внимание на това как фашизмът се заражда и преминава през годините. С народната воля или без народната воля? Май че със.
– Фашизмът е, наред с всичко друго, и движение на масите. Заражда се във време на промяна, когато някакви светогледни устои се пропукват, променят се някакви ценности. Първите идеи, които фашизмът ще наследи по-късно, се появяват някъде около 1900 г. Тогава тече огромна промяна в Европа, кипеж от идеи за преосмисляне на миналото, за преосмисляне на настоящето. И веднага след епохата на всеобщ кипеж на идеи идва войната и с нея и кризата.
- И част от тези идеи се въплъщават в политическото и стигат до държавното устройство.
- Кризата отприщва мощно движение за промяна на обществото - да стане то по-социално, по-справедливо устроено. Огромни човешки маси се раздвижват – това и фашистите, и социалдемократите го усещат – и тези маси трябва по някакъв начин да бъдат водени, обуздавани, впрегнати...
- В поход към някакво бъдеще. Ние обичайно разглеждаме едностранчиво фашизма само като деструкция, защото познаваме неговите деструктивни резултати. Но идеята и на фашизма, и на националсоциализма е да се построи някакъв нов свят. Хилядагодишният райх на арийците например съдържа някаква визия за бъдещето, независимо как ще я окачествим, а тя минава през трупове. Но коя голяма и мощна идеология не минава през такава фаза?
- Но защо не се поема друг път към „по-социално, по-справедливо устроено общество” (днес бихме казали по-демократичен), а в толкова европейски страни се възприема централизираното, военизирано, репресиращо управление на обществото?
- Първо, самото развитие на тези организации – фашистка, националсоциалистическа, а и болшевишка – минава през фазата на бойни отряди и на въоръженото насилие. И трите изкристализират от войната, имат военния опит. Кой участва в Октомврийската революция? Матросите, войниците и някаква маса, която четири години е свикнала на война. В Германия основна част от нацисткото движение са формации, обединяващи участници във войната. При това политическият сблъсък между фашизма и болшевизма (комунизма) е по същество една друга война - гражданска война, стремеж да подчиниш противника. В хода на борбата тези организации се военизират. И понеже отхвърлят старата политическа система – за да я подчинят, за да я унищожат, стигат до диктатурата. Второто е идеята за партията, която е излязла от низините, но която е авангард. И в трите движения я има тази идея, както и претенцията за една точна, единствена и правилна идеология. Това са част от причините за установяване на този тип управление - бойният опит, духът на гражданска война, духът на деструкция по отношение на противника, желанието, въпреки волята на другите, да подчиниш обществото и да го преработиш. Мусолини казва, че волята на мнозинството е измислица на буржоазните партии, обявява се против “диктатурата” на “50 плюс 1 процента”.
- А дали тоталитарни държавни устройства не са предизвикани от усложняването на управлението на държавата като такава? Техника, комуникации, образование, здравеопазване - с навлизането в ХХ век управлението става все по-трудно. И когато става дума за победени държави, които трябва да наваксват...
- В България нещата може би личат най-ясно. Има един повик, че администрацията не функционира. Според привържениците на авторитаризма, управлението не е ефикасно, няма координация, няма визия, компетентността е слаба, цари корупция. И това – на всички нива и във всички ведомства. Липсват и нравствени опори; следвоенните промени са отмили традициите, позитивното, съществувало в миналото. За авторитаристите новият режим, новата идеология, която искат да наложат, ще въведе ред, ще утвърди компетентност. Повикът е за компетентно управление, което ще централизира, координира, но и ще посочва ясно отговорностите и компетенциите. Ще се извърши цялостна рационализация на административната дейност, на производството. Първите адепти на фашизма в България го харесват, между другото, и защото той въвежда научна организация на труда. Архитект Трендафилов, един от идеолозите на фашизма в България, акцентира върху преимуществата на фашизма - като организираност на производството, организираност на обществото, въвеждане на стандарти, норми, хигиенни мерки и пр.
- Значи не Тодор Живков е измислил научната организация на труда?
- Арх. Трендафилов посещава един конгрес във фашистка Италия и толкова е запленен от идеите за организация на труда, че става и пропагандатор на фашизма. И от своите рационалистични теории – защото той е човек, изключително иновативен – от мисленето, че в областта на строителството, на стопанството дейностите трябва да се рационализират, той прескача директно в средите на българския фашизъм.
