Алис Мънро с Нобел за литература за 2013 г.
Красивата непозната от съседния вход
През изминалата седмица изненадващо за мнозина Нобеловата награда за литература беше присъдена на Алис Мънро. 82-годишната авторка е тринайсетата жена, носител на наградата и първият автор на Канада с отличието. Мънро пише разкази. Канадка, жена, пишеща разкази, най-често в регионален, рустикален, камерен домашен периметър. Тези кратки щрихи от профила обясняват изненадата от решението на шведската академия, а също дългото отсъствие на Мънро от българския книжен пейзаж.
В кариерата на авторката отличия не са липсвали, преди четири години тя получи и наградата Мен Букър, но след Нобел ситуацията е малко като в песента на Смоуки, в която Алис беше красивата непозната, която винаги е живяла зад съседната врата. Тема на разказите й е личният живот и домашните отношения на обикновени хора, най-често жени, в малки провинциални канадски градчета. В тези разкази неочакваното няма място, там желанието се износва, амбициите се разпръсват, отношенията в семейството най-често са свързани с усещане за провал, безпокойство или лек срам. Не звучи примамливо, но точно като в песента, погледнем ли веднъж момичето, с което разсеяно сме се разминавали толкова години, механизмът на влюбването се задейства и нищо вече не е същото. Като оставим настрана фриволното сравнение със Смоуки, по-точният музикален еквивалент на прозата на Мънро е музиката на нейната сънародница Джони Мичъл – сходно умение да концентрираш целия жизнен опит в кратка, наситена с плътност и изящество форма, сходен усет за ирония, сходна чувствителност.
Животът на хората е скучен, прост, възхитителен и непроницаем – дълбока пещера, облицована с кухненски линолеум. Алис намира темата си рано и я предава в един бистър, точен, прецизен и ясен стил, който спокойно, уверено и постъпателно й завоюва високата репутация и признанието, на което се радва в дългата си, невинаги лесна кариера. Родена е през 1931 г. – прекарала е детството си по време на Депресията, юношеството си – по време на Втората световна война. Учи две години колеж – толкова стипендия се е полагало на умните фермерски момичета. Омъжва се на двайсет и скоро след това ражда трите си деца, едно от които умира скоро след раждането. Съвместява писането с работа (тя и съпругът й държат книжарница във Ванкувър, която и днес работи).
Мънро не е от авторите, които ще заподозреш в лекота, напротив, както сама казва в интервю, натрупва масиви, от които непрестанно отнема, трие, връща и отново трие. Същевременно всичко е на мястото си, калибровано в съвършена пропорция. Мънро умее да пише с въздух, да оставя интервали между думите си, да изпуска всичко онова, което може да се изпусне; и така изразява онова, което е останало неизказано.
Тя не просто изгражда запомнящи се герои, а ни въвлича в живота им, в самотата, примирението, измяната, старостта – преживяваме ги, независимо дали и как личният ни опит кореспондира с техния. В стила й има нещо от късните режисьорски филми на Клинт Истууд – знаем какво ще се случи, знаем и как ще стане, а също че измъкването, щастливата развръзка, колкото и да ги искаме, излизат от логиката на повествованието, макар да са били близки, почти достоверни, почти възможни.
Алис разполага камерата под точния ъгъл, сцената е изградена с възхитителна прецизност, без нито един детайл в повече. Ако на трета страница срещнем нещо, за което решим, че е излишно, десетина страници по-нататък разбираме защо е там. Мънро съумява да превърне предвидимостта в предимство, в съставна част от въздействието.
Невероятен усет за интонация - когато някоя от героините й вдигне телефона, веднага разпознаваме сдържано вдосадения тон, който като че ли пазим за родителите си. Познаваме юношеското неловко, неуверено опитване на границите на позволеното – всичко това се случва с нас. В това е и надеждата. Разказите й не настояват за похвалите, а за вниманието ни. Когато ги четем, се чувстваме по-малко самотни, отколкото сме били преди тях. (Ан Енрайт). Мънро е от авторите, които си остават лично откритие, независимо колко слава, награди и почитатели имат.
Когато през 2009 г. тя получи наградата Мен Букър, анализаторите коментираха, че това е добра новина колкото за авторката, толкова и за самата награда, очертаваща се като по-компетентната алтернатива на Нобел (в което се съдържаше убеждението, че шведската академия ще я подмине). А след същинския Нобел остава да видим Мънро най-сетне представена и на български.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
