Преди няколко месеца издателство „Анарес” публикува български превод на книгата на Джон Холоуей „Пропукай капитализма”.

Бих искал да препоръчам тази книга на всички, които искат да си изяснят рационалността на онези протестни движения, които излъчват по-скоро новини, отколкото лидери, демонстрират по-скоро себе си, отколкото искания, стремят се по-скоро да направят определен проблем политически, отколкото да вземат властта, да свалят или да издигнат на власт.

Ще опитам да резюмирам логиката на книгата и да очертая някои от посоките за мислене, които тя отваря и които ми се струва необходимо да поемем.

Според Джон Холоуей, капитализмът е разрушителен. Той разрушава земята, експлоатирайки нейните ресурси, разрушава общностите, превръщайки социалните отношения в пазарни, разрушава живота ни, подчинявайки го на ритъма и нуждите на ориентирания към печалба труд.

За да се спасим от разруха, трябва да преодолеем капитализма. Но не можем да го преодолеем, като създадем революционна организация, защото тя би възпроизвеждала формалната му рационалност. Не можем да го преодолеем, дори да завземем държавната власт, защото тя не би била достатъчна, за да спрем експлоатацията на работната сила, разпадането на общностите, разрушаването на природата, да променим света. Не можем да го преодолеем в бъдеще, защото екологичната и икономическата криза са достигнали такъв мащаб, че вече не можем да оставяме преодоляването им на бъдещето.

 

 

Джон Холоуей вярва, че можем да преодолеем капитализма, ако спрем да го произвеждаме. Защото той е продукт тъкмо на нашата дейност, на начина, по който правим това, което правим.

За да спрем да произвеждаме капитализъм, трябва да спрем да действаме според капиталистическата рационалност. Според Холоуей, тя се състои в извличането на принадена стойност посредством превръщането на работната сила в стоки. Но за да спрем да превръщаме работната си сила в стоки, не е достатъчно да не продаваме продуктите на своя труд. Защото така не бихме постигнали нищо повече от това да се поставим в положението на работници, чийто труд не е производителен, на нежизнеспособни икономически дейци, които могат да съществуват само благодарение на милосърдието на жизнеспособните. За да спрем да следваме капиталистическата рационалност и същевременно да не бъдем декласирани, трябва да не позволяваме това, което правим, да бъде превърнато в труд.

Капитализмът превръща това, което правим, в труд, като го абстрахира от живота ни така, че да го направи измеримо и съизмеримо с други форми на труд, да го подчини на ритъма на пазара, да го санкционира като наша социална роля и оттук - като идентичност. За да спрем превръщането му в труд, трябва да блокираме абстрахирането, разкадровката и субективирането му. Ще опитам да изясня как е възможно това според Холоуей с пример:

 

Изпичам сладкиш. Да го изпека, ми носи наслада, да го ям, ми носи наслада, да го споделя с приятели, ми носи наслада и аз съм горд от сладкиша, който съм направил. Тогава аз решавам, че ще се издържам чрез правенето на сладкиши. Правя сладкиш и го продавам на пазара. Постепенно сладкишът се превръща в средство за получаване на доход, който трябва да бъде достатъчен, за да ми позволи да живея. Аз трябва да произвеждам сладкиша с определена скорост и по определен начин, така че да мога да поддържам цената достатъчно ниска, за да го продавам. Насладата вече не е част от процеса. След известно време осъзнавам, че не получавам достатъчно пари и мисля това, тъй като правенето на сладкиши... е просто начин да се добива доход, така че аз бих могъл да произвеждам нещо, което се продава по-добре. ... Предметът, който произвеждам, сега е така изцяло отчужден от мен, че вече не ме интересува дали е сладкиш или миша отрова, стига да се продава. ... Но [всъщност] самоопределянето извира от нас. [Да си представим, че] изпичам сладкиш, защото обичам да го правя, защото съм гладен или искам да поканя на гости приятелите си. Каня децата си и някои приятели да се присъединят и обсъждаме заедно с какъв вкус да бъде сладкишът. Решаваме, че бихме желали сладкишът да е от органично брашно и един от приятелите ми споменава, че има позната, която отглежда органично жито и сама прави брашно, така че решаваме да я поканим да се присъедини към нас. Това е поривът, насочен отвътре навън, на правенето към самоопределение. ... Малките подземни бунтове могат да бъдат много по-радикални в своя потенциал от най-шумните демонстрации. Това, което момичето, четящо книга в парка, мълчаливо казва, е: „Живей за удоволствие, не за болка”, лозунг, който е много по-радикален от лозунгите на големите антиамерикански демонстрации, които се случват по същото време. (Холоуей 2013: 125, 256, 108).