- Така или иначе, в началото на 30-те държавата е в криза.
- Кризата е преди всичко забележима на ниво партийно-политическа система, която не функционира пълноценно. Тя показва голям брой недостатъци. Освен това е навиквана от всички - и от леви, и от десни, и от политически непрофилирани хора. Обвинявана е в корупция, бездушност, отдалеченост от народа. Атакувана е като чужда на българското тяло, тъй като, според критиците й, до Освобождението 1878 г. българското общество е имало естествен път на развитие, проявявал се съзидателен процес, спонтанен и изконно български. След Освобождението идва отвън партийният модел, който е абсолютно чужд на българския дух. Той култивира политическо лицемерие, клиентелизъм, корупция. Партийният модел разделял обществото, увеличавал рязко границата между бедни и богати. Такива твърдения се срещат във всякакви текстове – от комунистически и от средите на Земеделския съюз до такива на един от най-екзалтираните идеолози на фашизма - Христо Кунчев.
- Но през 1931 г. изборите са честни и Ляпчев губи властта...
- Тук има един личностен и психологически момент. Ляпчев трябва да оправя неща, които са натворени преди него: при земеделския режим, резултатите от деветоюнския преврат, последвалите метежи, атентати, убийства. Ляпчев като македонец по произход е изправен пред мъчителна дилема. От една страна, в обществото се разраства негативна нагласа срещу поведението на ВМРО; от друга, той не може да прегази своите сантименти - как да потиска организация, която е изконно свързана с него и с идеалите, които той и обществото припознават? С поведението си Ляпчев компрометира в очите и на демократите, и на авторитаристите партийно-парламентарната система, респективно - буржоазната демокрация. Следващият кабинет, на Народния блок, с цялото си поведение показва, че в партийната система и приложението на парламентаризма има огромни недостатъци.
- Кога започват фашизоидните прояви в България, тези тенденции, че малцинството знае накъде да води, които в крайна сметка се изявяват с кръга „Звено“?
- Към средата на 20-те години вече ги има.
- Търсенето на силния човек, на силната ръка, на силната идея, на правилния път?...
- Да, всичките тези неща. Има едно влияние от Италия, което не е толкова идеологическо, а става по-скоро пример за успешно преодоляване на криза, на опасност, а и на движение напред. Но това влияние се проявява диференцирано. Например съюзът „Кубрат“, който смята, че трябва да има ред, йерархия, дисциплина – част от лозунгите са повлияни силно от италианския фашизъм – в началото се разграничава от фашизма. Но дори да няма сред отделните десни формации силни заемки от фашизма, той ги е повлиял с цялостния си опит, с действията си. Сега съществува тенденция влиянието на фашизма да се подценява, омаловажава, но фашизмът е мощен агент за промяна в българското политическо пространство. А че приема местни белези, това е нещо нормално за фашизма, всичките фашизми в света заемат местна, национална окраска.
- Да уточним – може ли да говорим за български фашизъм или става дума за някакви фашизоидни образувания?
- И за едното, и за другото. Някои официално се самообявяват за фашистки организации. В края на 20-те години това правят “Родна защита“, „Съюзът на българите”. Организацията „Националната задруга за политическо възраждане” на Александър Сталийски, се прекръства на „Национална задруга фашисти”. Когато в 1932 г. се създава „Легионът”, легионерското движение (което днес, според някои историци и още повече политици, е едва ли не демократично), то още в началото се самоидентифицира и като фашистко движение. Пропагандира екзалтирано фашизма и националсоциализма. Даже списание „Мощ“ в Пловдив се нарича „списание за фашистка мисъл“. Така между 1928 и 1932 г. в България изкристализира мощно фашистко движение – не като влияние, но като глас.
- Какво отношение към фашистите има движение „Млада България”? Стефан Попов е един мислещ човек...
- Между фашистите има и много мислещи хора. Някои от тях са отлично образовани, други са изтъкнати специалисти в своята област. А ако говорим за „Млада България“, „Нация и политика“ – две групи, които почти паралелно действат – трудно може да ги определим еднозначно като фашистки.
- Но че искат да централизират управлението и да променят нещата...
