За да не се превърнем в биомаса
Към писателя Юрий Андрухович у нас има интерес, но повече сред писателите, хората на литературата, онези, които четат отвъд удоволствието от разказаната история, които харесаха „Московиада” и отдавнашния „украински” брой на сп. „Факел”. Гостуването му в България съвпадна с началото на протестите и това зададе тон на срещата, състояла се в лобито на един софийски хотел. На живо – Силвия Чолева, задочно – Марин Бодаков, специално участие - Георги Господинов; с подкрепата на преводачката Албена Стаменова. Интервю, което постепенно се превърна в разговор и приключи само защото Андрухович беше смъртно уморен. Беше писал не помня къде, че източноевропейският писател е човек начумерен и подозрителен, пише сложно и се оплаква, че не го превеждат. Не съм съвсем сигурна сега, че не доизмислям – толкова близък ми се стори този източноевропейски писател, че се припознах в него… „Иронията тук е уместна, както никъде другаде”, пише Андрухович в есето си „Моята последна територия”. Става дума за Галиция, Галичина, където той живее, място не само жалко, но място постмодернистично, както го нарича. „Остава ми да пиша, продължава той, остава ми да се надявам”…
С.Ч.
Силвия Чолева: Започвам веднага от това, което в момента ври и кипи не само тук в София – протестите. Вярвате ли в този вид протести?
Юрий Андрухович: Не само вярвам, но и знам, че те носят ефект. Винаги трябва да помним, че всяка отделна страна има свои конкретни разлики и е важно да се знае защо се протестира, например, в Турция или в България. Още по-важно е да се знае какво ги обединява. Че всеки един от тия конкретни протести е проява на едно и също нещо, а именно, че властта иска да контролира всичко, а обществото се съпротивлява. И ако обществото стига дотам да е неспособно да се съпротивлява, то е обречено на отмиране. Тоест то престава да е общество, превръща се в население, в човешки материал. В украинския език имаме такъв пренебрежителен израз – биомаса. Биомасата е това, което вече не протестира. И за да не се превърнем в биомаса, трябва да се протестира.
Силвия Чолева: На българския протест тези дни има много писатели, артисти, университетски преподаватели, интелектуалци. Как разчитате този факт?
Юрий Андрухович: Положително. Отнасям се с разбиране. Спомням си, че за украинските писатели последната такава ситуация беше през декември 2004 година. Така наречената „Оранжева революция”. Това е единственото събитие, на което украинските писатели отиваха не защото някой ги е помолил или ги е накарал, а защото така им е диктувало сърцето.
Силвия Чолева: Какво е времето в Украйна, каква е ситуацията? Особено от гледна точка на писателя, на интелектуалеца.
Юрий Андрухович: От една страна, времената от началото на нашата независимост са много интересни. В ироничния смисъл. Май в древен Китай се казваше: „Да не дава Господ да живееш в интересни времена”. Има голямо напрежение в обществото, което може да се превърне в истински стимул. Но от гледна точка на обществото, това не е добре, защото то не може да излезе извън пределите на определени тематични кръгове. Не може да разреши тия въпроси. Другият момент е, че сега публичните интелектуалци не могат да играят ролята, която са имали преди 10 години. Днешните им изяви остават предимно нечути. В момента те са по-скоро в периферията, където могат да общуват помежду си, но да формулират съобщения, обръщения към цялото общество, е по-сложно. Тоест, сега е едно по-скоро антиинтелектуално време и време на много шум, много пречки. Шум в кавички. Белият шум. И ако интелектуалецът се опитва с един спокоен, разсъдителен тон да формулира мислите си, те се загубват в тоя шум. Затова, ако човек иска все пак нещо да каже, трябва да се пребори с тоя шум, трябва да вика. Но в идеалния случай викането не е за интелектуалеца, то не му подхожда. В този смисъл, времената в Украйна са интересни, но се надявам, че няма винаги да е така. Погледнато в историческа перспектива, винаги има приливи и отливи. Понякога настъпват и такива времена, когато замлъкват шумовете и хората слушат интелектуалците, идват да ги слушат. Примерът с Хавел е класически – през 70-те години чехите не са слушали Хавел; и не толкова, защото е бил в затвора, а защото не са били готови да го слушат. Не им е било до това.
Силвия Чолева: Това поколение писатели, което сега е на около 30 години, започва да се интересува повече от социални проблеми, може би защото и времената се промениха. Как се чувствате вие в тези времена, постмодернизмът отзвуча, на негово място още нищо не се е появило, интересуват ли ви етикетите в литературата?
