Български  |  English

От хиперреализма до християнската семиотика

 

Бойко Колев, „Десет”, изложба живопис, Арт галерия „Париж”, 22 май - 18 юни 2013
Бойко Колев е от художниците, които рисуват дълго картините си. Това е обяснимо, като се има предвид, че самото течение, възникнало през 60-те години на XX век в САЩ, наричано в началото фотореализъм заради механичното пренасяне на фотографски изображения върху канава, е толкова реалистично, че е трудно дори с просто око да ги различиш.
Това лесно може да предположи един вид лишаване от фантазия, от многопластовост. Но не така стоят нещата с картините на Бойко Колев. Той успява в най-трудното - да ни дари с въображение, където се предполага, че то липсва. Да съчетае реализма със сюрреализма, боравейки с детайла като със символ, като със свещеност.
Дяволът е в детайла, твърди стара английска поговорка, но то е валидно само, доколкото фантазията се свързва с богословието, не когато и двете присъстват в творчеството, какъвто е случаят с изложбата „Десет”.
Картината „Птици”, например, ни представя противоборство между самолета и птицата - самолетът с пречупено крило, птицата на по-голяма височина, но и двете от хартия. Подобно на Дедал и Икар, те летят в намачкано хартиено небе, за да се потопят в анонимността. За да подсилят Библейското Откровение, че никой не знае истинското си име, написано върху бели камъчета на Небесата.
Бялото и черното, както червеното и синьото – тези наситени с християнска семиотика цветове, също имат своето особено място. Намачканото черно от „Устойчиво развитие” е всъщност избеляло или отразяващо светлината върху гланцираната си повърхност, така че от центъра му струи бяло. Защото черното на Бойко Колев се свързва много повече с прословутото „Силно бялото е черно” на Лоа Дзъ; или с псалма за мрака, който Бог сторил свое скришно място, отколкото със собствената си символика на противопоставяне на бялото, на смърт, на негатив/изъм. Черното за него е Рембранд, докато бялото е куршум („Избори”). Художникът обича да обръща категориите в една небесна йерархия, която се гради върху Божията логика или човешката антилогика.
Така трите рози – синя, бяла и червена (като трилогията на Кшищоф Кешловски), не са всъщност отрязани рози. Стъблата им по-скоро се губят в мъгла, така че, поднесени по този начин, те са символ на вечната, непрекъсната, любов.
Или неговата „Спомени от Краков”, която не е просто три обекта – очила, вестник и чаша за кафе, а одухотвореността, постигната чрез отражението на нещата. На един прозорец-око и на една лъжица-усмивка. Именно отражението като детайл променя и задава посланията в „Десет”.
Червената чаша от Краков е свързана с червената роза на Кешловски; и заедно с картината „Единайсет”, която представлява единайсет разноцветни бонбона върху намачкана бяла хартия, са нишката на изложбата. Единадесетият, червеният, малко встрани от останалите. Като единадесетте апостола от „Тайната вечеря”, докато дванадесетият отсъства, както е казаноу „каквото ще вършиш, върши по-скоро” (Иоан. 13:27). Числото дванайсет е онова, което липсва, обесеното дванайсет, което не успява да надделее.
И тук се стига до въпроса за името. Защо все пак „Десет”? Отговорът на който идва с картините ”Неозаглавена II” и „Гордост и предразсъдъци”. Чаша с налято вино, на чието столче личи надписът Луиджи Бормиоли, сякаш за да отклони вниманието от факта, че една чаша за вино може да бъде рисувана и без горната й трета част, за да се прозре истинската й форма. Понеже само когато разрушиш формата, когато отрежеш от нещата, те се преобразяват - от елитарна чаша в чаша на причастието. Което вече е отпито и ние сме негов съсъд.
В картините на Бойко Колев винаги има някакъв завършек, който е изрязан. Някаква незавършеност, която ни кара да виждаме продължението на нещата, истинския им смисъл.
„Гордост и предразсъдъци” е умишлено незавършена във фона, който остава черен като наченка на икона, както и в липсващите букви на книгата. Това са „белите петна” на слепотата, за която пише и митрополит Антоний Сурожки, понеже „невярващият е сляп за невидимото”. В случая за онова, което се отразява и прозира в очилата - викторианската дръжка на чашата като предразсъдък; увеличените букви на книгата, където букви липсват с една претенция за познание, наречена гордост.
Именно тези двете са, които, като извадим от дванайсет, дават названието на цялата изложба. И като прибавим към осем подобно на осемте основни гряха, според свети Йоан Лествичник, пак прави същото число.
Гордостта да мислим, че летим по-високо от другия, че патронът е по-черен от пастела, че чашата за вино е етикет; и предразсъдъкът, че детайлът е онова малко парченце от дяволското огледало, попаднало в окото ни, което ни кара да виждаме всичко наопаки.
Детайлът на Бойко Колев е всъщност бисерът, който превръща всекидневието във вечност, реализма в сюрреализъм.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”