Как се пази миналото на България
Отдавна имахме намерение да направим този разговор. В последната година-две за Държавна агенция „Архиви” се споменаваше по-често, учреждението, на което обикновено се гледа само като на склад, започна да проявява инициатива, влезе в телевизиите, правеше изложби, имаше сериозни програми...
Докато се наканим, по стародавен български обичай Мартин Иванов беше уволнен като директор на Агенцията от новото правителство и в духа на най-добрите ни традиции научи това от медиите.
К
- Колко време бяхте директор на Държавна агенция „Архиви“?
- Две години и половина, от 8 март 2011 почти до 9 септември 2013 г.
- А смятате ли се за жертва?
- Не. Смятам, че всяко правителство има право да прецени кои да бъдат хората, с които да упражнява властта. Ще ви дам един пример. Точно седмица, преди правителството да ме отстрани, получихме нареждане за 10% съкращение. Трябваше да предложим уволняването на 40 души в рамките на 5-6 дни. И всичко това, след като само преди 3 години са били съкратени близо 13% от персонала. Справката освен това показа, че в момента архивистите са с 36 – 38% по-малко от 2007 г. През миналата година по проект, финансиран по ОПАК[1], направихме анализ на функциите и административните структури на агенцията. Заключението на тази външна независима оценка бе, че архивът работи на ръба на възможностите си. Наличните хора са недостатъчни, за да покрием дори и най-важните свои дейности. Най-тежко е положението в страната. В Кърджали са останали само 4 човека, в Силистра – също... Съкращаване на нови 40 човека означаваше да се закрият архиви в някои градове. За себе си бях решил, че не мога да извърша подобно убийство и ако трябва, ще напусна. Тогава си дадох сметка, че не е чак толкова лошо да имаш нужните контактите, чрез които да се намалят евентуалните поражения върху институцията.
Така че, в уволнението не виждам нищо трагично. Разбира се, би било малко по-възпитано, ако го бях научил не от медиите, а по официалния начин. Но истината е, че и всички преди мен са научавали, че са уволнени от медиите. За съжаление, 135 г. след освобождението все не успяваме да изградим една административна култура, която да гарантира цивилизовано предаване на властта. Именно затова реших, че аз ще направя всичко, за да изляза от тази щампа и да подам ръка на човека, който идва след мен. Подготвих му десетина страници с подборна информация по 23-те теми, които са стартирали и са в различна фаза на изпълнение. Той също се държа съвсем любезно. След време ме покани и на първата си пресконференция, но прецених, че би било проява на лош вкус от моя страна да се поява на нея. Все пак, това бе неговата първа официална среща с медиите.
- И все пак, държавните архиви не трябва ли да са едно деполитизирано учреждение - в същата степен, както полицията и училището?
- Напълно съм съгласен.
- Казахте, че всяка нова власт има правото да избира с кого да управлява... В случая апетитите към управлението на паметта ли са водещите?
- Архивът има двойствена природа, където, според мен, е скрит основният проблем. Той е едновременно културна институция и част от държавната администрация. Второто му носи по-високи заплати и известна стабилност на служителите. Цената обаче е, че архивът, по подобие на цялата администрация, е подвластен на изборните цикли. На всеки 3-4 години идва ново ръководство с нови идеи, нови приоритети, нови цели. В другите европейски страни решението е различно – дали към Министерство на културата, дали директно към Министерски съвет, но архивите се радват на автономност. По подобие на българската Народна библиотека или пък на Националния музей на българското изобразително изкуство. Европейската практика е шефовете на архивите да се избират с конкурс за период, който варира в различните страни между 3-4 до 5-6 години. Това може би бил по-добрият вариант. Извеждане напред на културната същност на архива ще е гаранция не толкова за неговата независимост - на мен и досега не ми бяха оказвали никакъв натиск - колкото за стабилността на провежданите политики. За да се възприеме този модел обаче е нужна законодателна промяна, която едва ли ще се случи скоро.
- Разбрахме, че сте положили немалко усилия за въвеждането на новите технологии в архива, разкажете ни малко за тях.
- Ще кажа нещо банално: новите технологии изцяло променят дейността на архивите. Проблемът е, че често и ние даже не си даваме сметка колко радикално ще се измени същността на нашата работа. И веднага ще ви дам пример с електронно родените документи – онези, които са създадени с някаква компютърна програма (например на Word или pdf) и са скрепени с електронен подпис. Те не се разпечатват, а и да се принтират, това може да стане без валидиращата ги част (електронния подпис). Без двете си части електронният документ е невалиден, а той може да урежда важни имуществени или граждански права. В България, ако включим и училищата, и детските градини, има над 5 хиляди администрации. Всички те рано или късно ще минат на електронен документооборот. Само след две години, през 2015 г., Дания и Финландия ще приключат изцяло с хартиения документооборот и повече няма да принтират нищо.