Юрий Андрухович: Да, интересуват ме класификациите така, както ме интересуват класификациите на растения, на животни. Хубаво е да знаеш разликите на някакви разновидности. Разбирам, че термините са важни, но те са важни не толкова за самите автори, а по-скоро на техните изследователи. Така че, за постмодернизма по-добре да говори не самият писател или художник, визуален артист, а културологът. Думата постмодернизъм за пръв път я чух през 90-та година от един американски културолог, който я употреби по отношение на групата „Бу Ба Бу”. Тогава много се зарадвах, че такава интересна и красива дума е употребена по отношение на моите занимания, въпреки че щях да го правя, дори без да знам, че се нарича постмодернизъм. Когато той беше провъзгласен на разни литературоведски конференции и конгреси и многократно повторен, започнах да вярвам, че наистина съм постмодернист. Затова след време още повече се разбунтувах, когато всички започнаха да твърдят, че постмодернизмът е мъртъв. Как така стана? Първо ме въвлякоха в него, повярвах и изведнъж провъзгласиха, че е мъртъв. Как? Въобще не ми се иска да съм представител на нещо мъртво. Във връзка с това, много често съм променял изказванията си по темата. Понякога съм казвал, че въобще не знам какво е това и никак не ме интересува, че изобщо не съм никакъв постмодернист. Понякога, точно обратното – ама, разбира се, как, ние имаме у нас един много специален постмодернизъм…(смях.) С ръка на сърцето обаче, до момента не съм срещнал някой по-нов термин, който да е в състояние да конкурира този. Много хора си задават въпроса: „Е, добре, хубаво, той завърши, а сега какво? Пост-постмодернизъм?” Усеща се някаква криза. Не може безкрайно дълго да се спекулира. Нещо трябва да се появи. Понеже още не се е случило, може да се каже, че постмодернизмът продължава.
Силвия Чолева: Нещо като с демокрацията.
Юрий Андрухович: Или с либерализма.
Силвия Чолева: Харесва ли ви етикетът източноевропейски писател? Има ли източноевропейски и западноевропейски писател?
Юрий Андрухович: Има разлика. Опитвал съм се да си развия собствена концепция по въпроса. За целта се задълбочих в противопоставянето между големите езици и малките езици. На практика източноевропейската култура, това са малките езици. Ако на запад имаме английски, испански, френски и немски език, в Източна Европа може би най-големият език е полският, но дори и той не може да се конкурира с изброените. Какво знаем за литературата на Естония или за Македония, какво знае съвременният унгарски читател за съвременната албанска литература? Така е и с украинската. Да, тя се говори от над 20 милиона души в Украйна, но в международен мащаб това е малък, невлиятелен език. И един автор, който дебютира с роман на испански или на френски, той още на старта има много по-добри възможности от един от Източна Европа. Тоест, източноевропейският автор е обречен да не го разбират. Но той продължава да пише. Добрата литература е тази, която се прави не за бизнес или популярност, а от вътрешна необходимост. Така се разпространява и този малък език.
Марин Бодаков: Докато пишете, усещате ли някаква подчиненост на мощния руски език или друга?
Юрий Андрухович: Не, подчиненост няма, но понякога наистина гледам в речника. В съзнанието ми изниква руската дума. Знам, че украинска има и си я намирам в речника. Но съм имал и обратната ситуация, когато собствената ми публицистика, фейлетоните например, съм ги превеждал на руски, при което усещах как не ми достигат думи. В този смисъл, оригинален текст на руски едва ли бих могъл да създам. Винаги си поставям една максималистична задача - като пиша на руски, да е не по-лошо, да е дори по-добро от Набоков... Като пиша на украински, съм сигурен, че ако Набоков беше писал на украински, аз пиша не по-лошо от него.
Силвия Чолева: Защо не споменахте името на украински писател, а на Набоков?
Юрий Андрухович: Нямаме такъв стилист, такъв майстор на езика, какъвто е Набоков. Или поне в ония години на ХХ в., за които се отнася Набоков.
Марин Бодаков: Превърнали са ви в своего рода икона на украинската литература. Патриарх... Как се чувствате в тази ситуация?
Юрий Андрухович: Да не забравяме, че назоваването „патриарх” беше шега. Слава Богу, не на цялата литература, а патриарх само на „Бу-Ба-Бу”. Това е игра, ритуал и моля да не го приемате сериозно.
Силвия Чолева: Но когато сега се каже съвременна украинска литература, веднага се споменава вашето име...
