Барабаните на войната в Сирия продължават да бият, макар и все по-анемично, а президентът Башар Асад спечели ценно време, през което да нанесе решаващ удар срещу опозицията на неговия режим. Военната намеса на САЩ и техните съюзници в арабската държава вече не е на дневен ред, поне в краткосрочен план, след като бе намерено взаимноприемливо решение химическият арсенал на Дамаск да бъде поставен под международен контрол. Сирия, която доскоро не отричаше, но и не признаваше да разполага с химически оръжия, дори подаде молба в ООН да се присъедини към Конвенцията за забрана на химическите оръжия. Остава обаче въпросът дали руското предложение е надеждно и изпълнимо или е поредната тактика за печелене на време от страна на Москва.

Руският външен министър Сергей Лавров само за една седмица успя да обърне ситуацията в своя полза. Този продукт на съветската дипломатическа школа намери безболезнен изход от сирийската криза, който ще затвърди влиянието на неговата страна на международната сцена, но и същевременно ще позволи на Запада да излезе с достойнство от калта, в която е затънал. Евентуална война в Сирия щеше да бъде тежко бреме за американския президент Барак Обама на фона на Нобеловата му награда за мир и на предизборното му обещание да изтегли войските си от Ирак и Афганистан, което е на път да спази.

Британското списание „Икономист” публикува весела карикатура, на която Путин, възседнал черен жребец, тегли троянски кон, на който е качен Обама, а на заден план се вижда закъсал американски автомобил в Сирия. Руският президент се обръща към него с думите: „Не се безпокойте, г-н президент. Винаги можете да разчитате на мен да ви извозя”. Питам се защо дипломатическият успех за Русия автоматично се приема като поражение за Запада при положение, че очевидно никой, с изключение на Турция и Франция, не иска тази война? Дори САЩ и Великобритания дадоха заден ход. Британският парламент гласува твърдо против военни действия срещу арабската държава, а в САЩ единствено сенаторът Джон Маккейн и няколко други ястреби на американската външна политика призовават за интервенция.

Ако все пак разгледаме сирийския въпрос през парадигмата на конфликтните взаимоотношения между двата противника от времето на Студената война, то нека отбележим, че първият силен ход бе извършен именно от Обама. Заплахата на САЩ със самочувствието си на световен военен хегемон, че ще предприеме ограничена операция срещу режима на Асад, накара и Русия, и Сирия да променят стратегията си. Нима на Кремъл не е хрумвало и преди, че може сирийските химически оръжия да бъдат поставени под международен контрол и впоследствие – унищожени? Разбира се, че е – просто Лавров е искал да използва този коз в краен случай и само можем да гадаем какво още крие в ръкава си опитният дипломат.

Руският президент Владимир Путин обаче безспорно спаси Обама от неблагоприятната перспектива да бъде унижен, като не срещне подкрепа в Конгреса, както се случи с Камерън. Логично е да се запитаме какво щяха да постигнат САЩ с провеждането на кратка военна кампания; и ограничената военна интервенция дали нямаше да доведе до по-голям ангажимент на САЩ в Близкия изток? Историята ни дава редица примери как една велика сила може да залезе само с няколко зле обмислени външнополитически ходове.

В цялата тази картина големият липсващ е Китай – страната, чиято енергийна сигурност зависи от развоя на събитията в региона. За първите шест месеца от тази година Пекин е внесъл половината от необходимия за вътрешно потребление суров петрол именно от Близкия изток. Но докато в Сирия се лее кръв и редица държави кроят планове как да наклонят везните в своя полза, Китай стои отстрани и гледа безучастно.

Излезе и дългоочакваният доклад на експертите на ООН, които разследваха дали е използвано химическо оръжие в Дамаск на 21 август. Комисията установи, че действително в сирийската столица е използван нервнопаралитичният газ зарин. Докладът обаче е изцяло технически и не посочва дали бойното отровно вещество е използвано от режима на Асад или от опозицията. Това даде възможност за различни интерпретации и всяка от заинтересованите страни заяви, че данните в него доказват нейната безпогрешна теза. Както САЩ, така и Русия имат своите добри причини да тълкуват субективно публикуваните резултати на комисията на ООН.