- О, разбира се, че искат това. И тяхната еволюция в определена степен ще ги заведе точно към средите на фашизма и националсоциализма. Ако четете „Безсъници“-те на Стефан Попов, виждате, че той до последно има към Хитлер някаква пиететна нагласа, че фюрерът все пак е бил един голям човек. Попов става редактор на списанието на ратниците. Ако смятаме, че ратниците не са фашисти, значи трябва да обърнем историята на българския фашизъм обратно. Ратниците са движение, което е изцяло повлияно от националсоциализма. Лазар Попов, идеологът на „Млада България“, отива при ратниците. Никола Минков, идеологът на „Нация и политика“, отива при легиона, който също е фашистко движение. От друга страна, ако разгънете списание „Млада България“ или списание „Нация и политика“, ще се убедите, че това са наистина мислещи хора, които дават свои прочити на актуалната политическа, стопанска и културна проблематика, някакви алтернативи. Те са за авторитарен режим, обхванати са от някакъв политически ентусиазъм за промяна. Новото, приложената в практиката идея те откриват във фашистка Италия, в Третия райх, но преди всичко искат да създадат някаква своеобразна българска национална идеология.
- Знаете ли, за хората от моето поколение 30-те години са години на лявото, а сега вие разбивате тази представа...
- И на лявото също са. 30-те години са години на промяна, на мощна промяна. Идват младите. Никола Минков, Лазар Попов, Стефан Попов, те са хората от третото поколение, родени са преимуществено през първото десетилетие на века. И другите, техните леви опоненти, са такива: Емил Шекерджийски от комунистите, Михаил Геновски от земеделците. Новото поколение излиза на сцената и се бори за надмощие. Има моменти, когато се проявяват сходства в оценки и възгледи, има дори някакви взаимни симпатии в някакъв момент. В отецпаисиевски младежки организации членуват дори лица с комунистически убеждения, включително такива, които ще бъдат убити като партизани. В политически план идеите са ясно разграничавани, но младите мислят, че има поле за дебат за бъдещето на България. Това е време, когато радикалната българска десница, фашистите ще приемат, макар и временно, че в Съветския съюз има позитивни неща. Разбира се, позитивни от фашистка гледна точка - например това, че има държавна младежка организация. „Ето – казват те – в болшевишка Русия, фашистка Италия, националсоциалистическа Германия се създадоха младежки организации. Организираха младежта, дадоха й ентусиазъм, поведоха я към бъдещето. А какво правим ние тук? Изпуснали сме младежта и тя е под всякакви вредни влияния.“ Лявото и дясното, в лицето на радикалната десница, са двете основни алтернативи на буржоазната демокрация. Лявото е много силно изразена тенденция в българското обществено пространство. Тя не винаги е политически профилирана като членство в някаква лява формация, но е важен фактор, който съвременниците ясно различават.
- Какви са връзките между тези крайно десни организации със „Звено“? „Звено“ не е ли „по-широка палитра”?
- „Звено“ събира хора, които трудно може да ги наречем фашисти. Някои от тях се движат по модната линия или вървят по пътя на типичния фашист, но не го извървяват докрай. Такъв е Димо Казасов, социалдемократ, който извършва метаморфоза в рамките на по-малко от две десетилетия. Организира „Звено“, редактира списанието му, автор е на основни организационни и идеологически текстове. И след това изведнъж ще отиде много смело към Народното социално движение на Цанков, една много специфична, силно повлияна и копираща фашизма формация. И после ще се върне обратно към звенарските среди, ще направи еволюция, ще отрече авторитаризма и ще бъде борец против него. И ще си заслужи да влезе в Отечественофронтовското правителство през 1944 г.
- Той има някаква книга за Мусолини.
- Да, „В отечеството на Мусолини”, политически пътепис. На него му харесва режимът на Мусолини. На мнозина е харесвал. Така или иначе, „Звено“ е един интелектуален кръг, не е партия. „Звено“ не е фашистка формация, въпреки че там се дебатира много за фашизъм и че им харесват някои неща от фашизма. „Звено“ анализира какво става в страната и има някакви рецепти за това, което трябва да се промени, но тези рецепти не са свързани в цялостна програма, независимо че в 1930 г. публикува подобен текст.
- И какво прави? Експериментира или подражава?
