Вдъхновение и устрем
Откриване на сезона на Симфоничния оркестър на БНР
С концерта на 11 октомври радиосимфониците и техният диригент Емил Табаков продължават с изпълнение на Малерови симфонии. Обмислено и преценено, другите, предвидени в програмата произведения, построяваха едно предварително действие – от озарения непритворен свят на виенската класика (Йозеф Хайдн, Концерт за цигулка), чиито лъчи пречупено улавя споменът на ХХ век (Алфред Шнитке, „Моцарт а ла Хайдн“), до раздиращото страдание по неговата непостижимост в Малеровата Шеста симфония. Очаквано от публиката, прочутото име на Минчо Минчев постави своя артистичен акцент в концертната вечер (солист в Хайдновия концерт, а така също заедно със сина си Николай Минчев – в творбата на Шнитке).
Ранно произведение в творчеството на Хайдн (около 1761 г.), Концертът за цигулка се съпровожда от оркестров състав в по-старата музикална традиция: само струнен оркестър със задължителното за ансамбъла на бароковата епоха чембало. Музиката на творбата обаче носи онези нови елементи, от които скоро самият Хайдн ще синтезира кристалната решетка на високия класически музикален стил. Тъкмо тази двойна насоченост, бароково ретроспективна в повторенията форте/пиано и класически перспективна в тематичния материал и начина на развитието му, бе изпълнителски изведена от Минчо Минчев, чийто фин звук дишаше в гъвкавата, хармонично подвижна Хайднова фраза, разтваряше се и се прибираше в динамичните светлосенки. От средната бавна част той сътвори една звукова перла с тънко менящите се цветове на цигулковата кантилена.
„Моцарт а ла Хайдн“ за две цигулки и струнен оркестър (1977) е характеристична пиеса, в която Шнитке прилага своя ярък композиционен маниер на работа с цитати от велики музикални произведения. Тук Моцарт е „пръснат“ в малки стъкълца, образуващи цветен калейдоскоп. „Цитат“ от Хайдн пък е загасналата светлина в началото и в края, реплика към известната му Прощална симфония – там музикантите излизат един по един, угасвайки свещите, докато накрая остават само двама цигулари. Дали двамата солисти в композицията на Шнитке не са също „цитат“ – на тези двама последни останали музиканти в Хайдновата симфония? Тук двамата солисти, Минчо Минчев и Николай Минчев, са блестящи, виртуозни, надсвирват се с размах и въвличат в театрално-игровото действие на това причудливо произведение.
В противовес на камерните оркестрови ансамбли при Хайдн и Шнитке, Шестата на Малер (1904) е с огромен състав. Темброво натрупване, оркестрова мощ, вълни от кулминации и спадове, безкрайност от мотиви, умножени в секвенции, диалози и противосложения – това е звукът навън. А отвътре е вопъл – на онзи, който поема върху себе си съдбата на човечеството. Симфонията на Малер е грандиозен опит да бъде удържана хуманистичната концепция за света и човека. Тя пита за възможността да остане все още като музикален вид, роден някога от вярата в ентусиазирания разум. Тя е симфония – рефлексия на симфонията, един пречупен в обектива образ.
Приемам за героичен подвиг изпълнението на Малеровата Шеста, който започва от това да събереш грандиозния състав във време на стопяващ се брой оркестрови музиканти. Подвиг на диригента и на оркестъра е, че не се отказват да бъдат вдъхновени и устремени, когато навън няма вдъхновение и устрем. Голямата форма на симфонията те обхванаха в енергиен впряг, с насочена динамика на изграждането към кулминационния финал. Специално отбелязвам извеждането на характерните за Малер, по виенски дишащи с малки паузи мотиви, „захвата“ на фразата при широките мелодически интервали, присъщи на интонационния „сюжет“ на симфонията, релефа на солата на духовите инструменти и чистотата на хоралните им звучности, баланса между групите и цялостното постигане на тази могъща звукова архитектура.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
