Северно сияние
(бележка до редактора)
На фестивала „Северно сияние“ бяха прожектирани филмите: „Бързи пари“, 2010, Швеция, 124 минути, реж. Даниел Еспиноса; „Вегас“, 2009, Норвегия, 118 минути, реж. Гунар Викене; „В тялото на Аврора“, 2012, Литва, 115 минути, реж. Кристина Буозите; „Дон Жуан“, 2010, Дания, 105 минути, реж. Каспер Холтен; „Изгубени в Африка“, 2010, Дания, 93 минути, реж. Вибеке Муасия; „Пещернякът от Севера“, 2010, Норвегия, 80 минути, реж. Фритьоф Кьеренг; „Портокалово момиче“, 2009, Норвегия, 84 минути, реж. Ева Дар; „Посланикът“, 2011, Дания, 93 минути, реж. Мадс Брюгер; „Път на Север“, 2012, Финландия, 110 минути, реж. Мика Каурисмаки; „Рапърът Рики и готината Уенди“, 2012, Финландия, 72 минути, реж. Мари Рантасила.
Мислех за начало да опиша онази дълга, красива сцена от „В тялото на Аврора“, в която Лукас гони Аврора по плажа. Нощ е и тялото на Лукас – сякаш доловимо в мрака единствено заради онази гореща настойчивост да притежава, превърнала мисълта в мека пепел и нажежила обвивката до бяло – устремено лети напред, а пред него тялото на Аврора ту се приближава, ту се скрива от погледа – обектът, който, така да се каже (и заради името, което носи), не предвещава ден, а смърт. Но се упрекнах в някаква сантименталност може би, или пък се уплаших, че, вглеждайки се в тези няколко филма, за да открия какво ги обединява, избрах да видя тъкмо желанието. Замислих се за това пагубно, толкова присъщо на нас, хората, чувство, което вдъхва живот, за да го отнеме; за туптящото, пълно с кръв сърце; за това, че кръвта е червена на цвят и че тече вътре в нас; за затворените системи; за повтаряемостта; за неизбежното; за това, че родителите винаги ще бъдат грешни в очите на децата си, че посланиците винаги ще ламтят за влияние, донжуановците – за плътски наслади, младите – за бързи пари, пещерняците – за своите пещери. За това, че всеки понася последствията от желания си.
После си спомних статия за писатели и режисьори, в която прочетох, че, за разлика от писателя, който упражнява изключителен контрол върху произведението си, режисьорът е в много по-малка степен автор, защото камерата предполага някаква (макар и не пълна, разбира се) обективност, повече детайли – изобилие, което предпоставя наличието на избор. Така именно схванах мрачната обреченост в тези филми като своя проекция, след което съзнателно се отказах от нея. В същото време ми хрумна, че мога да започна с няколко думи за културните традициите на тези страни. За театъра на Ибсен и Стриндберг. После Бергман, разбира се. Да речем, като представя скандинавските страни такива, каквито ги познавам през Швеция от неговите филми – със суровите зими, мрачните гори и призраците, които живеят в тях, със самотата и мълчанието на северните хора. Или пък да кажа нещо за датското кино от последните години, за това как смелостта на тези творци често се възприема за незачитане на разни норми – измислени, насадени и уважавани. За това как Ларс фон Триер продуцира порнофилми за жени, а Никълъс Уайндинг Рефн чете проблемите на душата през насилието, за изобличителното документално кино на Мадс Брюгер, представен на фестивала с последния си филм „Посланикът“.
Но не, най-добре да карам по същество. Да спомена, че организаторите бяха подбрали десет филма – три от Норвегия, три датски, два финландски (единият детски), един от Швеция и един от Литва – все от последните няколко години. Да уточня, че организаторите са сдружение „Позор“. Да поднеса тази информация приятно, леко, четивно, а не сухо, като статистика. Да скрия факта, че не изгледах детския филм докрай и че няколко от филмите пуснах на компютъра си вкъщи, което, технически погледнато, е незаконно. След това да кажа нещо хубаво за фестивали като този, нещо искрено и просто като това, че дават друга гледна точка, че обогатяват. Не, без „обогатяват“ – така ще натежи, пък и се подразбира. Да уточня, че нямам нищо против комерсиалното кино, макар понякога да не сработва съвсем, но че като цяло не вярвам, че с много пари не може да се прави сериозно кино, или пък обратното – че сериозното кино не може да направи много пари. И да дам за пример „Бързи пари“ на Даниел Еспиноса (като явление, не препратка към сюжета).
Или пък...
Всяко начало крие толкова много потенциал, който решението после ограбва. Затова виждам само невъзможност. Невъзможно начало. А дали да не започна с това? Да разкажа за разклащащото се приятелство в „Рапърът Рики и готината Уенди“, за ранната смърт в „Портокалово момиче“, за отсъстващото семейство от „Вегас“, „Път на Север“ и „Изгубени в Африка“, за непочтените дипломати в „Посланикът“, за „бързите пари“, за човека без дом в „Пещернякът от Севера“ и за пагубното желание в „Дон Жуан“ и „В тялото на Аврора“? Да, с осъществяването на невъзможното. Струва ми се подходящо – плашещо, но достатъчно разпространено, за да не привлича много внимание.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