- И двете. Правителството на „Звено” не следва италианския пример. Няма да следва и болшевишкия, разбира се. И какъв път ще следва, какъв му е моделът? Някакъв самобитен български път. Който даже не е самобитен, защото нещата се правят в крачка. Разтурени са партиите, саморазтурва се и „Звено“. Защото не трябва да има партии, а звенарите са хора на честта и след като партии няма, и „Звено“ няма да съществува. Ще се разтури всичко и в това празно пространство ще управляват компетентните хора, които обаче, общо взето, първоначално не се ангажират с режима. При това, на звенарите им се налага да играят сложна игра с двореца, която не могат да спечелят, защото се оказва, че са по-слаби политици - онзи човек в двореца е добрият политик до смъртта си, той ги надиграва всичките.
- Правителството на „Звено“ все пак не е обкръжено от много демократични режими...
- „Звено“ отчита тенденциите в Европа. В Европа тенденциите са на авторитарни режими и режимът, който звенарите залагат, е авторитарен. И режимът, който царят ще развива след 21 април 1935 г., когато на практика извършва преврат и си назначава собствения министър-председател, ще бъде също авторитарен.
- Мечтата на „Звено“ е безпартийният режим да осигури компетентно управление на страната. Това осъществява ли се по някакъв начин в следващите години, когато царят поема юздите и има на разположение всички възможни експерти и ресурси?
- Донякъде да. Професор Долапчиев, който минава за един от идеолозите на звенарския и на авторитарния режим, казва, че новата държава ще бъде правова, т.е. правото ще действа. Ще бъде авторитарна, защото ще има авторитет. Ще бъде национална, т.е. няма да копира, а ще следва националните ценности, традиции, цели, които има България. Същевременно авторитаристките идеолози представят авторитарната държава като държава на компетентните управленци. Може да го кажем и така – режим, при който технократите ще управляват.
- Наблюдава ли се такова нещо? Царят използва ли ресурса на нацията, доколкото го има?
- И да, и не. Защо казвам да? Защото има интензивно развитие в определени насоки - има строителство, има мислене. Няма да кажа, че плановото стопанство е нещо много ценно, но авторитарният режим има уяснени представи в различните области на живота и стопанските направления, има и цялостни представи за насоките на развитието, има разбирания за параметри, които трябва да се постигнат, за критерии, които да се прилагат... При авторитарния режим се създава национален план за електростопанството на България, т.е. има яснота по въпроса как ще се електрифицира страната. Мисли се и се действа, за да се създаде цялостна национална пътна мрежа. Мисли се, че трябва да се добива енергия – ако ще се развива промишленост. За да се излезе от тежката стопанска ситуация, трябва да има развито, конкурентоспособно, високодоходно селско стопанство. Трябва цялостна напредничава програма за земеделието и трябва държавна намеса, тъй като разпокъсаното селско стопанство не дава резултат, т.е. трябва да се проведе комасация, която държавата ще налага. Трябва да има напояване, а напояването не става с кладенци, а с програма за язовири. Тоест, всичките тези неща ги има. Каквото и да говорим, държавата се проявява като един добър фактор, като изважда на преден план експертите, които намират мястото си в министерствата на железниците, на благоустройството, на финансите и т.н. Има ясни критерии, има политики; има поощрения, има дебати по стопанската проблематика. Провежда се активна инфраструктурна и селскостопанска политика, това не може да се отрече. Реално се осъществява модернизация със силна намеса на държавата, но модернизация мащабна, целенасочена, съобразена с възможностите на страната, както и с предизвикателствата пред нейната икономика. Извършващото се преустройство засяга и други области на живота. Богдан Филов през 1935 г. изготвя законопроект за ведомство към Министерство на народното просвещение, което ще се занимава с поощряване на културната дейност, с организиране на изложби, с превеждането на български книги на чужди езици. Втората половина на 30-те години е времето на хората, които мислят малко или много структурно, разглеждат нещата в техните взаимовръзки, а това се харесва на авторитарния режим, тъй като той пък обича нещата да са прецизирани, субординирани и т.н. И така, има някакво творчество и някакво развитие. Някакъв подем. Например, в 1941 г. се създава националната киноиндустрия - с пропагандни цели, но се създава. Разбира се, има строга, дори свирепа на моменти цензура, много пропаганда, ясно декларирани намерения на режима да контролира общественото мнение.
- В дневниците си Богдан Филов често споделя грижата си как да направи Обществена сила. Имал е нужда от някакво ОФ или...