Ние, разбира се, сме още твърде далеч от това. Близо две години ми се наложи да чукам по хиляда и една врати и всички казват: „Да, разбираме колко е важно, обаче...“. Обичам да описвам електронното правителство като трикрако столче – единият крак: електронните услуги, които всички ние очакваме да получим през компютъра, а не да се редим на опашки; вторият крак: общата информация за държавата, кое, къде, какво и как; и третият – архивът, мозъкът, паметта на всичко електронно, случило се до този момент. Едно трикрако столче без третия си крак – както беше първоначално замислено електронното правителство – не може да съществува.
Трябва да сме наясно, че се намираме в период, в който много рязко се променя парадигмата; това не се е случвало може би от 5-6 хиляди години. Откакто се е минало от каменни надписи и глинени таблички към хартия, пергамент, папирус. За втори път в историята си човечеството сменя медията, върху която оставя спомените си. И това драстично ще промени начина ни на живот, на мислене. Ще дам пример. Електронните документи ще идват със своето архивно описание. Сега ситуацията е различна. Макар законът да предвижда, че описанията се изготвят от институцията, издала документите, не са редки случаите, когато в крайна сметка архивистите трябва да свършат това. Те, разбира се, не познават в детайли дейността на това министерство или агенция и са принудени слагат етикетче (архивно описание), което не винаги е най-точното и подробното. При електронните документи това няма да е възможно, защото метаданните или, казано на прост език, етикетчето с архивно описание ще се изготвя още при създаването на документа, а не години след това. Така значително ще се облекчи дейността на архивистите и ще има гаранция, че етикетите, по които става по-късно търсенето, ще са много по-точни и подробни. Трябва да признаем, че в архива се срещат понякога прекалено общи описания от типа „кореспонденция с разни институции“. Какво казва това етикетче? Нищо. Защо са го направили? Ами защото през 50-те и 60-те години в архива са постъпвали тирове с документи. Все пак, архивът ни е създаден едва през 1952 г.
- Чакайте, искате да кажете, че Царство България не е имало държавен архив?
- Не, не е имало държавен архив. България е от страните в Европа с най-късно създадения архив. Дори в съседна Румъния той е създаден още през 1831 г.
- А в България – през 1952-ра?
- Като отдел на МВР. Това, което е било в Народната библиотека, си е останало в нея. Заради това Народната библиотека притежава най-старите ръкописи; Ориенталският отдел с османотурските документи също е там.
Ако си позволя горчив хумор обаче – в някакъв смисъл даже е хубаво, че архивът съществува само от шестдесетина години. Защото при условията, при които се съхраняват документите, те няма да издържат повече от век. Просто ще си отидат. Имаме все още щастието – както казва един колега от архива – че масата от документите ни са на качествени хартии от XIX и XX век. Сегашните ерзац хартии просто няма да издържат при тези условия. Влага, плесени, гризачи.
- И ерзац мастилата. Защото мастилата изчезват.
- Да, също. Опазването им чрез прехвърляне, дигитализация е възможно, но непостижимо скъпо начинание. Обикновено се приема, че дългосрочното съхраняването на един лист хартия в цифров формат е 7 пъти по-скъпо от това на хартия.
- Е да, но пред алтернативата да изчезне...
- Е да, но кой го е грижа за това у нас?! За архива се сещат обикновено, като има пожар. Когато някои медии нарочиха, че Министерство на отбраната е виновно за залятото от язовира село Бисер, военните моментално предложиха да изпратят БТР и военна полиция, за да се разчисти затрупаният от сняг път до хранилището ни в с. Подкрепа, на 15-ина км от Хасково. Ние, разбира се, намерихме документа и наистина се оказа, че язовирът не е собственост на военните. Мисълта ми е, че обикновено за архива се сещат при пожарни ситуации, не и в слънчеви дни. И когато се унищожи един документ или някой по немарливост не го е предал, архивът няма как да го изфабрикува. Знаете ли колко често идват хора, обиколили 30 институции, защото не могат да докажат трудов стаж. Казват им: „Идете в архива“ и те идват при нас. Колеги се чудят как да им обяснят, че документите ги няма; те си мислят, че ние сме ги унищожили. А истината е, че ние приемаме това, което ни се предава.
