Български  |  English

Постинг и отговор на постинга

 
На публикуван в theguardian.com текст на Яна Цонева, Георги Медаров пожела да отговори Стефан Попов. Публикуваме двата текста.
К
 
 
Оставка! – протестиращите в България
имат нужда от по-добър лозунг
 
Протестите в България отслабват, но страната остава в криза. Могат ли демонстриращите студенти да прокарат пътя, осигурявайки нов политически език?
България се намира в дълбока политическа криза. През февруари избухнаха масови протести срещу антикризисните мерки, бедността и по-високите цени на електроенергията, които свалиха тогавашното дясноцентристко правителство. На изборите през май, с подкрепата на широката коалиция на социалдемократите БСП, либералите ДПС и крайно десните Атака, независимият Пламен Орешарски стана премиер. Освен като технократ, Орешарски се слави и като един от архитектите на валутния борд, въведен в България през 1997 г. като част от програма на МВФ за спасяване на страната от валутен крах и хиперинфлация. България бе принудена да премине към безмилостни икономии много преди Гърция и останалите страни в Западна Европа.
След 2000 г. Орешарски премина към социалдемократите. Като министър на финансите, той води твърди неолиберални политики и макар и подкрепян от Световната банка, си навлече гнева на гражданите след въвеждането на плосък данък от 10% и безмилостните действия, които предприе срещу стачкуващите учители през 2007 г.
Сегашната вълна на масово недоволство, която бушува вече повече от 160 дни, се надигна след противоречивото назначаване на медийния магнат Делян Пеевски за председател на ДАНС. Протестите първоначално бяха мащабни, а участващите в тях граждани, макар и с най-разнородни политически убеждения, настояваха за оставката на правителството. Постепенно обаче протестите стихнаха, след като бяха яхнати от групи, които съзряха в тях начин да възродят антикомунистическите настроения от 90-те. Демонстрантите започнаха да настояват за „европейски ценности”, „морал в политиката” и „истинско скъсване” с комунистическото минало. БСП успя да организира контрапротестно движение и проведе най-малко два мащабни митинга. Така страната се оказа в задънена улица – правителство и опозиция споделят еднакви социалноикономически виждания, но въпреки това не спират да си разменят празни обвинения.
Протестите навлязоха в нова фаза, когато миналия месец студенти окупираха ректората на Софийския университет. Дясната опозиция, съставена от бившата управляваща партия ГЕРБ и Реформаторския блок, прие окупацията като продължение на кампанията си. Несъмнено окупацията даде нови сили на протестите. Когато обаче хората прозряха потенциала й, партийни активисти и участници в окупацията започнаха да оказват натиск интелектуалните искания да се загърбят и вместо това да се положат усилия за свалянето на правителството и насрочването на нови избори. Медиите не обърнаха внимание на първоначалните радикални настроения на окупацията и отново се заговори за антагонизма между „комунисти и антикомунисти”.
Въпреки това, интересно е, че окупацията сама по себе си не се основава на борбата с комунизма. На протестите студентите отказват да скандират „червени боклуци”. Друга ключова разлика е, че студентите от окупацията нито веднъж не развяха знамето на Европа, за разлика от демонстрантите на улицата.
„Моралната революция” на студентите не се асоциира с опитите на политическите елити да възвърнат легитимността си, като отново разпалят старите политически стълкновения. Студентите категорично се отграничиха от всякакви партии, които са доминирали политическия живот в България след 1989 г., и изразиха гнева си от безкрайния „преход” към демокрация и съпътстващата го бедност и корупция.
Най-същественото е, че окупацията не целеше само оставката на правителството – в крайна сметка, това би довело просто до смяна на политиците, – а промяна на статуквото. Студентите организираха семинари, на които обсъждаха какво трябва да е общото бъдеще на страната, като така ни припомниха каква институция всъщност е университетът. Ако демонстрациите на улицата се бяха вкопчили в сянката на „комунизма” и не даваха възможност за размисъл и критичен дебат, то студентската окупация бе вдъхновена от движението „Окупирай”.
Ключът към възобновяването на протестите обаче се крие в интелектуалната стойност, която първата фаза на окупацията притежаваше. Окупацията трябва някак да се върне към първите си цели. Трябва да го стори не само за себе си, но и за всички протестиращи, както и за България като цяло.
Основният лозунг на протестното движение - „Оставка!”, няма силата да мобилизира хората и затова популярността на протестите спадна. Студентите могат да дадат на протестиращите избор отвъд две незадоволителни алтернативи - социалистическата партия, превърнала се в неолиберална, и нейните опоненти от ГЕРБ. Студентите също така демонстрираха способността си да са съпричастни към проблемите на обикновения българин (бедност, все по-малко социални услуги и т.н.). Те сториха това по един невиждан и интересен начин, който ги откроява от останалите участници в дебата за прехода.
За да намерим решение на проблемите си, трябва да намерим нов политически език – език, който никоя от досегашните партии не говори. Въпреки това, не трябва да забравяме опасностите, които крие сегашната ситуация. Липсата на каквато и да е разумна алтернатива за левицата може да разклати стабилността на страната. Трябва да помним словата на Грамши, според който, когато старият свят си отива, а на негово място напира да дойде новият, настъпва времето на зверовете.
Яна Цонева, Георги Медаров
theguardian.com, 27 ноември 2013
Превод от английски Росен Асенов
 