- Има един повик през целия период, че трябва да се приобщи народът към управлението. Това е позиция още на деветнайсетомайците.
- Но щом искат да приобщават, значи има някакво разобщение.
- Има страх в управляващите, че няма ентусиазъм. Ако четете дневника на Васил Митаков например, там ясно е показано разочарованието, което, перефразирано, е изразено така: „Ние за този народ толкова много направихме, обединихме България - а той мисли за хляба, той мисли за дребни неща, той не се възхищава“. Няма го сцеплението, масите не вървят спонтанно и ентусиазирано след режима. Но те и не могат да вървят така след режима, този режим не се идентифицира с нищо... Даже няма човек, който да ги поведе. Обикновено масите ги водят някакви десничари или някакви левичари. Понеже левичарите са свирепо преследвани, те няма как да ги поведат. Тъй като със самото им появяване на улицата ги арестуват или ги изселват. За десните е малко по-друго. Но и към т.нар. фашистки организации режимът има същата хватка, той ще ги използва само когато те, образно казано, бият комунистите. Оттам нататък обаче никога няма да ги използва за друго нещо. Режимът ще гледа да ги приобщи, да изтръгне лидерите им. Ще им даде някакви постове, за да могат те да бъдат приобщени към властта, за да се покаже, че тя тях не ги гони. Обаче, от друга страна, те вече са дали заявка, че ще бъдат послушни. И така българският фашизъм ще влезе в симбиоза с авторитарния режим. Но за режима не можем да твърдим, че е фашистки. Нямаме управляваща фашистка партия, нямаме фашистка милиция, нямаме официална държавна фашистка идеология. Разбира се, когато говорим за фашизъм и за авторитарен режим в България, трябва ясно да си даваме сметка и за неговата нетолерантност, антидемократичност, обсебващи претенции, за прояви на зловещо лицемерие, брутален терор, антисемитизъм.
- А какво носи България в раницата си, когато пристига в 1944 г.?
- Десет години цензура, на практика, десет години липса на свободна воля, ако изключим някакви реплики в Народното събрание или партизанското движение, примерно. С други думи - на 9 септември 1944 г. хората имат вече опит какво става, когато няма свобода. Свикнали са по някакъв начин, има някакво притъпяване на сетивата. Това не може да бъде отречено. Второ, хората са видели какво може да направи държавата. Държавата е показала, че тя може да планира, може да ръководи. Обществено строителство, благоустройство, мерки в сферата на здравеопазването, социални придобивки – това са част от активите на десетгодишния авторитарен период - от май 1934 до септември 1944 г. Като изключим колапса при бомбардировките – през януари-февруари 1944 г., при който администрацията се показва от най-лошата си страна – в повечето случаи държавата си върши работата. Така че, има дадености, включително и похвати, и институции, които новият режим, който ще дойде на 9 септември 1944 г., ще наследи от предишния период. Такива са например Камарата на народната култура, създадена в 1943 г. по националсоциалистически образец. Тя ще продължава да съществува до 1947 г.; сменят се хората и идеологическите матрици, но дейността остава същата. Ще остане и „Труд и радост“, голямо мероприятие, което организира свободното време на работниците, заимствано от фашистка Италия и от Третия райх. Ще бъде прекръстено на „Отдих и култура“ и ще продължи да съществува в социалистическа България също докъм 1947 г. И двата режима ще говорят, че държавата ще се ангажира с българския народ, с обществото, с неговото бъдеще, с неговото благо, с неговото здравеопазване, с неговата хигиена. Никога в България не е говорено (и правено) толкова много за труда, за защита на труда, колкото между 19 май 1934 г. и 1944 г. И новодошлите ще наследят, естествено, това. Защото те пък са властта на трудещите се. Не казвам, че нещата протичат без колебание, но предишната матрица определено се използва от новия режим.
Ще отворя една скоба: комунистите не идват на 9 септември еднолично на власт. Напротив, имаме един много особен режим, с пазарно стопанство с определен плурализъм. Например, до 1947 г. има разцвет на книгоиздаването, включително издаване на считани от комунистите за типично буржоазни, булевардни романи, а не само на партийна комунистическа книжнина. Кината прожектират предимно американски филми (защото няма толкова съветски на разположение!): уестърни, любовни истории. Има някаква глътка въздух: премахната е предварителната цензура, създават се опозиционни партии, излиза опозиционен печат. Всичко това съжителства с “Народен съд”, с извънсъдебен терор, с физическо изтребление на противници. Същевременно режимът акцентира върху строителството, върху обновяването и развитието на икономиката, върху значението на труда, т.е. в много отношения следва политика и фразеология, използвана в десетилетието на авторитарния режим 1934-1944 г. Обобщено казано: има наследяване, има пряка линия между 1934-та и 1944-та. Но така погледнато, има пряка линия и между 1914-а и 1934-а г.
