За асаните на Калоян Игнатовски
Калоян Игнатовски. „Брик Лейн: неделя”. ИК „Жанет 45”. 2012 г.
Стихотворението „Йога”, едно от най-силните, най впечатляващите в новата книга на Калоян Игнатовски, преплитащо като асаните на йогийските упражнения действията на мисълта, най-точно изразява структурните особености и лингвистичната изобретателност на тази изтънчена, асоциативна поезия. Поезия, предизвикваща към каузи, свързани с неспокойствието на света.Защото само мислещият глас, превърнат в действие, се вписва с особена чувствителност в житейските факти и прави по-осезаема акустиката на света.
И точно с това ме привлече новата книга на талантливия поет Калоян Игнатовски „Брик Лейн: неделя”. Нейното наименование – на пръв поглед звучащо енигматично - е всъщност заетото заглавие на последното, епилогично стихотворение с преплетените съдби и акцентираната цветова прилика на едно улично куче и един негър, уличен музикант. През един неделен ден на лондонската улица „Брик Лейн”. Каквито впрочем са и притесненията на автора в качеството му на гражданин на света. И неволно си спомням една фраза на Томас Елиът: „Когато отворя вратата, виждам на прага си цялото човечество”. Всеки ден проблемите на човечеството стават все по-мащабни. А човечеството съм аз и ти тук, и той, и тя накрай света. Вече няма никакво значение къде...
Калоян Игнатовски не е поет на спонтанните емоции, той е широко скроен, ерудиран млад човек, прецизен стилист и интерпретатор, разчитащ главно на рационалната обработка на сетивните възприятия. Той няма нищо общо със словесните еквилибристики и шикарности, с онази натрапчива показност, владееща много от връстниците му. Неговата поезия е премерена, аналитична, говореща с езика на природните, обсебени от цивилизационни набези обекти, с множество видове вътрешно притегляне, с преноси и изплъзвания, с най-различни връзки и отправки в необвързаността на сетивата. В някои от обемните, по-сложно изградени стихотворения, като „Йога”, „Норге”, „Бягство през три езика”, „Стиховете гласовете: места за слушане” и „Брик Лейн: неделя”, ми напомнят по нещо най-добрата част от американската урбанистична поезия – Робер Блай, Голуей Кинел... Или поне се долавят опънатите корди на подобна чувствителност. Или по-скоро отеква чувствителността на един млад, независим и с будна съвест поет, съвременник на глобални планетарни процеси. Калоян Игнатовски притежава сериозна лична култура и демонстрира завидно за възрастта си майсторство. В особената оптика на писането му (особено силно изразена в чудесните стихотворения „Идзин на баба ми” ,”Норге”, „Пътят от 1 до 31”, „Равновесие”, но и във всички други) множествата от напрегнати въпроси, подсъзнателните промени на преживяването, търсенето на неведомите подстъпи към себе си звучат с максимална експресивност на словото. Не мога да не акцентирам и стихотворението „Жълти круши” с изящните, тънкостни наблюдения върху българския живот. Едно безспорно антологично стихотворение. С много кратък, простичък сюжет: човек се изкатерва по крушата, за да подреди разместените керемиди на покрива, подхлъзва се и намира смъртта си. Дървото, трамплинът към смъртта, продължава своя сенчесто-прохладен живот; дори роднините прославят благодатта му и на четиридесетия ден от кончината на човека раздават жълти круши (запомнете епитета), „сладко-стипчиви... ароматни”. Този съдбовен вкус на битието, чиято обреченост трепти върху нашите устни през всичките ни дни. Наистина чудесно стихотворение. И аз пожелавам на Калоян да продължи своите творчески „асани”, тоест, медитирането на тези дълбинни състояния, защото съм сигурен, че ни предстоят нови изненади, че има още много какво да ни каже и зарадва.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