Гражданската война в Сирия крие опасност от дестабилизиране на Кавказ и в частност - засилване на екстремизма и сепаратистките настроения в няколко руски републики. От 1991 г. Русия проведе две войни в Чечения, като последната приключи през 2009 г., но оттогава ситуацията там остава напрегната. Чеченските бунтовници открито подкрепят противниците на Башар Асад и това поражда опасения в Кремъл от евентуална смяна на режима в Дамаск, която може да даде тласък на сепаратистките движения в Чечения, Дагестан и Ингушетия. От изключително важно значение за Москва е и военноморската база в сирийския град Тартус. Това е единствената руска база на Средиземно море и единственият начин на страната да разполага военни кораби в Средиземноморието, без да се налага те да минават през Босфора и Дарданелите, т.е. да пресичат територията на НАТО. Използва се също за базово техническо обслужване, за зареждане с гориво и хранителни запаси на корабите от руския военноморски флот и за целите на антипиратската мисия в Аденския залив (Сомалия). Дамаск е важен стратегически партньор и затова Москва е готова да спечели максимално повече време, за да може сирийският режим да елиминира силите на опозицията.

Съединените щати са в още по-деликатна позиция от Русия – конфликтът в Сирия е изпитание за американската решителност да налага спазването на начертаните от Вашингтон „червени линии”. С химическата атака от 21 август една такава линия бе нарушена. Ако САЩ не нападнат Сирия, това би изкушило други държави да прекрачат тези линии – например, Иран със своята ядрена програма. Ако все пак бъде дадено начало на военни действия, резултатите за САЩ могат да бъдат още по-катастрофални и да бъде повторена грешката от Ирак, където не само че не бяха открити оръжия за масово поразяване, но и след войната от 2003 г. страната главоломно тръгна към дестабилизация, насилието между шиити и сунити достигна нови върхове, а бомбените атентати там са ежедневие. Още една причина САЩ да не искат да бъдат въвлечени в този конфликт е желанието Вашингтон да не се отклонява от „стратегическото ребалансиране” в Азия. Тази линия в американската външна политика включва изтегляне на американските въоръжени сили от Ирак и Афганистан и концентрирането им в Азиатско-Тихоокеанския регион като контратежест на растящите амбиции на Китай за военно и икономическо влияние в района на Южнокитайско море.

Евентуалното падане на режима на Асад поставя много въпроси за бъдещето на Сирия – например, кой ще вземе властта в Дамаск – джихадистите, маргинализираната „светска” сирийска опозиция, чийто живот е поддържан от Запада, Саудитска Арабия и Йордания чрез палиативни методи или някой друг? Ако Башар Асад бъде свален, това неминуемо ще бъде последвано от желание за възмездие на сунитите в Сирия срещу алауитската секта, клон на шиитския ислям, управляваща повече от 40 години страната. Ще се засили желанието на сунитски ислямистки организации, като Фронтът „Ан-Нусра” и групировката „Ислямска държава в Ирак и Леванта”, да си отмъстят на алауитската секта за насилието и маргинализацията, на които ги е подлагала властта.

Отделен е въпросът със сирийските кюрди, които се бият и срещу Асад, и срещу опозицията. Те претендират за създаване на автономна област по модела на иракски Кюрдистан, където да могат да се развиват независимо от централната власт. Друго неизвестно в уравнението на сирийския конфликт е съдбата на християните в страната. Те се страхуват, че екстремисти могат да дойдат на власт и с ужас гледат към съседен Ирак, където преследванията и убийствата по религиозни причини са често срещано явление. От началото на гражданската война в Сирия 450 хиляди християни бяха принудени да напуснат домовете си или да потърсят убежище в съседни държави, тъй като често са подлагани на репресии, насилствено приемане на исляма, разрушаване на частната им собственост и техните църкви, тоест, всички признаци на ескалиращ религиозен конфликт.

В този контекст руското предложение да бъде заставена Сирия да предаде химическия си арсенал и впоследствие той да бъде унищожен изглежда най-благоприятната възможност за решаване на конфликта. Така Русия ще си запази авторитета на една от водещите регионални сили, а САЩ ще покажат, че могат умело да притискат както противниците, така и партньорите си и да получават желаните резултати. Това, разбира се, ще запази на власт Башар Асад – мустакатият гинеколог, любител на западната рок музика, който дойде на власт по странно стечение на обстоятелствата преди 13 години.