Препускане към епитафията
Случват се и такива неща. Има поети, за чието съществуване не си и предполагал, а те през цялото време са стояли като гранитен блок в средата на европейската поетична градина. Галисиецът Лоис Перейро е точно такъв. Отначало ти се струва странен, после абсурден, след това сюрреалистичен и накрая пред теб се разтваря цялата му сложна палитра, съставена от всякакви цветове. Но той е избрал да работи най-вече с цветовете от мрачната гама. Или те са избрали него... Защото животът му е едно пропадане по мрачната спирала на тъгата. Отравяния, наркотици и накрая СПИН. Умира млад, като оставя зад себе си само три стихосбирки. Но какво говоря! Защо „само”? Силата на един поет не се определя от броя на страниците, а от нещо съвсем друго, за което ние имаме много епитети и прилагателни, но нямаме истинска дума, с която да го наречем.
Издателство „Смол стейшънс прес” предлага на българския читател сборника „Събрани стихотворения”, съдържащ най-доброто от трите поетични книги на Лоис Перейро. Надявам се повече хора да се осмелят и да протегнат ръка към страниците на този поет. Нека чуят неговите крясъци от клетката. Нека сами да изпитат тежестта на думите му, забити като спринцовки в забравата. Нека потънат в безнадеждността на една съдба, събрала болката, писъците и редките усмивки на любов, губещи се между стоновете.
Преводачката Цветанка Еленкова си е поела дълбоко дъх и се е гмурнала за перли в катраненото море на този творец, а е изплувала с истински “Кохинор”-и в ръцете. Готови за съзерцание, шлифовани, бляскави.
Затова наистина се радвам, че днес можем да разтворим тази книга и да видим, да прочетем, да се уверим, че в тази напечена от слънцето област в Испания, облизвана от едната си страна от вълните на Атлантическия океан, е имало един наистина жив поет. Жив поради своята сложност, многообразност и честност. В стиховете си Перейро не спестява нищо. Гневът, болката, отчаянието, примирението със смъртта, пожелаването на смъртта са вплетени във всяка страница. И това е едно от най-важните качества на поетичната творба – истинността. Прелиствайки страниците една след друга, ще усетите, че в началото на творчеството си Перейро е малко по-хаотичен, малко по-абстрактен, но докато се приближавате към края (и самият той към своя собствен край), ще забележите как формата на самия стих става по-прибрана и по-подредена. Младежкият гняв не изчезва, но към него се прибавя мъдростта, достигната чрез едно брутално битие. И той го разказва. До последната точка. Според мен, цялото негово творчество е едно непрестанно препускане към епитафията и не виждам по какъв по-добър начин да завърша, освен с думите на самия поет:
„Аз съм разказ. Краят е написан,
и всичко, което виждам е обречено
да ме надживее...”
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
