Корените на Кръстан Дянков са от Северна България - от Русе. Майка му е наполовина чехкиня, като нейният баща открива първата аптека в столицата след Освобождението. Интересът на Кръстан към литературата вероятно се дължи на баща му Димитър Дянков, който е самоук поет и участва в литературен кръжец, като дори успява да издаде няколко стихосбирки. Пише под псевдонима „Несретник”. Една от книгите му е с хумористични и много симпатични стихотворения – тя носи заглавието „Недопити чаши” (1929 г.) и е илюстрирана от небезизвестния илюстратор Георги Каракашев. Сред близките приятели на баща му са Елин Пелин и други известни писатели от епохата. Рядко известен факт е, че и самият Кръстан Дянков има афинитет към мерената реч, често превежда, а и сам пише поезия.

Кръстан израства в София и учи в Първа мъжка гимназия, която завършва през 1951 година. Първоначалното му желание е да стане художник, но не го приемат в Художествената академия и затова записва английска филология в Софийския университет, като за първи път през тази година университетът открива специалност американистика и Кръстан завършва нейния първи випуск. Страстта към преводаческата дейност го обзема още през ученическите години. В ръцете му попада кратко жизнеописание на Блез Паскал, който по това време е негов любимец в областта на физиката. Превежда брошурата, за да могат да я прочетат и съучениците му - и това му доставя огромно удоволствие, защото текстът му се удава и е доволен от постигнатия резултат. Това предопределя избора му и като студент се насочва към превода. Първоначално превежда няколко разказа на Ърскин Колдуел, който е и тема на дипломната му работа. Три от тях са публикувани в първия брой на възроденото списание "Пламък" през 1957 г. (С Колдуел е свързана една смешна история, която илюстрира абсурда на времето, в което трябва да се труди Кръстан Дянков. Докато работи в международния отдел на БТА през 60-те години, той се свързва лично с големия американски писател, като му пише, че е негов преводач в България - и Колдуел му изпраща три книги с личен автограф за него, но поради идеологическата цензура те са отклонени (и не пристигат на неговия адрес). Години по-късно преводачът ги открива в някаква библиотека и разбира, че са били предназначени за него по посвещението, което Колдуел е оставил.)

В международния отдел на БТА го кани приятелят му Димитри Иванов. Там попада заедно с друг голям преводач – Тодор Вълчев. Като на шега, припомняйки си любими западни аналогични списания за култура и изкуство в кафенето на горния етаж на БТА, тримата измислят имената на „ЛИК” и „Паралели”. Те са и сред основателите на Съюза на преводачите в България. Помагат си много при преводаческата работа през годините, размишлявайки над варианти за превеждането на различни думи и изрази. Като млад, Кръстан предприема много пътувания из страната до най-отдалечени кътчета на България и в бележник записва различни диалектни думи и изрази, които евентуално би могъл да използва в своите преводи. Отличително негово качество е, че никога не се задоволява с първата и най-очевидна дума, която изниква в ума му, а търси обемите на българския език, възможността да използва някакъв нов, различен, встрани от шаблона израз или словосъчетание. Ползва всевъзможни речници, до които може да се добере - синонимни, антонимни, тълковни, монолингвистични, а много често от английски на друг, различен от английския език, за да достигне до нови и различни значения на думите. Запознава се с произведенията, които ще превежда, и в преводите им на други езици, най-често немски, за да може да намери нови насоки в собствения си превод. Преводаческата работа е всепоглъщаща и много изнурителна. Кръстан Дянков работи бавно. Понякога превод на книга му отнема година–две. Когато сроковете започват да го притискат, напуска шумната столица и се оттегля някъде в провинцията, за да може да работи на спокойствие. В София работи със стриктна програма до късния следобед, след което си почива в компанията на приятели. Ювелирно изпипва всяка фраза, като понякога дадено изречение може да му отнеме и ден, докато постигне желания резултат и намери най-точната дума или израз.

Неговите автори са най-големите американски писатели: Стайнбек, Фокнър, Колдуел и Ъпдайк. В тях той влага най-много сили и става известен като преводач. Много харесва Сандбърг и превежда стиховете му на български. Никога не си позволява неточност или пропуск в текст поради съществуващи конюнктурни причини. Вероятно и издателствата са се съобразявали с неговите предпочитания и не са му налагали преводи, които не отговарят на естетическите му търсения. Става редактор в сп. „Съвременник“. Член е на редакционната колегия на поредицата „Избрани романи“ в издателство „Народна култура“. Негово дело са много съставителства на сборници, на които е и редактор. Автор е на редица предговори и рецензии, голяма част от които са своеобразни литературоведски студии за съответния писател или произведение. В тях понякога успява много тънко да критикува съществуващите порядки и да изрази личното си мнение. Много е натъжен, когато Стайнбек бива забранен за издаване в България по време на Виетнамската война. Стайнбек публикува есе, в което осъжда комунизма, защото неговият син загива по време на военните действия. От смятан за прогресивен и издаван в целия източен блок, Стайнбек престава да бъде превеждан. Това лишава българския читател от немалък брой творби, които Кръстан няма възможност да претвори на български.

Поддържа активна кореспонденция с много от писателите, които превежда. Когато Ърскин Колдуел и Джон Ъпдайк идват в България, той успява да се срещне с тях. Учредител и председател е на сдружението „Приятели на САЩ в България“. Често бива канен да посети Америка, която, благодарение на задълбочената си многогодишна работа, познава като дланта си. Пословични са фините детайли, които може да възпроизведе, почерпани от преводаческите му търсения. И тук се случва най-големият абсурд, който политическата система преди 10 ноември може да роди. Поради опасенията си, че Кръстан Дянков може завинаги да напусне страната, на него му е забранено да излиза от България. Така един от най-големите преводачи на американска литература никога не стъпва в Америка.