 

Разбира се, печенето на сладки или четенето на книги също може да бъде асимилирано от капитализма. То може да бъде, например, едновременно класифицирано и декласирано като непроизводителен труд. За да бъде избегната тази опасност, за да бъде запазен подривният му потенциал, то трябва да бъде отграничено от непроизводителния труд. Джон Холоуей опитва да постигне това, интерпретирайки го като право. Но как е възможно да имаме право да печем сладки или да четем книга в парка?

За да може правенето на нещо да бъде артикулирано като право, то трябва на първо място да бъде свързано с истина. Например, ние имаме право на гражданско неподчинение. Но за да може то да се разпростре върху една гладна стачка, тя трябва да казва истина, в общия случай истината за тираничността на една власт, опитваща да прикрие несправедливостта си зад фасадата на демокрацията. Ако обявилият гладна стачка е изключен от областта на истинното, ако това, което опитва да каже, няма стойността на истина, ако е възпрепятстван да го каже, ако е възпрепятствано достигането му до публика, то гладната му стачка не би била нищо повече от неподчинение, което може и трябва да бъде пречупено с насилствено хранене, както показа развръзката на неколкомесечната гладна стачка на затворниците от Гуантанамо, настояващи за справедлив процес.

На второ място, за да бъде артикулирано като право, правенето на нещо трябва да бъде свързано с определена власт. Защото неподкрепените с власт права не могат да бъдат приложени и неизбежно се оказват също толкова безсилни, колкото правото на достойно заплащане или правото на достъпно здравеопазване, вписани в хартата за правата на човека.

Джон Холоуей опитва да придаде на правенето стойността на истина, като съчетае знания за марксизма, антикапиталистическите движения и всекидневието. Първите са устроени така, че да извличат от Маркс потвърждение на радикалния потенциал на правенето. Холоуей открива такова потвърждение във фраза на ранния Маркс, в която може да бъде разчетено противопоставяне между съзнателната жизнена дейност на човека и отчуждения труд. Това му дава възможност да реконструира като че по чудо пропуснатия от марксистката традиция антагонизъм между правенето и абстрактния труд. Знанията за антикапиталистическите движения, на които се опира Холоуей, му позволяват да открие този антагонизъм под повърхността на всяка класова борба след раждането на модерността. Привлечените всекидневни знания представят като израз на този антагонизъм страданието, породено от неспособността или нежеланието ни да напаснем живота си към своите социални роли.

Съчетаването на тези знания прави възможно формулирането на истина, която не принадлежи нито на марксизма, нито на теорията на новите социални движения или всекидневието. Истината, че съвременният капитализъм има и друг корен, освен експлоатацията на работната сила – подчиняването на всекидневния живот на ритъма и рационалността на пазара.

Едно право срещу труда не може да бъде приложено от държавната власт. То не може да бъде приложено също и от съда. Би било твърде странно да си представим, например, постановление на министерския съвет за печенето на сладки или съдебен процес срещу тези, които ни го отнемат.

Щом правото ни срещу труда не може да бъде приложено от държавната или съдебната власт, трябва да го приложим самите ние. Но за да го приложим, трябва да разполагаме с власт.

Според Джон Холоуей, ние всъщност разполагаме с такава. Защото имаме власт над собствения си живот. Тази власт не е просто фиктивна, тя е вградена в основните на модерното право. Тъкмо от нея израстват човешките права.

Ако обаче имаме власт над собствения си живот, защо сме подвластни на капитализма? Щом можем да не му се подчиним и все пак му се подчиняваме, ние сме избрали подчинението си, виновни сме за него и, следователно, нямаме право на съпротива, също както нямаме право на съпротива срещу себе си.