Юрий Андрухович: Може и така да е. Какво да кажа сега? Поне да бях боксьор. Ако бях Кличко… Като говорим за украински бокс, Виталий Кличко е името, което изпъква първо. Нашата вътрешна ситуация е такава: в украинския литературен процес все се говори, че трябва масово да се издава популярна украинска литература, че ни липсват дамски романи, криминални жанрове. Много хора се хвърлиха да запълват тия ниши. Има писатели, които наистина издават такива книги и се оказаха много успешни. Съзнателно пишат прости изречения, елементарни мисли, банални сюжети, пълен набор от това опростяване, масовизиране на литературата. И все пак не мисля, че те са определящите за това как се развива литературата, накъде се движи. Не, не те. От друга страна, винаги нещо се бунтува в мен, когато пред украинския читател се опитват да ме представят като елитарен писател. Дори не разбирам какво значи елитарен писател. Видите ли, той е елитарен, трудно е да го разбереш... И затова имам относително малко читатели. С много повече хора съм се снимал, отколкото хора са чели моите книги. Разновидност на моята известност: появявам се някъде на многолюдно място и хората искат да се снимат с мен…
Марин Бодаков: А какво мислите за курсовете по творческо писане?
Юрий Андрухович: Опасявам се, че следващата година дори ще водя едни такива курсове в Берлин. Не вярвам много в тях. Има някои базови неща, разбира се. Приложни неща. Може да обясниш на човек каква е разликата между просто и сложно изречение и в какъв текст е по-хубаво да се използват прости и в какъв сложни. Доколко обаче може да издърпаш един способен човек и да го направиш велик, още повече, ако става дума за група, които едновременно правят нещо. Но дори да научиш някого да пише писмо или да си води дневник, пак може да е от полза.
Силвия Чолева: Освен това, може да е от полза срещата с писател като вас, който да разкаже нещо и от своята „кухня”. Как пишете вие?
Юрий Андрухович: Все по-бавно. Като пишех първия си роман „Рекреации”, бях абсолютно щастлив, щастлив от това колко бързо и хубаво пиша – сядам и пиша 10, 12, 15 страници. А в последно време става така, че цял ден седя пред компютъра и най-накрая, в края на деня, имам 2-3 изречения. Може би сега вече пред себе си имам някакъв идеал за текст, стремя се да го достигна и като не мога, напрягам се, старая се да го достигна.
Силвия Чолева: Във ваше есе, публикувано в списание „Факел”, пишете, че понякога се вълнувате повече от любовта, понякога повече от смъртта. Разбирам иронията, това са вечни теми, които интересуват всички, но има ли промяна в това, което ви занимава напоследък? Нещо, за което си казвате, ей сега искам да пиша за това.
Юрий Андрухович: Във всичките ми романи един от героите е поет и в някакъв свой образ се явява дяволът, който изкушава поета. Ето една вечна тема. Една книга напоследък се готви в моето съзнание, няма да е точно роман, по-скоро ще съдържа истории, не са точно разкази, дълги разкази или кратки повести, сбирка за реални личности, които някога са съществували, които са впечатлили, които са поразили - всяка своето време и своето обкръжение - с едни много недостойни и ужасни постъпки. Нещо като биографии или антибиографии…
Силвия Чолева: Документални разкази?
Юрий Андрухович: Има средновековни личности от XVII в., има и хора от XX в., има една съвсем скорошна история. Според моя замисъл, към края, на финала, всеки от тях трябва да получи един неочакван шанс за спасение. Отдавна ме привлича жанрът моралите, тоест, нещо като сбирка в тоя стил. Привличат ме такива теми, свързани с аномалиите на човешкото - престъпност, масови убийци, садисти, крадци, терористи.
Силвия Чолева: Защо? Защо злото, а не доброто?
Юрий Андрухович: Интересно ми е доброто да се прояви на финала след всичко.
Силвия Чолева: Карнавалът на 90-те се трансформира в моралитето на първите 15 години на новия век.
Юрий Андрухович: Може и така да се каже.
Марин Бодаков: Какво показва това? Човекът накъде върви? Към ново Средновековие ли?
Юрий Андрухович: Не знам, нека книгата да покаже. Нямам предварителна идея, идеята ще се появи, когато книгата тръгне да се пише. Изхождам от нещо, за което ми се пише, а не защото сега решавам да реализирам една идея.
Силвия Чолева: А как балансирате между поезията и прозата?
Юрий Андрухович: Просто е, имам моменти, когато нещата ми се явяват изключително в стихотворна форма. Отдавна не съм писал нови стихове. Песните за умрелия петел излязоха през 2004 година… В последно време се замислих, че за последния албум на „Карбидо” специално ще напиша текстовете, които ще се превърнат в песни. А може това да са песни, свързани точно с тия злодеи, които съм замислил.
Марин Бодаков: Кои, според вас, в момента са най-интригуващите явления в източноевропейската литература?