Не че си заслужава, но все пак...
Не си заслужава, защото в този нашумял в мрежата постинг (ако не се лъжа, това е текст в блога на The Guardian, по английския му може да се предположи, че не е излизал в печатното издание) става дума за всичко; както казвахме навремето - „От Баха до Фейербаха“. В този смисъл не мога да се занимавам с въпроса дали е консистентна, а след това и правдоподобна тезата (концепцията) му. Не намирам такава, отделните изречения не могат да се интегрират в цяла картина, разбягват се насам натам, както е допустимо, в някаква степен, за репортаж от събитието. Но ще обърна внимание на няколко групи твърдения, които са отклонения – от фактическата истина, от общата коректност и от почтеността на наблюдението, а не от отсъстващия фокус.
Откровено неверни. Орешарски никога не е бил дори далечно приближение до „архитект на валутния борд“. Идеята за валутен съвет първо бе лансирана от Румен Аврамов през 1995-96 година в Центъра за либерални стратегии, а оттам и в експертния дебат (тогава Румен Аврамов единствен в България разбираш какво е валутен борд). Първото официално решение за съвета се взе на 4 февруари 1997 година в прочутото заседание при президента Петър Стоянов. В декларацията след заседанието на Консултативния съвет по национална сигурност, на който БСП върна мандата за правителство, има точка с ангажимент за бъдещ валутен съвет. Правителството на Стефан Софиянски работи по този въпрос експертно, а мнозинството на ОДС променя закона за БНБ. Поправката е незначителна по обем, става дума за елементарен текст. По изграждане на този прост механизъм работят Красимир Ангарски и Светослав Гаврийски. Орешарски е заместник-министър с ресор външен дълг. Той може да е бил консултиран, но не е част от основния екип. Да не говорим, че валутният съвет е изграден от Иван Костов лично в преки разговори с управляващия директор на Международния валутен фонд и посредничеството на Джордж Сорос (който се ангажира лично и впоследствие дарява 22 млн. долара на правителството за спасяване на началното образование в България в условия на сурови икономии).
В същата категория попада и твърдението, че „след 2000 година Орешарски преминава към социалдемокрацията“. Това е невярно, до степен смехотворно. Орешарски след 2000 година засилва политическата си дейност в СДС, после през 2002 става зам.-председател на СДС в новия екип на Надежда Михайлова, а за местните избори 2003 година е обявен за кандидат за софийски кмет на СДС. И скоро преди самите избори е изгонен от СДС поради доказани – и неоспорвани от никого – контакти с Васил Божков. Днес Васил Божков не стряска хората, но тогава контакти с него бяха достатъчни да бъдеш причислен към криминалния свят. Това, а не друго, е причина за „преминаване към социалдемокрацията“. Иронията в тази история е, че тогава Орешарски бе напъден от СДС по причини, сходни с тези, които дадоха повод днес протестите да искат оставката му.
Орешарски си навлече гнева на гражданите не толкова заради “безмилостни действия срещу стачкуващите учители” през 2007-ма, колкото заради характерния цинизъм, с който подхвърли, че е време “да разваляме седенката”, визирайки една от най-големите стачки в историята на страната - 100 000 учители в продължение на 45 дни. По-късно бе накаран да се извини на учителите.
