Разширяване на границите
Във втория за сезона концерт на Симфоничния оркестър и Смесения хор на БНР под палката на Емил Табаков прозвучаха Първа симфония във фа минор (1926) от Дмитрий Шостакович и Quattro Pezzi Sacri (1898) от Джузепе Верди. Трудно е да се повярва, че по-малко от четири десетилетия делят своеобразната равносметка чрез сакралните песни на италианеца от амбициозната и учудващо точна себепреценка на 19-годишния руснак. В това време нещо коренно се е променило – музикалната форма се е превърнала в поле, където на концептуално ниво се осъществява преходът от неосъзната, но необходима, към една съзнателна революция, която не е само нарушаване или трансформиране на правилата, а дръзко разширяване на границите на мисълта и експресивността. Съпоставката помага да се осъзнае, че ако при Верди преобразяването на наследения канон става „неусетно” интровертно, вътре във формата, като примиряване между иновация и стереотип, то при Шостакович революционният максимализъм взривява очакванията, ненаситно преобръща схемите с безгрижната безпощадност на авангардисткото несъгласие.
Петъчната вечер се оказа рядък музикален празник, макар и без фойерверки. Публиката като че ли повече се озадачи, отколкото се очарова от непознатите ракурси към добре известните лица. Симфонията на Шостакович, от перспективата на монументалните 5-та, 7-ма, дори 15-та, придобива някакво почти програмно и философски емблематично значение. Естетическата перспектива на този нов симфонизъм, белязан от остра конфликтност, напрегната емоционалност, рафинирана мисловност, кинематографична образност, смела характерологичност, от една страна, а от друга, от съчетаването на възвишено и низко, трагично и гротесково, иронично и лирично, са все разпознаваеми още в тази ранна работа.
Табаков тълкува проникновено симфонизма на Шостакович като цялостно стихийно движение, породено от ярки психологически контрасти, от динамичните обрати и вътрешния конфликт между интимно лирическо и всеобщо ироническо. Подходът към партитурата се стреми да открои вътрешните основания на стремителната й драматургия, без обаче да я сведе до чисто „програмна” стратегия. Той по-скоро пресъгражда езика й като постепенно рухване на романтическия мит и болезненото отрезвяване пред суровата реалност. Диригент с висок вкус и отличен инстинкт, той успява да превърне симфонията в една акустична драма, чиято цел е духовното спасение. Отлично изведената на приливи и отливи звукова яснота се разбива в наелектризираното цяло. Търсената линеарна изящност при инструменталните сола (флейта - Явор Желев, цигулка - концертмайсторът Десислава Чолакова и виолончело - Константин Евтимов) пък се противопоставя на широките щрайхови мазки. Табаков внимателно обобщава акустичната картина, без да разчита на масирано звукоизвличане. Интерпретацията му впечатлява, защото не се страхува да открои драматургията на това постромантично крушение и да изведе бавното отрезвяване на духа до един парадоксално ведър скептицизъм.
Quattro Pezzi Sacri са написани за осем години от Верди по различни поводи. Смесеният хор на БНР е подготвил пиесите с диригента Драгомир Йосифов. Всички белязани от особена вглъбеност и строга експресивност. Акапелната Ave Maria се пее полугласно, сугестивността й се дължи на нюансите в динамиката между солиращите и останалите гласове. Мекотата и деликатните преходи между групите в смесения хор показват внимателното и промислено изработване от страна на Йосифов и Табаков. Сдържаността, оголила парадоксално молитвената жар, с почти прозрачното вокализиране от страна на хора трогва с откровения призив към Небесната дева. Впечатляващо вокално постижение!
В Stabat Mater мелодичните части напомнят арии, където хорът разгръща пълната си вокална красота и мощ. Вътрешната кулминация е Paradisi Gloria- екстазен изблик, който утихва в най-ниските регистри на струнните. Вокалната концентрация на хора и рефлексивността на оркестъра изграждат завладяващо сакралната реторика на бляскавата песен. Не толкова безупречно се получи Laudi alla vergine Maria, създадена за четиригласен женски хор по последната песен от „Рай” на Данте. Въпреки бързо овладяното разминаване между вокалните групи малко след началото, композицията не се осъществи в художествената си пълнота. Te Deum е може би най-сложната. Изненадва финалът й Те speravi с извисяващо се пленително соло за сопран.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
