Окупация и реклама
Окупиралите университета са изправени пред избор.
Вероятно много от тях не си дават сметка за него. Но това няма да ги освободи от задължението да избират. То може само да ги накара да избират недалновидно. Те трябва да изберат дали да се ограничат до разпространяваните от медиите искания или да прекрачат отвъд тях.
Разбира се, участниците в окупацията искат повече и различни неща. Тези, които познавам, искат да създадат пространство на реална демокрация, да оспорят болонския процес, да напишат книга, да направят щастливи любимите си, да променят или просто да опитат нещо. Но дори когато е възторжено, медийното отразяване на окупацията филтрира техните гласове, прави техни гласовете, които искат единствено оставка и морал.
Ако се ограничи до тези искания, окупацията ще е контрапродуктивна. Дори да успеят, исканията за оставка на правителството и нови парламентарни избори няма да постигнат нищо повече от това да преразпределят властта между партиите. Това ще промени положението на партиите, които ще спечелят или изгубят власт, но няма да промени друго. Няма да промени нищо за нас, освен ако не принадлежим към клиентелата на една или друга партия.
Искането за морална политика е устроено да ни интерпелира като реклама.[1] Рекламите ни интерпелират, призовавайки ни да бъдем субекти на определено желание. Например, желанието да се насладим на един продукт, да покажем своята изключителност, да се погрижим за себе си, да компенсираме или да се възнаградим за своето търпение, страдание, тревога, нищета.
Рекламите ни интерпелират успешно, защото са празни. Ако за момент ги оставим настрана, за да се обърнем към един образцов пример за интерпелация, когато един полицай каже "хей ти", той ни интерпелира успешно, защото не казва нищо повече. Тъй като това, което казва, е празно, всеки може да се разпознае в него и следователно никой не може да знае, че не се отнася за него. Тъкмо затова такава интерпелация не изисква особено знание или признание от страна на интерпелираните, както предполагат дори най-проницателните критици на Алтюсер.
По същия начин рекламите интерпелират успешно, защото не казват на своята целева група много повече от "хей ти", така че в тях да може да се разпознае всеки неин член и следователно никой да не може да знае, че не се отнася за него. Например, когато една реклама ни призовава да отворим път на щастието, тя казва нещо дотолкова празно, че не можем да знаем, че то не се отнася до нас, освен ако не сме решили да бъдем против щастието, ако не сме си изградили анормалната идентичност на противници на щастието.
Тъкмо затова с реклами трудно може да се спори. Да си представим например, че съм отишъл на кино, екранът ме призовава да отворя път на щастието и аз извиквам с пълно гърло "не" или може би дори "няма да се поддам на тази интерпелация". Дори да сторя това, няма да съм оспорил рекламата, защото изказването ми няма да бъде възприето като сериозно твърдение, което може да бъде истинно или неистинно. За другите ще има значение не какво казвам, а какво ме кара да говоря; и каквото и да предположат в това отношение, аз вероятно ще се окажа класифициран и декласиран като анормален субект, който не може да каже истината за себе си и тя трябва да бъде казана от друг. Тъкмо защото с реклами се спори трудно, те ни интерпелират по толкова неоспорим начин, че ние можем да им се изплъзнем единствено като ги игнорираме.
Искането си за политически морал, което медиите разпространяват от името на окупиралите университета, е артикулирано като реклама, защото е по сходен начин празно. В него може да се разпознае всеки и следователно никой не може да знае, че то не се отнася до него. Нещо повече, никой не може да му се противопостави, без да се класифицира и дисквалифицира като противник на морала, като аморален и анормален субект, който не може да казва истината и дори да опита да говори, казаното от него ще има единствено значението на симптом, чиято истина трябва да бъде установена от друг. По същия начин беше устроено обявяването на протестиращите срещу сегашното правителство за красиви, умни, успели, качествени, съзнателни, граждански активни или дори за хобити, воюващи срещу правителствените орки.
Прибягването до подобна рекламна интерпелация е обяснимо. За да успее, един протест трябва да има сила. Но, за разлика от февруарските протести, юлските не можеха да разчитат на силата на страданието. За разлика от истанбулските протести, те не можеха да разчитат на силата на възмущението от полицейското насилие. За разлика от #Окупирай Уолстрийт, те не разчитаха на стремежа към реална демокрация. След като през втората половина на юли бе решено протестите да продължат, въпреки видимото намаляване на участниците, те вече не можеха да разчитат на силата на множеството. Поради това вероятно е изглеждало рационално те да разчитат на силата на рекламата.
Но ако се ограничи до разпространяваните от медиите искания, окупацията няма да бъде нищо повече от реклама на едно партийно преразпределение на властта. Поради това ще се окаже контрапродуктивна. На първо място, тя ще убие една от малкото ни надежди. Отдавна много хора мислеха, че повече така не може и че можеше да бъде друго, ако се протестираше. Сега се протестира и ако протестите не постигнат нищо повече от преразпределяне на властта между партии, те в крайна сметка ще накарат много хора да мислят, че нищо не може да бъде друго, дори да се протестира.
На второ място, ако остане само реклама, окупацията ще приватизира правото да се говори от името на морала. Защото тя ни принуждава или да се разпознаем като нейни субекти, или да се изложим на риска да бъдем класифицирани и дисквалифицирани като анормални, например като комунисти, съветски агенти, грозни, глупави, неуспели, орки. Когато правото да се говори от името на морала бъде присвоено по този начин, то би се превърнало в мощен механизъм за политическо изключване, принуждаващ ни да се съгласяваме, да скриваме несъгласието си като гузна съвест, да го преглъщаме с надеждата да пренасочим окупацията в друго, може би по-морално или революционно русло, да потъваме в безразличие, оставяйки се да бъдем обвинявани за своето непоносимо положение. Бих искал да припомня, че тъкмо изключването на неуспелите, некрасивите, неумните, анормалните в името на една естетизирана и морализирана политика е коренът, от който е израсъл фашизмът.