Първата ми пресконференция бе точно за тези ужасяващи условия, при които се пази миналото на България. Ще ви дам само няколко числа. Бюджетът на архива е 7 млн. лв., от които над 6 млн. са за заплати. За инвестиции – ремонти на сгради, компютри, скенери, софтуер, климатици са предвидени 610 хил. при 60 хранилища в цялата страна. А за да се опазят документите, не е достатъчно покривът да не тече и прозорците да не са счупени. Необходима е климатизация на помещението, а тя струва стотици хиляди, в някои случаи – даже милиони левове. При голяма горещина в помещението хартията се изсушава и става чуплива, а при голяма влага се развиват плесени, които бавно разяждат и хартията, и текста върху нея. По груби оценки, които правихме преди 1-2 години, над 500 млн. листа от всичките 10 млрд. се нуждаят от реставрация. И понеже архивът няма да успее да реставрира всичките тези 500 млн., една значителна част от историята ни вече безвъзвратно е заличена.
- Но вие имате реставратори.
- Трима в София и двама-трима в страната. Но те не разполагат с нужната техника. Като ме назначиха, обиколих всички стаи в архива. Влязох и в лабораторията, беше Благовещение, и попитах колегите реставратори: „Каква техника ви е нужна?“. Исках да имам ясна представа за нуждите в системата. И те казаха: „Една ютия“. Стана ми тъжно, че тези хора даже не можеха да помечтаят. Толкова бяха обръгнали от липсата на пари. Защото, вместо ютия, с която да премахват восъчните петна и да подсушават и притискат листите след обработка, отдавна има измислени реставраторски машини, които вършат тези дейности много по-добре.
- През последните години като че ли архивът излезе от анонимност, започна да прави видими неща.
- За мен беше изключително важно да се работи за създаването на авторитет навън, пред обществото, и за самочувствието вътре на хората, които работят в архива. Когато нямаш самочувствие, нищо не можеш да направиш. Напоследък зачестиха опитите на различни институции да не предават документите си в архива, макар законът изрично да ги задължава. И ние започнахме да обсъждаме различни процедури за налагане на административни наказания в такива случаи. Тогава един много добър архивист ми каза: „А с какви очи ще отидем после при тях, след като сме им наложили акт?“. Много от колегите нямат самочувствието, че работят в уважавана институция. И може би са прави, защото каква е асоциацията на обществото, когато се спомене архив? Нещо сиво, скучно, прашно, ниско технологично, безинтересно; някакви си там държавни чиновници, служители, абе онези с ръкавелите. Исках да избягаме от този образ, да създадем нова репутация на архива. Затова започнахме да измисляме любопитни неща. Както се казва – има две новини, първа и последна. Ние първа никога не можем да бъдем, но последна – често. Така през миналата година успяхме да влезем 65 пъти в централните новини - на Нова телевизия, Би Ти Ви или на БНТ, и над 40 пъти само до септември т.г.
- Заради архива на Политбюро?
- Не само. По повод 100-годишнината от Балканската война по наше предложение направихме с БНТ 16 кратки репортажа. Поредица, малки филмчета. След това по различни случаи – земетресението в Перник, потъването на „Титаник“, наводнения, експлозията в склад за боеприпаси на Петолъчката - имало е идентичен случай в Русе през 1900 и някоя година. Търсехме исторически аналог на някое събитие от новините. Подписахме партньорство с българската Уикипедия.
- Вие направихте три важни неща - дигитализирахте архива на Политбюро, на еврейската общност и Балканската война.
- Ако съм честен, приех предложението да работя в Агенцията точно заради дигитализацията. Имах утопичната идея, че след време, като историк, ще мога да живея извън София и оттам да чета през интернет документите. Още на първия месец разбрах, че това е невъзможно. Защото, за да се сканират 10 милиарда листа, които се съхраняват в архива, по груби сметки трябваха 1600 милиарда лева. Постижимо е. Само пари да има…
- Безнадеждна работа.