Въпреки тази репресия, Кръстан никога не си и помисля да емигрира от България и не си представя да живее далеч от любимата София. Оттегля се във вътрешна опозиция и никога не омърсява името си с политика. И ако преди 10 ноември политическата конюнктура му пречи да види Америка, то след това времето не му стига, за да обиколи Америка от единия край до другия. Мечтата му е да повтори маршрута от „Пътешествие с Чарли” на Стайнбек. През 1995-1996 години заедно със сина си Алеко Дянков подготвят сценарий за това пътуване, искат да заснемат и филм, а моментът е много подходящ, тъй като съвпада с трийсетгодишнината от превода на книгата на български. Уви, точно тогава Кръстан се разболява, а по късно инфаркт прекъсва земния му път и той така и не успява никога да види американския континент.

За съжаление, времето не му стига и за две книги от Стайнбек, които много иска да преведе: „Краткото царуване на Пипин IV” и „Дневник от морето на Кортес”. Втората книга е в съавторство с приятеля му от Монтерей, морския биолог Ед Рикетс, който е първообразът на Док от „Улица Консервна”. Двамата предприемат пътуване в Калифорнийския залив и изследват различните морски обитатели там. Книгата е съпътствана от огромен по обем показалец с латинските имена на всевъзможни мекотели, миди, риби и Кръстан Дянков, който много иска да преведе книгата у нас, започва трудоемката работа по издирването на техните популярни имена. Създава си цял речник и подготвителни бележки към превода, но неговата внезапна смърт осуетява плановете.

Кръстан е изключителен естет. Обожава фотографията. Редакцията на списание „Българско фото“ спечелва много при избирането му за заместник главен редактор (1968-1979). Самият той много снима и оставя огромен архив с негативи. Друга негова страст е музиката – слуша много класическа музика, джаз, барокови композитори, Монтеверди, Хендел. Покрай превода на „Улица Консервна” се запалва и слуша много споменатите там пиеси от Равел, Каунт Бейси и други.

Много широко скроен човек е. Никога не си позволява да дава крайни оценки, да заклеймява. Всеки предмет в къщата му е подбран с вкус и тънък художествен усет. Пише на голямо дървено бюро, наследство от баща му. Гордее се, че пишещата машинка, която използва на английски, е същият модел като тази, която използва Хемингуей – Хермес Бейби. Педантично я поддържа и носи на майстор, когато се наложи. Едно от любимите му места за срещи е кафенето на писателите на „Ангел Кънчев”, където често може да бъде видян във весели компании. Не допуска тесногръдството и кариеристичните долни амбиции. Има дарбата, сякаш като от намазнено платно, от него да се отблъскват капките лошотия, тя никога не прониква в него. Истински ведър човек, с вечно засмени очи.

Той беше и си остана един от големите. Преди всичко като преводач - изключителен е приносът му за българската книжовност. За българската култура изобщо. В едно от значенията си на английски думата преводач (translator) буквално означава преносител на нещо материално от едно място на друго. Кръстан го направи с цял един континент, с една цяла култура – пренесе Америка и американската литература в България. В годините, когато поради политическата конюнктура България битуваше донякъде изолирана от културния поток на западния свят, този удивителен човек успя да прекрачи идеологическите бариери – при това, без да извършва революции или да замесва името си в политически скандали. Направи го с майсторство и почтеност, с постоянство и себеотдаване. Като мускетар на духа, Кръстан Дянков допринесе за вътрешното ни освобождаване и за самочувствието ни на хора, докоснали висотата на истинското изкуство.

Роден е през 1933 година в София на 10 ноември - дата, натежала от смисъл вече двадесет и четири години, защото оттогава започна преходът на страната към демокрация. Често Кръстан се шегува, че това е и най-хубавият подарък за рожден ден, който някога е получавал. Живее едва 10 години в новото време, като се чувства много по-освободен от предишните и почти не важащи за него цензурни условия. Остава на висотата на голямата, сериозната книга. Когато в началото на демокрацията у нас пазарът е залят от огромно количество пошла литература с много ниско качество, която българският читател обаче жадно поглъща, защото преди това не е имал достъп до такъв тип книги, Кръстан Дянков се отдръпва от преводаческа дейност и предпочита да превежда рядко, но да не изневерява на критериите си за качество на писаното слово. Настъпилата действителност го натъжава и често започва иронично да си задава един въпрос: дали „свободомислието винаги е комбинация от свобода и мисъл”.

От дълго време исках да напиша текст за Кръстан Дянков, който отново да припомни на българския читател личността на този изключителен преводач и есеист. Огромно е мястото му в литературния живот на България, защото той съумя да разкрие чрез силата на преводите си красотата на българския език, на който изпълнената с неподозирани меандри проза на изключителни писатели – като Фокнър, Чийвър, Колдуел, Стайнбек - зазвучава толкова естествено, колкото и в оригиналните текстове на английски. Невероятна е естетическата наслада, която човек изпитва при четенето на преводите на Кръстан Дянков и съпоставянето им с оригинала. Зад тях личат огромно себеотдаване и интерпретаторски усет, изключително богатство на изразни средства и познаване на родния език. Той успя да пресъздаде едни от най-значимите произведения на американската литература по такъв майсторски начин, че дори и десетилетия по-късно преводите му остават ненадминати.