На трето място, ако остане само реклама, окупацията би ни накарала да забравим един от трудните уроци, които научихме през последните двадесет години. Тя би ни карала да забравим, че смяната на правителството променя малко, защото оставя незасегнати силите, които ни държат в подчинение; че тези сили ни подчиняват не защото живеем в ненормална държава, а тъкмо защото живеем в нормална държава от времето на късния капитализъм, устроена да легитимира корпоративни интереси, представяйки ги като обществен интерес, да осъществява полицейски контрол над своята територия и да извлича от населението си богатства и сили, гарантиращи интересите на глобалните кредитори.
За да бъде нещо повече от реклама, окупацията трябва да си дава сметка, че е така, както повече не може, не просто заради неморалните мисли в главите на едни или други политици. Тя трябва да си дава сметка, че е така поради политическите, икономическите, административните, медийните, социалните, образователните, полицейските машини, които произвеждат действителността ни. Че трябва да преустроим тези машини. Не като бленуваме абстрактните машини на един нов социален ред, а като ги направим да работят по-добре, например, като въведем сезирането на конституционния съд от граждани, като превърнем омбудсманите в нещо повече от синекурни длъжности, като реформираме избирателния процес така, че да подобрим шансовете на малките политически партии, независимите кандидати и гражданските сдружения, като създадем условия за жизнеспособни и задължаващи местни референдуми, като преосмислим ефектите на болонския процес, корпоративизацията на медиите или авторското право.
Съвременната демокрация е демокрация на систематичния късмет. Макар политическият процес да е устроен като състезание, от това състезание систематично, като че по силата на необичайно голям късмет, печелят корпоративни играчи. Трябва да преустроим социалните, икономическите и политическите машини така, че да променим това. Трябва да създадем демокрация, от която може да печели всеки.
[1] Имам предвид понятието, изградено от Луи Алтюсер, за да опише как идеологията конституира индивидите като покорни субекти. Процесът на идеологическа интерпелация може да бъде сведен най-общо до това, че идеологията заговаря, приветства конкретните индивиди, отправя към тях призив, който те разпознават като призив, отправен лично към тях, разпознавайки се като негови субекти.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
2 - 20.11.2013 02:14
с повече думи
с повече думи
От: Панчо Панев
до голяма степен съм съгласен с текста, до още по-голяма с изводите.
считам обаче, че това прави още по-неприятен момента на откриването на манипулация вътре.
какво е искането за "морал в политиката", ако не парафразиране на "стремеж към реална демокрация".
в този смисъл (но дори и извън него) - втория и първия "лозунг" са идентични и в идеализма и в празнотата на реалното си съдържание, тъй като не посочват конкретни мерки, не предлагат съществуваща алтернатива.
в крайна сметка носителите и на двата лозунга проектират в намеренията си в по-голяма или по-малка степен изводите, които четем във финала на статията.
въпросът защо обаче има противопоставяния (както между двете течения "окупирай СУ" и "окупирай Уолстрийт", но също така и между изводите от статията и лозунга "морал в политиката/реална демокрация"), оставя горчив послевкус след прочитането на този наистина много добре списан текст, с който всеки лесно може да се идентифицира.
П.С. интересен нюанс е, че дори и ако погледнем лозунга "морал в политиката" като гола и бездушна рекламна кампрания, не можете да отречете, скъпи авторе, че интерпелацията кара всеки от отделните индивиди да се запита "а аз искам ли морал в политиката или не?" независимо дали искат или не да се идентифицират с марката, отправила посланието. Точно както в посочения случай с щастието по-горе.
въпрос на гледна точка е дали това работи в полза или ущърб на съвременната демокрация.
считам обаче, че това прави още по-неприятен момента на откриването на манипулация вътре.
какво е искането за "морал в политиката", ако не парафразиране на "стремеж към реална демокрация".
в този смисъл (но дори и извън него) - втория и първия "лозунг" са идентични и в идеализма и в празнотата на реалното си съдържание, тъй като не посочват конкретни мерки, не предлагат съществуваща алтернатива.
в крайна сметка носителите и на двата лозунга проектират в намеренията си в по-голяма или по-малка степен изводите, които четем във финала на статията.
въпросът защо обаче има противопоставяния (както между двете течения "окупирай СУ" и "окупирай Уолстрийт", но също така и между изводите от статията и лозунга "морал в политиката/реална демокрация"), оставя горчив послевкус след прочитането на този наистина много добре списан текст, с който всеки лесно може да се идентифицира.
П.С. интересен нюанс е, че дори и ако погледнем лозунга "морал в политиката" като гола и бездушна рекламна кампрания, не можете да отречете, скъпи авторе, че интерпелацията кара всеки от отделните индивиди да се запита "а аз искам ли морал в политиката или не?" независимо дали искат или не да се идентифицират с марката, отправила посланието. Точно както в посочения случай с щастието по-горе.
въпрос на гледна точка е дали това работи в полза или ущърб на съвременната демокрация.
1 - 15.11.2013 12:41
С една дума
С една дума
От: Harry
БЛЕСТЯЩ! Бих искал да кажа същото и вероятно щях,ако можех да го кажа толкова добре. От друга страна, имайки предвид колко е демократична академичната ни общност напоследък, опасявам се, че доцент Христов направо си рита трудовата книжка с този текст. Дано да не съм прав ...