www.archives.bg/politburo. - Точно така. Затова решихме да започнем с неща, които биха заинтересували по-голям кръг от хора. Обикновено архивите по света тръгват с актове за гражданското състояние – кръщелни, сватбени удостоверения, актове за смърт и пр. Навсякъде има огромен интерес към възстановяване на фамилното дърво. При нас обаче интересът към подобни родови проучвания е много по-малък. Освен това, огромният масив подобни актове не е при нас, а в Агенцията по вписванията. Друга възможност бяха индивидуалните анкетни карти от преброяванията на населението. По света към подобни документи отпреди 100 и повече години има огромен интерес. Даже се печелят пари. Ирландският архив, например, се издържа от два подобни проекта. У нас обаче подобни преброителни карти не са запазени. Даже открих в една статия на първия директор наСтатистиката Михаил Сарафов, че те са били продадени на софийските търговци, които ги ползвали за амбалажна хартия. Увивали сиренето в тях. Представете си какво е отношението към личните данни и към документа... Та, преброителни карти нямахме. Затова се обърнахме към протоколите на Политбюро, като очаквахме, че ще предизвикат обществен интерес. Така се и оказа. Мислехме си, че проектът за сканирането им ще е сравнително лесен. Първите оценки, които получих от колегите, бяха за 22 хиляди страници. Щяхме да ги направим за 4 месеца. В хода на работата се оказа, че са към 70 хиляди страници. А като приключихме дигитализацията, установихме, че между 1949-а и 1965-а година почти липсват протоколи. Тръгнахме да ги търсим, 20 хиляди папки се прегледаха и открихме нови шестдесетина хиляди страници. В допълнение цифровизирахме и протоколите на ЦК, които са още 60 хиляди страници. Всичко това вече е онлайн, достъпно е на
- А има ли скрити протоколи, според вас?
- Аз може би мисля конспиративно в случая, но ми се струва подозрително, че много протоколи бяха замаскирани като решения по невинни теми. От 10-те или 20-те точки в дневния ред на заседанието на Политбюро се изважда една, която е най-неинтересна. Примерно, награждаване на орденоносец или поздравителна телеграма до Аржентинската комунистическа партия по случай 1 май. Тя се лепва за описание и другото изчезва. Документът е в архива, но ако нямаш ключа, не можеш да го намериш. Кой ще прочете 10 милиарда страници? Та започнахме с Политбюро, но продължихме с много други неща. Например, Министерският съвет от Освобождението до 9 септември. Обемът на тези протоколи е 60 хиляди страници. Сканирането им вече приключи и остава изготвянето на метаданните.
- А защо толкова малко?
- Изглежда отначало административната ни култура не е била на завидна висота. Като се има предвид, че протоколите на Министерския съвет от 9.09.1944 г. до 10.11.1989 г. са над 2 млн. страници…
- Вие всъщност фотографирате страниците.
- Да, дигитализираме ги, след което изготвяме т. нар. метаданни – кратки описания на ниво документ. Без тях сред десетките хиляди снимки не може да се търси никаква информация. Затова бяхме решили да изготвим съвсем подробно описание на дискусиите в Министерския съвет до 1944 г. Установихме, че сегашните ни описания в хартиения каталог са недостатъчно подробни. Описани са първа, втора, евентуално трета точка от дневния ред и накрая е лепнато: „и други“. Това беше едно от нещата, които дискутирах с колегите си час, преди да науча, че ме уволняват. От следващия понеделник трима души трябваше да започнат да описват подробно, пълно и качествено точките в протоколите на Министерски съвет.
Освен това, ние за първи път започнахме да оглеждаме и обгрижваме изключително богатата ни снимкова колекция. През ноември предстоеше пускането на нов сайт с 40 хиляди ретро снимки.
- А аудио колекция имате ли?
- Да, но бедна. Направихме описание, пак за първи път, каква аудио колекция, както и какви филми притежаваме.
- Те не са ли изгорели вече?
- Още не са, защото са може би от 70-те и от 80-те години, но се страхувам, че това е съдбата, която им предстои.
- Вие сте хранилище. Освен вас съществува Народна библиотека, Национална филмотека, Златните фондове на БНР и БНТ. Не трябва ли всичко това да се поеме в едни юзди? Да има някаква обща политика в областта на хранилищата?
- Не познавам в детайли ситуацията навсякъде, но в някои от страните, включително и в тези от бившия соцлагер, тези различни архиви са под обща шапка. Ще ви припомня обаче, че българският архив е създаден твърде късно, едва през 1952 г., и поради това сигурно е преценено, че не бива да се прекъсват добрите традиции. И Народна библиотека, и БНТ, и Филмотеката са се доказали като добри хранители на националната памет.
- Кои са другите важни неща, които направихте, освен дигитализацията?