Умишлено подвеждащи. Думите, с които са описани Орешарски и поддържащите го партии, са некоректни и неприемливи, а в чуждо издание, пред непознаващи контекста, са силно подвеждащи. Да се нарече Орешарски „независим“ с внушение, че е експерт-прагматик просто защото не е формално член на БСП, е неуместно и нелепо. Става дума за финансов министър на тройната коалиция, една особено тъмна страница в историята на страната, след това депутат на БСП, каквато игра с формално независими е част от задължителния PR на БСП след 1990 година. А и какво значение има, че Симеон Дянков, който беше нает отвън, е „независим“, след като цялата финансова политика на ГЕРБ се идентифицира с неговото име, той стана символ на тази политика. По същия начин да бъде определяна ДПС (партия с неизменен етнически, тоест, природен електорат) като либерална само защото е станала член на международна либерална организация, е нелепо дори за едно ниско осведомено българско възприятие. Както и БСП като социалдемократическа – в какво точно тя е такава? И как е възможно да бъде в настоящия контекст на протести срещу всеобщата криминализация на държавата?
Постмодерният шик. Обикновено като видя шикозно изречение от вида „трябва да намерим нов език“, спирам да чета по-нататък. Това по принцип и винаги е грешно твърдение, в което късно модерното настояване за значение на езика се комбинира с ранно модерно-просветителския мотив на (субектно обвързаното) търсене и намиране. Тук е финален апел. Но това е примитивно говорене за езика – „да намерим“. В какъв смисъл – къде „да го намерим“ или кой „да го изгради“? Езикът се „намира“, „изгражда“, „прави“, „произвежда“ и пр. до края на XIX век. Оттам нататък не е редно да се говори така за език, особено ако отчиташ смисъла на езиковия обрат. Доколкото език може да бъде „открит“, „намерен“, визират се изрази, реторически фигури, което е работа на лице като Алистър Кембъл или друг PR-магьосник. Но ако става дума не за кампаниен език, а за сериозното промисляне на събитието, вътре в което си, нищо не се “намира”. Нито се открива или произвежда. Езикът е формата на самото усилие за разбиране на този процес и тази форма липсва именно в постинга в The Guardian.
Но няма нужда да се навлиза в дълбочина. Да смяташ, че 170 дни уникални за цялата история на България протести страдат от дефицит на език и следователно нямат идея какво точно правят, какво искат и на какво настояват, е доста особено възприятие. Протестите от половин година, независимо точно кои, дали на улицата или в университета, за пръв път последователно и упорито говорят за трайната криминализация на държавата. Дали изказите и лозунгите са клишета или не са, е отделен въпрос. Фокусът върху “оставка” е постоянен, а около него са ключовите думи “олигархия”, “мафия” и други, свързани с несъмнения процес на криминално отравяне на институциите от политическото представителство няколко поредни мандата. И как може това тук, пред очите ти, да е замъглено, а да бъде описано по категоричен и ясен начин отвъд океана от Мозес Наим, който в станала прочута статия във Foreign Affairs използва България като основен пример на държава-мафия. Разбира се, можеш да бъдеш откровен критик на протестите и окупацията, каквито има доста, но това е право на политическа позиция. Некоректно е такава позиция на несъгласен и критик да се маскира зад всичко, което описах по-горе.
Стефан Попов
РискМонитор
 
