Събиране на белезите
Валентин Дишев, Маргьорит (и други регистри), Благоевград, Издателство Арс, 2013
Нашето поколение започна нещо масово да помъдрява. Не се шегувам и го мисля с известно притеснение за поколението. Не и за културата обаче, в която този процес намира формите си и която дарява с форми. Маргьорит (и други регистри) е, струва ми се, много съществен документ за това.
Валентин Дишев не изненадва в тази книга със стилистични или формални новости. Не изненадва, ако щете, и с посоката, в която напредва поетичната му походка. Впечатляваща, драматично впечатляваща е обаче целта, която преследва, и местата, до които стига и в които стои.
Сред нещо като фрагментирана стенограма на един двадесет и пет годишен диалог с Маргьорит (Юрсенар), движейки се по спомените за една поема (sic!), Дишев описва раждането, агониите и екстазите, тихите екстази на една действителност – отвътре: „По шевовете онемели / боли ме, боли ме светът”.
Стенограмата е разказ за болката, „тих и в полутон”. Разказ, в който суетата е отстранена с радикална жестокост и в който безмилостно липсва „голямата” история на венценосците и христоматийните събития. Историята на болящия свят е минимализирана докрай. Тя е история не на разпиляването и даже не на разгръщането, а на събирането. На малкото онова, което единствено има смисъл да остане: „следите на пръстите по скалата”, които даже още не са изкуство, но са преддверието към него. Драскотината по кожата на мрака, от която кърви, но и свети: „Нека да възпеем белега. / По белезите ще ги назовете”.
От този хоризонт „историята / е само пъпка / на носа на Сфинкса”. Истинското е в копаенето, в търсенето на гласовете на мълчанието и „гласовете на премълчаните”. В концентрата на всичко това. С радикално отсичане на „големите разкази”, на публичните труфила, на ерудитските натрупвания, на всичко, което ни дърпа към разните си центрове на декларирана важност: „Много” / не е името / на спасението. „Сграбчих точката”.
В тази точка „метафората е метач, / в хамбарите на глухите”, „дървосекач / в градината на залеза”. Езикът „изтънява” там: „все повече клони, / все по-малко листа”. Говоренето е все по-пестеливо, краткословието дири пълнотата на мълчанията. Защото задачата е да се прочете историята през „плавната инволюция / на нейния подпис”. Историята на света, който ме боли.
Този свят ще свърши точно тогава, когато „всички малки простички истории” бъдат разказани докрай. Но този край е дълбоко илюзорен, бъде ли привидян сериозно. Тъй като „има истории за разказване, / има истории за живеене”. Дребните наглед истории на болките и тъгите, на дребните радости: „книга на рафта, / спомен за допир, / трохички от думи”, от които всъщност се състоим, погледнато откъм точката на нашия (всеки на своя) център. Те са е прекосяването на мрака, който преминава през теб; внимателното пренасяне на думите, вдълбаващи обаче гнездо при този пренос.
Една история, изтъкана от неразбирания, включително неразбиране на нищото, важно е да се види, което неразбиране е навярно едно от най-истинските имена на живота. История, в която именно най-същественото е „някой да ме прочете, / някой да ме призове, / някой да ме познае” – докато потъвам в мрака. Защото това е същинската история. Говорим за познание, което, поради липса на думи, определяме като „мъдрост”. В нея „няма бъдеще”, наистина, и „миналото / се смалява”. Там има само настояще, снело в себе си всички темпорални измерения.
Валентин Дишев много спокойно, някак стряскащо всекидневно навлиза в това пространство, чийто реален регистър е тишината. Тихото говорене, тихото чуване, тихото вживяване, тихата болка, ако щете, която обаче не е поплак, а поезия. Навлиза в пространството на мъдрото смирение, което обаче е много далеч от примирението или пък отчаянието. Напротив.
То е жаден стремеж: „тихо / да свети / тихо / да сълзи / да се стече / да ме втъче / да отекне”. И да си. Да събереш белезите си и да се събереш в тях. Да драснеш с нокътя си бразда, да сложиш дума, да стигне тя до някого и да остане в него. Да стане поезия, да бъдеш поезия: поезията, която съставя света. Това е единственият сериозен исторически път „да се завърнеш към името си”, да влезеш в него. И стига. Защото: „небрежен чистач / е времето”.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