- Защо 1914-а?
- Защото е водоразделната. Свършва “дългият” ХIХ век и започва “краткият” ХХ век – векът на социални революции, тоталитаризъм, на мощен опит за радикална промяна на световната история, но и на геноцид и неимоверни изпитания. Първата световна война поставя нас, българите, в статута на победени. Посява огромно съмнение към външния свят. Поражда силно разочарование към западния свят, неговите ценности, неговия идеен, идеологически, политически и в определени параметри - и стопански пример. Налага се разбирането, че българите са измамени, несправедливо наказани, станали са жертва на егоизма, алчността, завоевателността на международни сили, които са направили опити да унищожат българския народ в Ньой през 1919 г. И това отдръпване от външния свят, което се поражда тогава, ще позволи на левите и на десните идеи и среди добре да играят на българското политическо пространство. Винаги с пароли против демокрацията. Така че, Първата световна война, респективно българското участие в нея, ще трасира пътя към есента на 1944 г. Разгромът във войната и мирният договор хвърлят българското развитие по една спирала на политическо напрежение, ожесточение и противопоставяне, на политическо насилие. Само ще изброя някои етапи на последвалото развитие - превратът от 9 юни 1923 г. и противопоставянето на село и град, убийството на Стамболийски и негови съратници, въстанието от септември 1923 г. и неговото брутално потушаване, двете години на фактическа гражданска война с бял и червен терор и кулминацията – събитията от април 1925 г. с комунистическия атентат в катедралата "Света Неделя"”. Това са все стъпки, които водят към датата 19 май, водят и към датата 9 септември. Пътят, свързващ Първата световна война, условно казано - 1914 г. и 1944 г., може да се илюстрира с поведението на един от основните политически играчи в тези години – Кимон Георгиев. Той е един от основните организатори на преврата на 9 юни, който трябва да върне статуквото, да възстанови парламентаризма и демокрацията отпреди пролетта на 1920 г. Това е първият политически опит на Кимон Георгиев. Към 1929 г. голяма част от хората, които са участвали в 9 юни 1923 г., са разочаровани. Те са смятали, че ще настъпи спокойно време, но такова няма, има междуособици. Така се стига до втория преврат - от май 1934 г., който е вече опит да се промени положението радикално, като се премахнат част от язвите: парламентаризмът, партиите. И третият опит на Кимон Георгиев е вече на 9 септември, когато той участва в радикалното демонтиране на системата, цялата тази система, която той два пъти прави опити да поправя. Ако гледаме само с добри очи, може да си помислим, че той наистина е един добър герой, който милее за България преди всичко и търси някакви решения за нейното бъдеще. Разбира се, можем да кажем, че това е политически авантюрист, който се съюзява с когото му падне, зловеща фигура, но при всички случаи, има някаква логика в това, което прави. Това е едно от обясненията за политическите тенденции в един близо 30 годишен период от българската история.
- И накрая – хипотетично - ако паднат рамките на Европейския съюз, смятате ли, че ще се закрепи демокрацията в България?
- Не, не смятам. Слаби са механизмите за прилагане и съхраняване на демократични принципи и процедури. Въпросът е свързан и с ролята на обществено мнение, и на политическата култура, на манталитета, ако щете. Има национални исторически примери, които не са осмислени.
Разговора води Христо Буцев
Декември 2013 г.
[1]На 24 октомври 1922 г. в Неапол Бенито Мусолини заявява: „Или ще ни предадат доброволно управлението на страната, или ще тръгнем към Рим и сами ще си го вземем”. На 27 октомври в Перуджа е публикувано възвание на Националната фашистка партия към италианския народ за начало на поход към Рим. Колони фашисти тръгват към столицата, като пътьом се въоръжават от армейските складове. На 29-и кралят утвърждава Бенито Мусолини за министър-председател. На 30-и той съставя правителство. (бел. ред.)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