още от автора


6 - 15.12.2013 17:59
От: Искра Баева
Всъщност, трябва да бъдем точни в историческите факти. Идеята за Валутен борд или както тогавашният министър-председател Жан Виденов го наричаше Паричен съвет, се появява през есента на 1996 г. Тя наистина е лансирана от МВФ и започва да се подготвя включително и законодателно в самия край на 1996 г. Правителството дори подготвя законопроект за въвеждането на Паричния съвет. Той не се реализира заради събитията от 10 януари 1997 г. нататък.
5 - 15.12.2013 17:01

По повод "Виолета"
От: Стефан Попов
Моля да бъда извинен от Вас и най-вече от авторите, ако забележката за английския е прозвучала грубо. Грешката е моя, но не съм мисле, че търпи подобен прочит, нито съм имал подобно намерение. Аз самият едва ли имам по-добър английски от техния. При редакция от страна на The Guardian, обаче, щеше да проличи веднага, че текстът, мой, техен, нечий, е пипнат от редакторите. Това исках да кажа.
4 - 14.12.2013 10:45
От: Върнъм и Цецо
г-на Попов поне заслужи няколко коментара под статията си, за повече ще е необходимо да не се мота 20дни, за да публикува фактологични корекции за преди 15години... как светият граал на икономическата глупост си имал конкретен 'преводач' у нас, когото би било по- удачно да наричаме 'архитект', а не някой от внедрилите го 'инженери'.

до тук добре, но след като констатира абсурда на Бесепарската социалдемокрация, вместо да осъзнае това като аргумент в подкрепа на тезата за изчерпаност на родния ни политически 'език', той се се впуска в някакво полит-епистемологично реакционерство от 19ти век, където всъщност се намират клиширано-полираните 'десни' у нас, неспособни да проумеят, че да си по- вдясно от БСП е патология, която ни обрича единствено да чуваме самодостатъчното им плямпане в очакване за самослучващото се ценностно битие.

точно тази нерефлексивна сетивност е причината и офисният планктон да се възприема за 'красив' само защото е против 'грозното', същото грозно, което избуя от посредствената му еснафска самодоволност.
3 - 13.12.2013 20:32

Не че си заслужава, но все пак...
От: Виолета
Гос'ин Попов, наистина не си е заслужавало. Ако толкова държите на почтеността, че даже си правите усилието от възмущение да пишете постинги, апелиращи към тази на публикуваната в Гардиън статия, то поне да ни бяхте дали пример за почтеност. Или пък поне за консистенция на текста, вместо да струпате няколко параграфа пълни с въпросителни и с целенасочено подбрани, и за всеки случай подчертани, подзаглавия. Коментарът за английския на авторите е неуместен и злобен, както и настървението, с което наричате статията “постинг в блога“. Боравите с понятия като “природен“ електорат, в информацията Ви има грешки и пропуснати факти, не сте дочели докрай или просто сте недоразбрали английския в изреченията във връзка с БСП и социалдемократическата им политика, а анализът Ви е тенденциозен и политикантски. Но няма нужда да се навлиза в дълбочина. Очевидно е, че по Ваши си кампанийни причини се опитвате да нахвърляте плява върху трето мнение за случващото се в България. Не ви се е получило много успешно и като така предполагам не влиза в хартиеното издание на в-к “Култура“.
2 - 13.12.2013 15:24

2
От: Димитър Щуров
Rudy, благодаря ви за препратката! Сега стана по-ясно откъде авторите на коментара за Гардиан са почерпили информацията за архитекта на "Валутния борд". Аз обаче бих се доверил в по-голяма степен на непосредствен свидетел на събитията, отколкото на един нескопасан PR инструмент, каквито много често са сайтовете на българските институции.
1 2 > »| 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”