Непоследователният скептицизъм
Лешек Колаковски в никакъв случай не е неизвестна фигура за българската четяща публика. На повечето от нас, хората, прекарали голяма част от живота си по времето на реалния социализъм, той беше известен като марксистки „ревизионист”, чиито книги бяха недостъпни в България, а името му в никакъв случай не биваше да се споменава. Затова като че и досега не знаем за цялото теоретическо богатство на творчеството му.
Въпреки че не се е опитал да разработва нова философска парадигма или метод, нито да кове свои понятия, Лешек Колаковски е един от големите философи на ХХ век. Творчеството му е значимо не само като обем – 30 книги и повече от 400 статии и есета, приказки, стихове – то впечатлява с широтата на интересите и преди всичко, със съвестната многостранност на критичните анализи. Написал е книги за Спиноза, за позитивистичната философия – от Хюм до Виенския кръжок, за Паскал, за Хусерл, за Бергсон; критика на философията на екзистенциализма и тезите на Хайдегер, както и на оскъдицата на Британската аналитична философия заради нежеланието й да борави с „метафизически” понятия.
Общопризнат за opus magnum на Лешек Колаковски е тритомникът Основни направления на марксизма, където, започвайки от най-ранните теоретически основания на марксистките идеи – Колаковски ги търси още в Плотиновите Енеиди – е проследено тяхното развитие и практическата им реализация в политическата идеология на реалния социализъм. Или – по неговата удачна формулировка – как светлият Прометеев герой се е превърнал в Кафкианския персонаж Грегор Замза. Тезата на Колаковски е, че тази реализация е логичното развитие на автентичните Марксови идеи и няма основание да се търси качествена разлика между мисленето на „младия” Маркс от „Дисертацията” и „Историко-философските ръкописи” и „Капитала”; че дори при сталинизма не става дума за особени отклонения от оригиналната концепция – марксизмът по силата на самата си същност неизбежно води до тоталитарно обществено устройство.
На анализа на марксистките идеи и тяхното влияние в съвременния свят е посветена голяма част от творчеството на Колаковски. Особено през 60-те – 70-те години на миналия век, когато, принуден да напусне комунистическа Полша, чете лекции в различни университети в Канада, Западна Европа, а после в престижния Бъркли, Съединените щати. От онези години датира репликата на Юрген Хабермас, че Лешек Колаковски е цяло бедствие за Западната левица. Тази тъжно-комична констатация е несъмнен комплимент, защото, на праволинейното простодушие на левичарски настроените интелектуалци, този прокуден от родината си изследовател на марксизма противопоставя не своята собствена история, както правят повечето емигрирали дисиденти, а прецизен и дълбок анализ на самите идеи, по силата на които опитите за осъществяване на комунистическата утопия по необходимост потъват в антиутопичния мрак на реалния социализъм. От историк на философията, ревизиращ марксизма отвътре, Колаковски постепенно и съвършено осмислено се е превърнал в най-солидния, ерудиран и последователен негов критик.
Вероятно има смисъл накратко да проследим как се е случило това: как този пострадал от хитлеризма младеж, който охотно е станал член на ПОРП, защото безрезервно вярвал, че изграждането на социализма ще заличи раните от фашистката окупация, стига до извода, че комунизмът и фашизмът не се различават особено в тоталитарното неглижиране на свободата и дори живота на отделните индивиди.
Веднага след войната Колаковски е един от активните „червени” студенти и понеже освен това е талантлив, прави бърза академична кариера – през 1953 г. 26-годишен става ръководител на катедрата по история на съвременната философия във Варшавския университет, а през 1957 г., 30-годишен, вече е и главен редактор на влиятелното научно списание Студия Филозофичне. Обаче същевременно... същевременно като правоверен млад другар, Колаковски е изпратен през 1950 г. в състава на една делегация от полски активисти за няколко дни в Москва. Онова, което вижда – за разлика от някои известни западни интелектуалци, също посетили Страната на Съветите – го разтърсва. Говори за това в интервю петдесет години по-късно, но шокиращото разочарование още тогава го кара внимателно да се вгледа в характеристиките на новия, декларирано по-справедлив строй. Констатациите му се изливат в текст, озаглавен Какво е социализмът. Това е първият му текст, конфискуван от цензурата, въпреки че е отпечатан през 1956 г. след „размразяването” около ХХ конгрес на КПСС. В основната част, озаглавена „Какво не е социализмът”, са изброени всички днес удобно забравени „прелести” на реалсоца. Ще цитирам само три - две от тях са стряскащо подхождащи на актуалната българска обстановка, другата е добре да бъде напомнена. И така, социализмът не е:
страна, чийто гражданин не може да прочете най-големите произведения на съвременната литература, нито да разгледа най-големите творби на съвременната живопис, нито да слуша най-добрата съвременна музика;
страна, където много невежи хора минават за учени;
страна, в която правителството мисли, че няма нищо по-важно от собствената му власт.