Джон Холоуей опитва да избегне този проблем, като приеме, че властта над живота ни е отнета от капитализма, при това не само доколкото сме принудени да продаваме работната си сила, а също и доколкото сме принудени да носим обезобразяващите маски на социалните роли, които ни налага капиталистическото общество, за да ни пригоди към или подготви за трудовия процес.

Тъй като ни принуждава да играем произведените от самия него социални роли, капитализмът ни отнема правото да се самоопределяме, да решаваме сами за себе си. Но щом това право е коренът на човешките ни права, отнемането му представлява посегателство срещу живота ни. Следователно, то поражда право на противодействие, както всяка тирания, накърняваща човешките права или оголения живот на едно население.

Постулирането на власт над собствения живот дава на Холоуей важни предимства. Първо, то му позволява да обобщи правата да се правят конкретни неща, като печенето на сладки или четенето на книги, до едно общо право да се действа отвътре на капитализма срещу и отвъд капитализма, което, доколкото капитализмът се основава върху превръщането на правенето в труд, има характера на право срещу труда. Второ, то позволява да бъдат разбрани някои черти на съвременните протестни движения, например тяхната театралност или лишеността им от лидери, организация, искания. Сега тези черти на протестите могат да бъдат обяснени със стремежа им да артикулират едно право на самоопределение, на друг живот, право да не бъдем, каквито ни се казва, че сме.

Но свързването на правото да се правят неща срещу капитализма с властта над собствения живот оставя нерешени възлови въпроси.

Първо, то се опира на една ограничена представа за съвременния капитализъм. За разлика от епохата на фордизма, той не може да бъде сведен до потискане на правенето или изобщо до потисничество, защото извлича преобладаващия дял от печалбите си не толкова от експлоатацията на работна сила, колкото от това, което конвенционалните марксисти биха интерпретирали като рента, например авторското право, патентите или търговските марки. Но интелектуалната собственост не функционира, както масовите стоки. Например, една търговска марка носи печалба, доколкото в нея се разпознават потребители с определени черти, да речем, любители на екстремните спортове или умни, красиви и успешни жители на столицата. Ако марката потиска индивидуалността на потребителите, ако им предписва индивидуалност или ги третира като анонимна маса от едноизмерни индивиди, те не биха се разпознавали в нея и тя би се оказала лишена от стойност. От друга страна, нейната стойност би нараствала, ако стимулира потребителите да изразяват индивидуалността си, увеличавайки разпознаваемостта си сред тях. Самоопределянето, изразяването на собственото различие не може да блокира подобен пазар, то може само да го диверсифицира. Тъкмо благодарение на това съвременният капитализъм е успял да усвои недоволството срещу холивудското кино, превръщайки го в алтернативен пазар. Боя се, че не виждам пречки същото да се случи и с антикапитализма. В тази връзка бих искал да отбележа, че, за съжаление, Джон Холоуей не предлага друг аргумент срещу тезата на Антонио Негри за разпростирането на пазара върху всички социални отношения, освен нуждата да се надяваме.

Второ, постулираното от Джон Холоуей право срещу труда не може да бъде прилагано в нормална ситуация, защото прилагането му изисква определен обрат:

 

„Вярно е – повтаряме ние – не пасваме”. Но има и нещо друго на върха на езика ни, иска ни се да добавим нещо друго. И от това нещо друго зависи бъдещето на света. Навеждаме глави и казваме: „Да, истина е, не пасваме, но трябва да опитваме по-усърдно: трябва да подобрим английския си, да подобрим компютърните си умения, да изхвърлим детинските ни книжки от Маркс и Бакунин, да забраним на децата си да се разболяват, трябва да престанем да бъдем твърде стари, твърде бременни, прекалено чужденци, прекалено влюбени, прекалено нестабилни, трябва да се нагодим.” Ние вдигаме главите си и казваме: „Да, истина е, не ставаме. И знаете ли какво? Ние не искаме да се нагодим. Ние не искаме да се пригодим към този свят на разрушение. И знаете ли още нещо? Вашата криза е вашата неспособност да притежавате силата ни да правим.” ... За някои това ще означава да се хвърлят в подготовката на протести срещу следващата анти-Г8 среща. За други ще означава да се опитат да отворят нови перспективи за един нов свят на децата, на които преподават в училище. Други ще се съюзят със съседите си, за да направят комунална градска градина или да вземат участие в близкия социален център. Някои ще посветят цялата си енергия на организирането на опозиционна сила срещу разширяването на магистралата, която заплашва изхранването на хиляди селски стопани, някои ще се посветят на пермакултурата или създаването на безплатен софтуер... (Холоуей 2013: 312, 317)