- Ще отбележа още две неща. Първото от тях е стартирането на нашата информационна система. Трябва да подчертая, тя бе започната през 2009 г. от Боряна Бужашка и аз само довърших работата по нея. Заварих едни доста обтегнати отношения с фирмата разработчик и ни отне една бременност време, за да рестартираме проекта. След много усилия, от юни миналата година ИСДА (Информационна система на държавните архиви) вече работи и тепърва предстои да се въведе цялата справочна информация в нея. Благодарение на информационната ни система, най-сетне успяхме да стандартизираме архивните процеси в страната. Едно и също действие досега се вършеше по един начин в Кърджали, по малко по-друг – във Видин и по трети – в Силистра. До края на септември предстоеше да стартираме и публичната версия – тоест, всички архивни описания, които досега са набрани, а те са някъде около 2 милиона архивни единици (малко под 5 милиона остават да се въведат), могат да се ползват през интернет. Вече няма да е нужно да ходиш до архива в Добрич, за да видиш какво се съхранява в него. Можеш да го погледнеш оттук и да го поръчаш по имейла. Колегите ще извадят документите и те ще те чакат, като отидеш на място.
И третото нещо, което бих споменал наред с дигитализацията и ИСДА, е модулът за електронни документи. За него вече говорих и по-рано. Описах усилията, които вложихме с моите колеги. И мисля, че в крайна сметка успяхме да наклоним везните. Да се разбере, че през следващия програмен период трябва да се предвидят нужните средства, за да се изгради и този модул от електронното правителство. Наскоро видях, че модулът е изрично посочен и в програмата на това правителство. До изграждането му, разбира се, остават още много стъпки, но се надявам, че успяхме да променим съзнанието. Формулирахме наличието на проблем и рисковете, ако не се намерят технологични решения за запазване на електронните документи.
Сходен е проблемът и с личните ни архиви. Ако се замислим, поне от десетина години снимките са ни дигитални, вече не ги принтираме на фотохартия; текстовете ни са в компютри; писмата ни са електронни и т.н. Затова бях се обърнал към „Нетинфо”, която поддържа електронните пощи abv.bg. Обсъждахме изработването на технологично решение, което да позволи дългосрочно съхраняване и предаване в архива на електронната ни кореспонденция. Защото сега, ако вие, например, решите да предадете електронните си писма, трябва да ги принтирате. Представете си колко топа хартия са това. Колко дървета… Пак за септември бяхме планирали конференция с български блогъри, с които да дискутираме как да се архивират блогове. Текстовете могат лесно да се получат в електронен, най-често Word-овски формат. Проблемът са коментарите отдолу...
- За толкова години вече има доста електронни издание, форуми, сайтове, които задължително трябва да се архивират. Те съдържат информация, дебатите на епохата...
- За мен първопричината за всички проблеми около архива е липсата в България на историчност, на съзнание за важните неща, които трябва да се пазят. В една държава като нашата с проблематична историчност - да се биеш по гърдите колко сме били велики, пък всъщност да не знаеш кой е пра-прадядо ти, а камо ли нещо повече - тези неща могат да бъдат преодолени само през една активна кампания, че архивът е важен. Кампания, която да казва: „Архивът е важно място, предавайте там вашите документи, вие също имате ценни свидетелства за миналото вкъщи. Не си мислите, че вашите семейни снимки, тези от сватбата на вашите баба и дядо, са по-малко важни от правителствените документи”.
Даже един проект бяхме формулирали и след много усилия фондация „Америка за България“ щеше да го финансира. Сега разбрах, че го спират, за съжаление. Планирахме да използваме социалните мрежи, чрез които да стимулираме изграждането на нещо, което може да се нарече архивно съзнание. Втората ни цел бе да използваме енергията и уменията на хората. Да набират сканирани документи. Да разпознават лица и места на стари снимки. Обичам да използвам една метафора. Ние в архива сме като горските. Грижим се за милиони дървета и не можем да ги познаваме всичките. Някое вековно дърво, разбира се, ще оградим, ще му сложим надпис, ще го поливаме, но за останалите 999 хиляди няма да ни стигнат силите. А има хора, които, покрай хобито си, имат сериозни знания за въоръжения, армии, исторически личности и събития.
Планирахме проектът да бъде рекламиран по телевизията. Това би било скрита реклама и за архива като институция. Да научат повече хора, че има архив, че той е важен, необходим. Защото, докато архивът не се разпознава от хората като уважавана институция, никога няма да успеем да съберем най-важните и ценни свидетелства за нашия ден. Наясно съм, че изграждането на подобен позитивен образ е, както казват англичаните, бягане на дълги разстояния. Нужни са целенасочени действия поне 5-6-7 години, за да се случи нещо... Да се създаде някакво разбиране за история, за историчност... нали ще се съгласите, че даже този ни разговор вече е история и е за архива.
Разговора водиха Копринка Червенкова, Марин Бодаков и Христо Буцев
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