След изземването на списание По просту с тази публикация и препечатването й от нелегалното Самиздат, Колаковски вече е в списъка на заподозрените автори. Позицията му там е затвърдена от острата му реакция около кървавото потушаване на бунта на познанските работници през юни 1956 г.
Следва още по-кървавата окупация на Унгария в началото на ноември 1956 г., като че предвидена в един от тезисите на цитирания по-горе текст на Колаковски - ироничното твърдение, че социализмът не е „страна, чиито войници първи нахлуват в земята на друга държава”. Става ясно, че въпреки обявените в доклада на Хрушчов добри намерения, съветският тип социализъм не демонстрира желание за реформи. Проглеждат и някои от западните интелектуалци. Сартр, който дотогава е „compagnon de route” на френската комунистическа партия, в началото на 1957 г. публикува Призракът на Сталин и се дистанцира от влиянието й. Не и Роже Гароди, на него ще му трябват още 14 години, за да заговори за „извращенията” на марксизма и социализма.
Колкото до Лешек Колаковски, той скоро е засегнат лично от тези „извращения”. През 1965 г., наред със световноизвестни учени, като Мария Осовска и Тадеуш Котарбински, пише Отворено писмо до Партията, използвано от защитата в политическия процес срещу бившите му студенти Яцек Курон и Карол Модзелевски. На следващата година, след публична лекция за развитието на полската култура, където говори за прелома, настъпил през октомври 1956 г., Колаковски е изключен от Партията. После стават студентските бунтове през март 1968, в които Колаковски взима дейно участие. В последвалата антиинтелигентска и антисемитска гонка му е забранено да преподава и да публикува. Така, наред с няколкостотин интелектуалци и около 20 000 поляци от еврейски произход, Лешек Колаковски и семейството му са принудени да емигрират.
По това време той вече е оформил първия том на своето изследване на марксизма. Колкото и голямо да е личното му разочарование, Колаковски не се впуска в лесна емоционална критика. С присъщата си интелектуална почтеност, в протежение на 670-те страници на тази първа част от Основни направления на марксизма, той търси основополагащите идеи на марксистката доктрина назад в историята на философията, за да стигне до своя отговор, че реалният социализъм не е резултат от „извращения” на теорията при практическото й осъществяване. Нещо повече, години по-късно ще каже още по-категорично, че понятието „демократичен социализъм” е като „пържена снежна топка”. Тази фраза не е просто удачна реторика, тя е резултат от убеждението му, че
да се надяваме, че е възможно да институционализираме братството, обичта и безкористността, означава само да получим една безспорна рецепта за деспотизъм.
В началото на 70-те години Колаковски вече окончателно е стигнал до извода, че марксизмът няма как да бъде теоретически подобрен отвътре, а с вече осъществените му прояви трябва просто да се борим. Макар и отдалеч, в емиграция, той много допринася за организирането на полската съпротива, особено с това, в което е най-силен – интелект и ерудиция. Неговите Тези за надеждата и безнадеждността от 1971 г. са в основата на създадената от Яцек Курон платформа на КОР (комитетите за защита на работниците, които по-късно станаха основа на движението „Солидарност”), а развитата в това есе идея, че трябва да се организират малки, но повсеместни средища на съпротива и просветеност, инспирира организирането на нелегалния, така наречен „летящ”, защото непрекъснато променя седалището си, университет.
Въпреки своите категорични политически пристрастия, Колаковски е автор, който по никакъв начин не се опитва да манипулира читателя, твърденията му са резултат от внимателни размишления, базирани на многостранен аксиологически анализ. Той ясно, с примери и исторически отпратки, експонира идеологическата хипокризия и икономическата обреченост на социалистическата обществена формация, но това съвсем не му пречи да отдаде дължимото на определени социалистически идеи. За разочарование на догматиците от всички разцветки, Колаковски формулира един кратък „катехизис” относно Как да си консервативно-либерален социалист, където между другото пише:
лицемерие и посегателство върху здравия разум е (...) да се прави изводът, че всички съществуващи форми на неравенство са неизбежни и всички форми на експлоатация са оправдани. Историософският песимизъм, от който следва, че прогресивният данък е срам и позор, е също толкова нелеп, колкото и историософският оптимизъм, въз основа на който бе изграден архипелагът Гулаг.