 

Животът ни след такъв обрат не би останал обикновен. Да речем, че той би ни дал необикновен живот, в който сме господари на самите себе си, сами решаваме какви да бъдем, какво да правим и какъв ритъм да следваме.

Но какво да правим с тези, които продължават да водя обикновен живот, вместо да правят нещо срещу капитализма? Дали те ще останат подвластни на капитализма, докато не организират съпротива срещу разширяването на магистрала, не създадат съседска комуна или поне не се посветят на пермакултурата? Нещо повече, дали обикновените няма да са виновни за подчинението си, след като могат да не се подчинят?

Какво, ако тези, които са се отказали от обикновения живот, за да направят нещо срещу капитализма, се окажат малцинство? Няма ли да се окаже антикапиталистическата теория машина за произвеждане на вина и в крайна сметка - за оправдаване на положението на тези, които продължават да живеят, както обикновено?

Трето, не е достатъчно правенето да промени нечий живот, за да ни избави от капитализма. То трябва да промени света. За да го стори, пукнатините в капитализма, които отваря, трябва да имат глобален обхват.

Но печенето на сладки или четенето на книга са неизбежно локални. За да получат глобален обхват, те трябва да бъдат свързани. Те обаче не могат да бъдат свързани чрез изграждането на институции, защото институциите им биха ги определяли и те биха престанали да бъдат форма на самоопределение. Не могат да бъдат свързани и чрез изграждането на общо съзнание, защото то би се превърнало в принудителна маска, също както прерасна в принуда опитът на комунистическите партии да променят света чрез изграждане на класово съзнание.

За съжаление, Джон Холоуей не предлага отговор как да бъдат свързани конкретните практики, способни да създадат пролуки в капитализма. Наистина, той предполага, че това би могло да стане чрез изграждането на хоризонтална мрежа, участниците в която да бъдат свързани от солидарност или поне от знанието, че има и други, които правят нещо срещу капитализма; и макар да правят различни неща, се стремят към същото. Но това предположение би било недостатъчно, ако не бъде допълнено с обяснение как ще бъде произвеждано такова знание и как ще му бъде придадена стойността на истина. Защото би било наивно да очакваме истината да разцъфне от само себе си като полско цвете. Нещо повече, предположение, че пукнатините в капитализма могат да бъдат свързани, трябва да бъде допълнено с обяснение как знанието, което ги поражда, ще бъде разпространявано отвъд социалните мрежи на антикапиталистическите общности, без да бъде подкрепено от капитал и без да плати икономическата и политическата цена на достъпа до медии. Защото, ако не прекрачи границите на вече съществуващите антикапиталистически общности, знанието за радикалния потенциал на правенето срещу капитализма няма да го пропука повече от печенето на сладки. Тъй като Джон Холоуей не предлага отговор на тези въпроси, тезата му за радикалния потенциал на правенето се основава преди всичко върху надежда.

В началото на XVII в., на прага на общата криза, предизвикала тридесетгодишната война, Робърт Бъртън е смятал, че въпреки преживените десетилетия на сравнително спокойствие и благоденствие, западноевропейските общества са се оказали сполетени от епидемия от религиозна меланхолия, защото, под повърхността на социалния ред, са действали дяволските машини на надеждата и ужаса. Ако антикапиталистическата теория разчита предимно на надеждата, че можем да станем господари на самите себе си, и на ужаса, че подвластността ни на капитала все повече ще се усилва, той лесно може да се превърне в машина за политическа меланхолия.