Български  |  English

Дора Иванова (1940 – 2013)

 

Уважавана, търсена, неуморна - стотиците й ученици сигурно биха могли да определят много по-точно какво е била тя за тях.
За мен Дора винаги е била и ще си остане знаещият, можещият и убеждаващият педагог, който с невероятно търпение и такт изгради редица поколения много успешни и реализирани цигулари.
За съжаление, тя е последната от една българска традиция и школа - Аврамов, Христосков, Лечев, Камиларов и, разбира се, Леон Суржон - нейният учител - личността, която тя унаследи.
Сбогом, Дора!
Минчо Минчев
 
Дора Иванова беше мой преподавател за период от 10 години.Но, уви, нея вече я няма, ракът я отнесе сякаш мигновено. Спомените за началото на следването ми при нея, за човека и преподавателя сякаш стават изведнъж много живи, много ярки.
Ето я, с неизменната цигара, с дълга шотландска пола, къса прическа, стегната, заобиколена от валма цигарен дим, папка с ноти и поне трима-четирима студенти.
Дора имаше безкрайно търпение да изработва детайла и техническото съвършенство у учениците си, без да променя ни най-малко индивидуалността на всеки от нас.Спомням си как изискваше всеки час при нея да започва с гами и етюди, чак след това концертите, пиесите, по-интересните от нейна, а и от наша гледна точка, произведения. Но тя държеше много на последователността, на отношението към свиренето на цигулка. За нея нямаше средно положение – тя искаше за всеки свой студент най-доброто, като не спестяваше никому истината, че най-доброто означава много труд и жертви – а пък кой както реши.
Тя беше един от най-честните към себе си и към професията си хора, които познавам – често след усилен труд в часа при нея, можеше да се чуе: „Е, да, добре е, ама не ми харесва още – има нещичко, което остава и не е това.”
Нейната дисциплина беше пример за мен – при толкова студенти, толкова майсторски класове, допълнителни задължения, свързани с периода като шеф на цигулковата катедра в Академията – въпреки това, въпреки семейството, всеки ден тази жена намираше 2 часа време за себе си и цигулката – тя поддържаше чудесна изпълнителска форма и можеше добре да изсвири всяко едно от произведенията, които ни преподаваше.
Дора обичаше да експериментира и да съчетава различни стилове в някоя концертна програма за концерт в бъдеще – нямаше още уговорена дата, а тя вече виждаше и чуваше резултата от изпълнението на тези и тези произведения – винаги ми даваше наръч ноти и предложения, но ме оставяше сама да си избера това, което ще ми е най-приятно да изсвиря.
Аз бях на 14 години, когато започнах обучението си при нея – труден период, през който, освен техническата и художествена работа, Дора събуди у мен желанието да правя музика за хората, за сцената и то така, че да ми доставя възможно най-голяма радост.
Едно от най-прекрасните й качества е, че тя, освен преподавател, остана завинаги мой близък приятел и помощник. И никога не спря да се интересува от успехите и неуспехите, от радостите и тревогите в моя професионален път.
Къде, питам се, е благодарността, която би трябвало да съпътства такава голяма личност в културния живот на България? За съжаление, дори приживе, тази жена трябваше да търпи завистта заради успехите си и на международна сцена, което й струваше преждевременно пенсиониране, при това, без да бъде уведомена от тогавашния ректор на академията – проф. Георги Костов. Но защо ли се чудя., По-скоро тази е наградата за всички по-можещи и по-талантливи, и по-честни хора в България. Благодарност – това би било „проява на лош вкус”.
Благодаря ти, скъпа моя Дорице, почивай в мир!
Албена Данаилова


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”