Именно заради тази своя спокойна и почтена аналитичност Колаковски е толкова ефективен критик на марксизма – подходът му е историко-философски, а не емоционално-идеологически. Във всичко, което пише, със Сократична ирония и с достойна за Сократ всестранност, той подлага на съмнение всяка смятана за безспорно установена истина и особено опитите тя да бъде наложена принудително. Такъв анализ е рядкост във философията на ХХ век. Не случайно, именно заради тритомното изследване на Марксовата доктрина, както и за цялостното му творчество, през 2003 г. Лешек Колаковски става първият носител на наградата Джон Клуге, присъждана от Библиотеката на Конгреса на САЩ, която по престиж и стойност се равнява на Нобеловата.
За творчеството на Колаковски е характерна още една основна, всъщност, много по-основна тема, която той разисква със същата недоверчива прецизност, въпреки прозиращата, а и декларирана, особено в последните години от живота му, охота този път безрезервно да повярва: това са въпросите, свързани с религията и с ролята на вярата в човешкия живот.
След първите си публикации през 1955 и 1956 г., критикуващи католическата философия от марксистки позиции, през 1965 г. той пише в едно есе за християнството:
Личността и учението на Иисус не могат да бъдат заличени от нашата култура, нито омаловажени, ако тази култура трябва да продължи да съществува и да се развива.
По-късно, обкръжен от „здраво разумната” интелектуална атмосфера на Оксфорд, където въпросите върху значимостта на вярата и християнството са също толкова (е, почти толкова, без репресивната част) непопулярни, Лешек Колаковски упорито и неуморно, като онзи рицар от „Седмият печат” на Бергман, продължава да ги задава. През учебната 1988-1989 година в колежа All Souls той водеше един изключително интересен семинар за Паскал – по-късно размишленията му излязоха в книга, озаглавена Бог не ни е длъжен за нищо. Кратки бележки за философията на Паскал и духа на янсенизма, публикувана през 1995 г. от University of Chicago Press. Присъстващите не бяха многобройни.
Само че Колаковски никога не е търсил евтината популярност на вече утвърдената си слава на дисидент и „ревизионист”. Към края на миналия и в началото на този век той развива онзи начин на философско мислене, наречен от самия него „непоследователен скептицизъм”. Последователен в сократовския си подход, продължава скептичното разнищване на всяка една, смятана за непоклатима ценност, същевременно е убеден, че вярата е същностна характеристика на човешката натура, че тя е основа на онова, което наричаме човешкост.
Този непоследователен скептицизъм се излива в едно изречение, публикувано към края на живота му, по повод неговия 80-годишен юбилей:
Смъртта е краят на тази времевост, в която сме били потопени в нашия живот и може би, както предполагаме, вход към друга времевост, за която не знаем нищо (почти нищо).
---
Четох неотдавна в някакви философски блогове високомерната оценка на колеги, че остарял бил Колаковски, че философските проблеми, които го занимават, били прекрасно и инспириращо разгледани от Хайдегер. Колкото до социално-критичните му есета, те се отнасяли за друга епоха. Иска ми се да възкликна: „Де да беше така!”. Щеше да е наистина чудесно, ако на есетата на Лешек Колаковски от 70-80-те години на миналия век, излезли наскоро на български под заглавието Моите правилни възгледи за всичко, можеше да се гледа като на свидетелство за безвъзвратно отминали времена.
За жалост се оказва, че те са ужасяващо актуални – поне за българската действителност. Ето какво ще прочетем, ако отворим едно от тях - Неутралността и други академични ценности:
…трябва да се съгласим, че при определени условия, пълният неутралитет на университетите не е възможен. Ако се изправим пред всеобща криза, която застрашава съществуването на цялото общество, би било глупаво да искаме университетите да стоят настрана. (...) В ситуации, които се отнасят до цялата обществена структура, неутралността на университетите би била само празен лозунг.
Това есе е отпечатано за първи път през 1975 г. в сборника Neutrality and Impartiality, публикуван от Cambridge University Press.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