Юрий Андрухович: Преди всичко мисля, че това е способността й да продължава да съществува, защото съществуват всички условия да загине веднага. Утре. Обеднели общества, хората купуват все по-малко книги. В мислите си се отвръщат от литературата. Безперспективността на езика, на който пишеш, на който мислиш. Нямаш увереността, че след 100 години някой ще чете твоите текстове, че ще ги разбира. Има и такива моменти, свързани с лузърството в глобализационните процеси - какво ни остава да правим, какво да прави един източноевропеец? Не може да стане лидер. Освен да приеме фактите и просто да се пусне по течението. Точно в това е феноменът на тази литература - че продължава да съществува. Да държи високото си ниво. Своята рафинираност, меланхолията, иронията. Това е нещото, което ще остане - една затворена книга, не всички ще я прочетат. Обаче, въпреки цялата безнадеждност, литературата продължава да съществува. И както започнахме - с протестите - тя се съпротивлява.
Силвия Чолева: Тя е достатъчно жизнена, за да издържи, така ли мислите?
Юрий Андрухович: Значи, просто не може да не съществува.
Силвия Чолева: Пишете с голяма любов за Галиция…
Юрий Андрухович: Също така и с голяма нелюбов пиша за Галиция.
Силвия Чолева: Но с отношение… Във времето на глобалното какво мислите за локалното писане? Писането на локални теми, източноевропейски…
Юрий Андрухович: Локалността е нужна, това е плътта на всеки литературен факт. Не може да пишеш просто универсално.
Георги Господинов: Имате много хубав проект в CAS Берлин за местата и литературата, географията и литературата, градовете и литературата. Живеете в Иваново-Франкивск…
Юрий Андрухович: Сан Франциско…
Георги Господинов: Прохаско пише в момента една голяма студия за „Зуркамп” за Лвов, за мястото и духа на мястото Интересно ми е дали литературата не отива по-скоро към конкретни места, те са по-важни, отколкото по-големите определения, като източноевропейска, централноевропейска? Аз лично смятам, че последните определения отдавна не работят.
Юрий Андрухович: Това също до известна степен е конюнктура на литературния процес. Пише ми се за Лвов, например, и ето един проект. Оказва се, че проектът може да се осъществи само след като го опаковаме в кутия и сложим етикет централно-източноевропейски проект. Струва ми се, че винаги съществуват две възможности – или да се движиш автономно и да се опитваш сам да задаваш правилата, или да играеш по правилата, които някой друг е установил. И Прохаско като германист има преимуществото да е включен точно в тези сегменти на Лвов, които влизат в проекта. И Берлин не е случайно там. От всичките метрополии на старата Европа, Берлин най-много гледа на изток. Париж гледа към Африка, Мадрид не знам, сигурно към Америка. И тук са завъртени историческите сюжети, свързани с противостоянието на империите. Източна Европа винаги е била един от полигоните на Европа.
Силвия Чолева: А накъде гледате вие? Към България? Мислите ли си - искам да ме преведат на еди кой си език?
Юрий Андрухович: Всеки автор иска да има колкото може повече читатели. Всеки е заинтересуван да се превежда колкото може повече. Ще дам пример с един епизод, за който съжалявам, нищо лошо не съм направил, но нека да обясня за какво става дума. В Барселона има издателство, което се казва „Кантиладо”, там ме издават. На моя издател, издал до момента шест мои заглавия, каталунски интелектуалец, преподава световни литератури на каталунски език в университета, политиката му е такава, че издава и на двата езика – и на испански, и на каталунски. Като подписахме първите договори, ме попита на какъв език предпочитам да ме издаде – на испански или на каталунски, и аз му казах на испански, разбира се, кой там ще ти знае каталунски. Видях как го заболя от това. Разбрах, че, без да искам, съм проявил шовинизъм. Представям си един чуждестранен автор, когото в Украйна попитат - ти на какъв език, на руски или на украински, искаш да те издадем, и той да каже – разбира се, че на руски, защото това е толкова голяма страна. В такива ситуации изборът има значение. Ако книгата е на испански, след това няма никакъв смисъл да се издава на каталунски, защото никой няма да я купи. Ситуация, в която задължително трябва да се направи избор – или единият език, или другият. Обикновено писателят не е изправен пред такива избори. И на датски, и на холандски нека да бъде, нека да има и на чешки, и на словашки. Не ми се струва, че измежду писателите има такива сноби, които да забраняват издаването на определен език, защото си имат симпатии и антипатии. Така че да, това е една обща любов на всички към всички.
Силвия Чолева: Читателска любов.
Юни 2013 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
